Р Е Ш Е Н И Е № 399 Гр. София, 01 ноември 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурора ДАНИЕЛА МАШЕВА, като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 532 по описа за 2023г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.346, т.2 от НПК. Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия К. В. С. срещу присъда № 5 от 23.03.2023 г., постановена по ВНОХД № 85/23 по описа на Окръжен съд – Видин. С присъда № 37 от 29.11.2022 г., постановена по нохд № 528/2022 г. на Районен съд – Видин, подсъдимият К. В. С. е признат за невиновен в това, че на 25.05.2021 г. в гр. Видин, по бул. "Панония" до бл.2 на ж.к. "Баба Тонка" е управлявал моторно превозно средство – „******“ с рег. [рег.номер на МПС] , след употреба на наркотични вещества – канабис, установено по надлежния ред с чрез дрегер „Дръг тест 5000“, като на основание чл.304 НПК, във връзка с чл.9, ал.2 НК е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343б, ал.3 НК. С въззивната присъда постановеният съдебен акт е изцяло отменен, като подсъдимият С. е признат за виновен по повдигнатото обвинение за извършване на престъпление по чл.343б, ал.3 НК и на основание чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три месеца, изпълнението на което е отложено за срок от три години, считано от влизане на присъда в сила. С въззивната присъда на основание чл.68, ал.1 НК е постановено подсъдимият С. да изтърпи отделно наложеното със споразумение, в сила от 15.04.2019 г. по нохд № 1190/2018 г. по описа на РС – Видин, наказание „лишаване от свобода“ за срок от три месеца при първоначален общ режим съобразно чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС. В касационната жалба и допълнението към нея са заявени касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. На първо място се поддържа, че въззивната присъда е постановена при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, а именно – съдебният акт почива изцяло на предположения. Конкретно не е била установена субективната страна на деянието, в която насока за неправилна се счита преценката на показанията, дадени от свидетелката С. Д., като се оспорва основанието, на което съдът е отказал да кредитира същите. Въз основа на тях е следвало да се приеме липсата на умисъл и подсъдимият да бъде оправдан. Извън това се сочат съображения за неправилно прилагане разпоредбата на чл.68 от НК, тъй като единствено наказание „лишаване от свобода“, което не е отложено на основание чл.66 НК води до привеждане в изпълнение на предходно наложено наказание. В подкрепа на това разбиране се сочи ал.5 на чл.68 НК, предвиждаща извън случаите на предходните алинеи отложеното наказание да не се изтърпява. В касационното съдебно заседание подсъдимият и защитникът му не се явяват и не излагат друго становище по жалбата срещу въззивната присъда. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и предлага оставянето й без уважение, тъй като при постановяване на съдебния акт не са допуснати процесуални нарушения. В него са изложени споделяеми аргументи относно степента на обществена опасност на деяние и дееца, обосноваващи неприлагането на чл.9, ал.2 от НК. Освен това при определяне на наказанието е спазен принципът да не се влошава положението на подсъдимия, който единствен е обжалвал първоначалната осъдителна присъда, а неправилното условно осъждане не води до невъзможност да се приложи чл.68, ал.1 НК, чиято хипотеза е налице. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в указания законов срок срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Преценката й по същество сочи, че същата е неоснователна. На първо място не може да бъде споделено общо направеното оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с постановяване на съдебния акт изцяло въз основа на предположение. Проверката на извършената аналитична дейност на въззивния съд сочи, че волята му е формирана въз основа на приобщени по съответния ред доказателства, обсъдени поотделно и в съвкупност с извършен верен прочит на същите. Изложените съображения за постановената присъда дават основание не само за извода, че е констатирана неправилност в оценката на първата инстанция относно обществената опасност на конкретното деяние, но и за това, че в съответствие с правомощията си въззивната инстанция е извършила цялостна проверка на протестираната пред нея оправдателна присъда. Въз основа на този процесуално издържан подход са счетени за изцяло достоверни свидетелските показания на полицейските служители, спрели за проверка подсъдимия към момента на управление на превозното средство и възприели състоянието му на притеснение от това; показанията на извикания впоследствие техен колега, извършил тестване с алкотест дрегер и с техническо средство „Дръг тест 5000“, отчело положителен резултат относно употребата на наркотично вещество. Последвалото придружаване на лицето за изследване в медицинското заведение, както и отказът му да предостави биологични проби също са установени чрез посочените