Ключови фрази
Ревандикационен иск * обезщетение за ползване на чужд имот * реституция * реституционен ефект * предаване на владение


6
гр. д. № 318/2016 г. на ВКС, ГК, І г. о.
РЕШЕНИЕ


N 232

София, 28.12.2016 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
при секретар Даниела Цветкова изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 318/2016 год.

Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 449 от 29.07.2016 г. е допусната касационна проверка на решение № 1418 от 02.07.2015 г. по гр. д. № 1108/2015 г. на Софийски апелативен съд в частите както следва:
-с която е отменено решение № 433 от 31.10.2014 г. по гр. д. № 523/2011 г. на Софийски окръжен съд в частите, по искания на касаторите за признаване право на задържане на всеки от тях на основание чл. 72, ал. 3 ЗС до заплащане на разликата над 17463.00 лв. до 19329.00 лв., представляваща стойността на необходимите и полезни разноски, направени в процесните имоти и вместо това е постановено друго решение;
- с която са отхвърлени тези възражения за разликата над 17463.00 лв. до 19329.00 лв., поради извършване на съдебно прихващане със вземането, което Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, има по отношение на тези ответници за сумитe от по 1357.00 лв. от всеки от тях, представляващи обезщетение за неоснователно лишаване на собственика от ползване на процесните сгради за периода от 01.03.2006 г. до 01.03.2011 г., както и за сумите от по 509.00 лв., представляващи лихва за забава за периода от 01.03.2008 г. до 01.03.2011 г.
Касационната проверка на въззивното решение в тези части е допусната по въпроса: лицата, на които държавата е предала доброволно недвижим имот за ползване, считайки че той е реституиран в тяхна полза, дължат ли обезщетение за ползване, или не дължат такова, тъй като ползването е на правно основание.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, е предявила обективно и субективно съединени искове срещу С. С. и М. Л. Б. Х., Ф. фон В., А. фон В., О. фон В., С. Е. М. Л. и М. Л. –Б. дьо Ш. по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че е собственик на следните имоти: централна сграда, включваща дворец, сграда за свитата и сграда за прислугата, застроени на площ от 580 кв. м.; сграда – караулно помещение на площ от 199 кв. м.; сграда – кухня на площ от 81 кв. м., всички намиращи се в имот с идентификатор 65231.920.38, с площ от 20368 кв. м. по кадастралната карта на [населено място], м. С.. Предявила е и искове за ревандикиране на описаните имоти срещу С. С. и М.-Л. Б. Х., както и за заплащане на обезщетение за ползването им без основание за времето от 17.11.2003 г. (датата на деактуване на имотите и предаването им на ответниците) до предявяване на иска на 01.03.2011 г., размерът на което е определила общо на сумата 35007.00 лв., или по 5001.00 лв. от всеки от ответниците, ведно с мораторна лихва за същия период общо в размер на 7000.00 лв. или по 1000.00 лв. от всеки един ответник.
Ответниците по исковете, сега касатори, са въвели възражение за признаване право на задържане върху имотите до заплащане стойността на направените от тях необходими разноски и подобрения на стойност от по 19392.00 лв. за С. С. и М. –Л. Х.. Оспорили са основателността на останалите искове.
По вещните искове решението е влязло в сила и в тази част то не е предмет на касационна проверка.
По исковете на Държавата за осъждане на ответниците да заплатят общо сумата 35007.00 лв. или по 5001.00 лв. всеки един ответник, представляваща обезщетение за ползване на имота без основание за същия период от 17.11.2003 г. до 24.03.2011 г., както и сумата общо 7000.00 лв. или по 1000.00 лв. от всеки един, представляваща мораторна лихва:
Въззивният съдът е приел, че претенциите по чл. 73, ал. 1 ЗС са основателни само по отношение на С. С. и М.-Л. Б. Х., тъй като от събраните доказателства е установено, че само те са упражнявали фактическа власт върху имотите за исковия период. Прието е, че те са били недобросъвестни владелци, тъй като са владяли имота без правно основание.
С икономическа експертиза е определен средногодишният наем за имота на сумата 1900 лв. или по отношение на всеки един от ответниците за исковия период той възлиза на сумата 1357.00 лв.
