О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
София, 30.06.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова
като разгледа докладваното от съдия Емилия Донкова гр. д. № 629 по описа на ВКС за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. В. Б. като пълномощник на К. Р. Д. срещу въззивно решение № 767/02.07.2021 г. по гр. д. № 310/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу С. И. П. и М. Б. П. искове с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 79 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците правото на собственост в полза на ищеца на основание придобивна давност върху следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, представляващ апартамент № * в сграда № 4, находящ се в [населено място], район С.,[жк], [улица], [жилищен адрес] със застроена площ от 76,62 кв. м., заедно с прилежащи части: 5,29 % ид. ч. от общите части на сградата и са уважени предявените от ответниците срещу касатора искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че С. И. П. и М. Б. П. са собственици в режим на СИО на процесния недвижим имот и осъждане на жалбоподателя да предаде владението върху него.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, като се навеждат доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с обсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства и повдигнатите от касатора възражения, които довели до неправилност и необоснованост на постановеното решение. Формулиран е следния въпрос: „допустимо ли е решението да се основава само на свидетелските показания относно субективното отношение на владелеца - намерението за своене на имота, без паралелно с това съдът да обсъжда наличието или липсата на противопоставяне на собственика?“. Посочва се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие с решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, второ г. о., решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 2978/2019 г. на ВКС, второ г. о.
Постъпили са писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответниците по предявените установителни искове и от третото лице помагач Р. К. Ц., праводател на последните, в които се изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговорите съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. По въведените предпоставки за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира следното:
К. Р. Д. е предявил искове за установяване принадлежността на правото на собственост срещу С. И. П. и М. Б. П. върху процесния апартамент на основание изтекла в негова полза придобивна давност за периода от 28 ноември 2004 г.- 28 ноември 2014 г. Установено е от въззивния съд, че Г. П. Д. /починал на 17.11.2004 г./ е дядо на ищеца и баща на Р. Г. Д.- негов единствен наследник и баща на ищеца. Установено е още, че със саморъчно завещание от 12.10.2004 г., обявено на 19.01.2005 г., вписано в имотния регистър при СВ, с акт № 43, том І, 2005 г., Г. П. Д. е завещал на Р. К. Ц. описания по-горе апартамент № 7, който с договор за продажба от 25.01.2006 г., обективиран в нотариален акт № 16, том І, рег. № 263, н. д.№ 15/2006 г. на нотариус Й. Л. с рег. № 263 в регистъра на НК продал на С. И. П. процесния апартамент.
С влязло в сила на 18.11.2014 г. решение по гр. д. № 12091/2006 г. на Софийски районен съд са отхвърлени исковете на Р. Г. Д. срещу Р. К. Ц. и К. Р. Д. с правно основание чл. 42, б. „б“ във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН за прогласяване нищожността на завещанието, тъй като не е написано и подписано от завещателя и евентуалните искове по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН поради неспособност за завещаване.
С влязло в сила на 15.03.2019 г. решение от 02.05.2006 г., постановено по гр. д. № 7227/2005 г. по описа на Софийски районен съд, е прието за установено, че Р. К. Ц. е собственик на процесния апартамент № 7, въз основа на завет и на основание чл. 108 от ЗС Р. Г. Д. бил осъден да предаде на Р. К. Ц. владението на имота.
От събраните по делото свидетелски показания /на свидетелите А., П. и Д./ въззивния съд установил, че жалбоподателят живеел в имота, заедно със своите родители, от раждането си до момента на постановяване на въззивното решение, което включвало и периода след навършването на пълнолетие на 27.11.2004 г. и десет години след това. За да отхвърли предявените установителни искове за собственост въз основа на придобивна давност, въззивния съд приел, че ищецът не е доказал владение върху имота, годно да го направи собственик. Прието е, че плащането на текущите разходи не е достатъчно за да обективира намерението за своене. Посочва се, че жалбоподателят живял в жилището като член на семейството на баща си, който упражнявал владение върху имота и чиято придобивна давност била прекъсната с предявяване на иска по чл. 108 ЗС от заветника /гр. д. № 7227 от 2005 г. по описа на Софийски районен съд/. Доколкото не били установени от ищеца действия на отблъскване на владението на бащата, е прието, че той имал качеството на държател на процесния апартамент. С оглед на изложеното, въззивният съд достигнал до извода, че по делото не е установено придобиването по давност от ищеца през периода 28 ноември 2004 г.- 28 ноември 2014 г. на апартамент № 7. Относно предявените от С. П. и М. П. ревандикационни искове съдът приел същите за основателни. Счел е за неоснователни възраженията на жалбоподателя, че ищците по тези искове не са осъществявали владение върху имота (поради представените доказателства за плащането на местните данъци и такси, от които е изведен извод за намеренията им) и изтекла придобивна давност (поради мотивите изложени по-горе).