свидетелски показания, съпоставени с надлежно изготвените писмени доказателства, оценени съобразно действителното им съдържание. Всъщност правилното установяване на тези факти не е и било оспорено от страна на подсъдимия и защитата му, насочили усилията си към оспорване на субективната страна на деянието. В тази връзка действително не е възприета тезата, почиваща на показанията на свидетелката Д. относно приготвената и предложена от нея на подсъдимия напитка /кафе/, съдържаща наркотичното вещество, чието наличие да е установено впоследствие по описанието върху представената по делото опаковка. Независимо от изразеното съгласие с преценката на първата инстанция за частично некредитиране на дадените показания, поради лесната възможност да бъде възприето съдържанието на предложеното от нея кафе /с оглед изричното словесно отразено съдържание и рисунка на опаковката му/, съобразно вътрешното си убеждение въззивният съд е отказал изцяло да приеме за значими по делото съобщените в тази връзка факти. По – същественото в преценката му е именно това, че аргументирано е счел за изцяло недостоверни обсъдените показания, отчитайки вътрешната им противоречивост и нелогичност по въпроса знаела ли е свидетелката за съдържанието на закупената от нея опаковка кафе, момента на депозирането им и очевидната й пристрастност като близка приятелка на подсъдимия. В тази насока окръжният съд е изложил подробни съображения, чието преповтаряне е ненужно, като следва да се отбележи единствено, че сочените показания не са разглеждани изолирано, а са били съпоставени и с останалите доказателствени източници. Така например е оценена информацията, предоставена от полицейските служители за притесненото и нервно емоционалното състояние на подсъдимия към момента на спирането му. Независимо от позоваването на стореното от подс. С. отбелязване в протокол за медицинско изследване и вземане на биологични проби, че е употребил за удоволствие наркотично вещество от установения вид, което няма процесуална стойност, не може да бъде пренебрегнато обстоятелството, че към момента на установяване на положителната проба от свидетелите не е възприета каквато и да е реакция на изненада у лицето, което би било логично при отреченото впоследствие съзнателно поведение в тази насока. Освен това липсват и други житейски логични аргументи за последвалия му отказ да бъде изследвана негова проба от кръв и урина, което в контекста на резултата от извършената му проверка не позволява да се обсъжда като достоверна тезата, че е употребил наркотичното вещество без да узнае това. Поради това и подобна защитна теза, обосновавана с показанията на свидетелката Д. аргументирано е била отхвърлена от съда. В крайна сметка въз основа на подробно анализираните доказателства по делото и възприетата като цяло идентична фактология с описаната от първата инстанция, въззивният съд в съответствие с правилно формираното си вътрешното си убеждение е отказал да се съгласи с доводите на защитата и правилно е счел за несъмнено и по надлежен ред установена по делото съзнателната употреба на наркотичното вещество от подсъдимия. Доколкото доводите в жалбата в подкрепа на твърдението за постановяване на присъдата въз основа на предположение се свеждат до оспорване само на субективната страна на деянието, а същите не са основателни по вече посочените съображения, то съдът счете за неоснователно и и направеното оплакване за нарушение и на материалния закон, основано на превратна преценка на сочените гласни доказателства по делото и неразкрита въз основа на тях обективна истина, което да е довело и до несправедливото осъждане на лицето. При несъмнено установеното по делото съобразно чл.303, ал.2 |НПК осъществяване на деянието по чл.343б, ал.3 НК от страна на подсъдимия, следва да се споделят като правилни и изводите на въззивния съд за невъзможността в процесния случай да намери приложение разпоредбата на чл.9, ал.2 НК, както неправилно е приела първата инстанция, пренебрегвайки значимите за това фактори и отдавайки прекомерно значение на младата възраст на дееца и оцененото като съдействие за разкриване на обективната истина негово поведение в досъдебното производство. Детайлно в тази насока е обсъдена конкретната степен на обществена опасност на деянието, чието формално извършване не позволява на първо място да се приеме за значима липсата на настъпили вредни последици, а обществената му опасност е завишена в сравнение с обичайните случаи на престъпления от същия вид. Решаващите мотиви за това в процесния случай правилно са били основани и на преценката за личността на подсъдимия, който е неправоспособен водач с налагани по административен ред санкции за нарушения на правилата за движение по пътищата, а освен това е извършил деянието в изпитателен срок на предходно осъждане за тежко умишлено престъпление. По отношение на оплакването в касационната жалба за неправилно приложение разпоредбата на чл.68, ал.1 от НК, съдът счете следното: При проследяване