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване поради следните аргументи:
В точка първа и трета от изложението на основанията за допускане до касационно обжалване са наведени доводи за неправилност на въззивното решение, поради неизясняване на фактическата обстановка и необсъждане в пълнота на събраните по делото доказателства /т. 1/ и на повдигнатите от жалбоподателя възражения за преклузия на основание чл. 110 33Д на предявения по чл. 108 ЗС иск /т. 3/. Посочени са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, но не се извеждат правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е посочено коя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК се визира. Съгласно приетото с ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол за неговата правилност, без да бъде посочен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и непосочването на правен въпрос, който да има значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. В хода на извършената служебна проверка не се установи наличието на някои от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, като такива аргументи не са наведени и от касатора. Поради което настоящият състав приема, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В точка втора на изложението е формулиран въпрос, касаещ преценката на съда за наличието на субективния елемент на владението след обсъждане на наличието или липсата на действия на противопоставяне на владението на собственика на имота. Така формулиран въпросът не обуславя изхода на делото. Видно от мотивите на въззивния съд, са били обсъдени направените от жалбоподателя плащания на режийни за имота, но е прието, че сами по себе си същите не са достатъчни да обективират намерение за своене. Прието е, че не са били доказани от ищеца други действия обосноваващи наличието на субективния елемент на владението у касатора. Такива не се сочат и с касационната жалба.
Не се разкрива противоречие с решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, второ г. о. В същото е посочено, че по въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и по-конкретно дали се включва в тях и изискването невладеещия собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т. е. същото да му е противопоставено, в съдебната практика е прието, че такова изискване съществува, но само в хипотезата на съсобственост – когато съсобственикът твърди да е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици, то е необходимо да демонстрира това свое намерение по отношение на тях, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато обаче се касае за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическата власт върху имота като свой няма и по отношение на кой да демонстрира това свое намерение да свои имота за себе. В този смисъл, при липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприеме като действия по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. притежава качеството на владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт. Решаващите изводи на въззивния съд са изведени от липсата на установено владение от касатора върху процесния имот.
В решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на ВКС, първо г. о., е възприето, че двата елемента на придобивната давност трябва да бъдат доказани пред съда, ако не се прилага презумпцията на чл. 69 ЗС. И докато фактическата власт обикновено се установява с преки доказателства, намерението за своене се извлича чрез тълкуване на множество доказателства в тяхната взаимна връзка. Във всички случаи такава дейност съдът следва да извърши тогава, когато по делото се спори дали осъществяваната фактическа власт представлява владение, държане или извършване на търпими /съизволителни действия/. В тези случаи съдът следва да обсъди детайлно всички доказателства, дори и косвените, в тяхната взаимна връзка, като преценява значението на отделните факти по отношение на субективната страна на осъществяваната фактическа власт. В настоящата хипотеза въззивният съд след обсъждане на доказателствата е приел, че осъществяваната от касатора фактическа власт представлява държане.
Цитираното решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 2978/2019 г. на ВКС, второ г. о., не е относимо към спора, тъй като касае упражнявано владение от купувач по предварителен договор за продажба със собственика на имота.
Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащане на С. И. П. и М. Б. П. направените разноски в касационното производство в размер на 950 лв. /за адвокатско възнаграждение/ за всеки от тях.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 767/02.07.2021 г. по гр. д. № 310/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Осъжда К. Р. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 3, ап. 7, да заплати на С. И. П., ЕГН [ЕГН], сумата 950 лв. /деветстотин и петдесет лева/– разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Осъжда К. Р. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 3, ап. 7, да заплати на М. Б. П., ЕГН [ЕГН], сумата 950 лв. /деветстотин и петдесет лева/– разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|