процесуалния развой на делото се установява, че образуваното въззивно производство е било второ по ред, като преди това по нохд № 528/2021г. по описа на РС – Видин подсъдимият е бил признат за виновен по същото обвинение и на основание чл.343б, ал.3, вр. чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 НК му е било наложено наказание “лишаване от свобода“ за срок от три месеца, чието изпълнение е било отложено на основание чл.66, ал.1 НК за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата. Наред с това с оглед констатацията за наличието на предпоставките по чл.68, ал.1 НК е постановено да се търпи и отложеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от три месеца наложено му по нохд № 1190/2018 г. по описа на РС – Видин със споразумение, в сила от 15.04.2019 г. Единствено по жалба на подсъдимия С. съдебният акт е отменен с решение № 43/19.05.2022 г. по внохд № 108/2022 г. по описа на ОС – Видин и делото е било отново разгледано от първоинстанционния съд, където е образувано нохд № 528/22 г. При това положение, няма спор, че при последвалото осъждане на С. /макар и едва при повторното въззивно производство, образувано вече по протест на прокурора/, е налице забрана да се влошава положението му. Именно поради това и правилно въззивният съд е счел, че следва да постанови отлагане изпълнението на наказанието, макар и в разрез със закона /с оглед предходното му осъждане по нохд № 1190/18 г. на РС – Видин на лишаване от свобода за престъпление по чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.63, ал.1, т.3 НК/. Без съмнение този подход е единствено възможният и неправилно въз основа на него от страна на защитата се настоява, че има за последица и невъзможност за привеждане в изпълнение на отложеното наказание лишаване от свобода, в чийто изпитателен срок е извършено настоящото умишлено деяние. Точно обратното, предпоставките за последното са налице - извършено ново престъпление от посочения вид в определения тригодишен изпитателния срок /течащ от 15.04.2019 г./ и наложено за него наказание „лишаване от свобода“, като е без значение неправилно отложеното изтърпяване на последното. Следва да се отбележи и това, че с приложението на чл.68, ал.1 НК с атакуваната присъда не се влошава положението на подсъдимия, доколкото това е било сторено още при първоначалното му осъждане по нохд № 528/2021 г. на РС – Видин. До отложеното изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ с настоящата осъдителна присъда се е стигнало поради вече посоченото съобразяване на принципа „reformatio in peius“, но то е ирелевантно за привеждане в изпълнение на първоначално отложеното наказание с предходното осъждане. Повторното прилагане на чл.68, ал.1 НК с въззивната присъда е процесуално допустимо, независимо от липсата на такова искане в депозирания въззивен протест, тъй като въпросът за привеждане в изпълнение на отложеното наказание подлежи на служебна преценка, включително и в отделно производство по реда на чл.306, ал.1, т.3 НПК при пропуск за това при постановяване на присъдата. По същите съображения, а и с оглед вече посоченото за обема на отменената при първото въззивно производство осъдителна присъда, не може да се приеме и че забраната за влошаване положението на подсъдимия се разпростира освен върху наказанието за настоящото престъпление и върху възможността за привеждане на отложеното наказание. Отделен е въпросът, че в процесния случай на основание чл.69, ал.2 НК е могло да не се стига до привеждане в изпълнение на отложеното наказание, а подс. С. да бъде освободен отчасти или изцяло от изтърпяване на наказанието, чието изпълнение е било отложено, тъй като е бил осъден за престъпление, извършено като непълнолетен. В тази насока, обаче не само липсват доводи от защитата, налагащи подробно обсъждане, а и не се констатира неправилност в преценката на въззивния съд, който е обсъдил тежестта на конкретното деяние и е дал верен отговор, че спецификата на процесния случай не дава основание за подобен подход при санкциониране на дееца. Налагането на възможно най-ниското наказание „лишаване от свобода“ за настоящото деяние, липсата на определено кумулативно с това и наказание „глоба“ на основание чл.55, ал.3 НК, както и на наложено наказание „лишаване от право на управление на МПС“ с оглед изначалната липса на такова за подсъдимия, прави безпредметно обсъждането и на принципната възможност за намаляване на наказанието при исканото с жалбата оправдаване. Предвид изложените съображения касационната инстанция прие, че атакуваната присъда на Видинския окръжен съд е постановена при спазване на процесуалните правила и правилно приложение на материалния закон, а претендираните от защитата нарушения, счетени за такива по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК не са допуснати. Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 5 от 23.03.2023 г., постановена по ВНОХД № 85/23 по описа на Окръжен съд – Видин Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.