По отношение на останалите ответници тези искове са отхвърлени като недоказани, тъй като не е установено да са ползвали имота.
По въведеното възражение от касаторите за признаване правото на задържане на имотите до заплащане от страна на Държавата на направените от тях разноски за поддържането им съдът е намерил, че то е основателно, тъй като от събраните доказателства е установено, че всеки един от тях е направили необходими разноски за поддържане на имотите както и за подобрения на стойност от по 19329.00 лв. за всеки един.
Съдът е извърши компенсация на двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях и е уважил възражението на касаторите за признаване право на задържане до заплащане от страна на Държавата на суми от по 17 463.00 лв. на всеки един. Отхвърлил е като неоснователно възражението за признаване право на задържане за разликата над 17 463.00 лв. до 19 329.00 лв.
По въпросът, по който е допусната касационна проверка на решението постановено по иска по чл. 73, ал. 1 ЗС, настоящият съдебен състав намира, че лицата, на които държавата е предала държавен недвижим имот, считайки че той им е реституиран, не дължат на държавата обезщетение за ползването му без основание за времето от предаването му до влизане в сила на решението, с което е признато правото на собственост върху имота на държавата.
В този смисъл е формирана и задължителна практика с решение № 68 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.
Съобразно разрешението на поставения материалноправен въпрос, изводът за основателност на претенциите на държавата по чл. 73, ал. 1 ЗС за заплащане от ответниците по иска за обезщетение за ползване на имотите без основание е необоснован и не кореспондира на данните по делото.
Установено е, че държавата е предала на касаторите доброволно владението върху имотите след като е приела, че решението на Конституционния съд № 12 от 04.06.1998 г. по к. д. № 13/1998 г., с което е обявен за противоконституционен Законът за обявяване държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници (ЗОДСИСБЦ), има реституционни последици. Израз на това разбиране за правните последици на решението на Конституционния съд е и издадена заповед № ДИ-524 от 17.11.2003 г. на Областния управител на област София за деактуване на имота (двореца С.). От своя страна касаторите са владяли имотите като собственици, считайки че са им възстановени след прогласяване противоконституционността на закона, въз основа на който са им били отнети и след доброволното предаване на фактическата власт върху тях от страна на Държавата. При тези данни не е налице недобросъвестност по смисъла на закона в осъществяваната от тях фактическа власт.
Неправилната оценка на правните последици на решението на КС от административните органи, представляващи Държавата и упражняващи правата й на собственик върху държавни имоти, последвано от деактуване на имотите и предаването им на лицата, на които според тези органи са „реституирани”, е такова поведение, от което Държавата не може да черпи права. Това следва от принципа в правото е, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение.
В разглежданата хипотеза, когато държавата признава право на собственост на основание реституция, без да са налице предпоставки за това и без правно основание предава владението на имота, признавайки право на собственост, следва да се вземе предвид и чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Основани на това са правните изводи направени в решение № 68 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., което е постановено в производство по чл. 290 ГПК и съставлява задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, които настоящият състав споделя изцяло. В този протокол Европейският съд по правата на човека в чл. 1 „Защита на собствеността” използва понятието „притежание”, с което разширява понятието собственост до степен да се различава от влаганото в него съдържание от националните законодателства на държавите членки. В резултат на това в него се включва не само притежаване на вещи, но и други права и интереси, които са различни от собствеността, но имат икономическа стойност. В този смисъл разпоредбата е изтълкувана по делото „В. и други срещу България” като е прието, че понятието „притежание” е относимо и към „необезпокоявано упражняване в продължение на години правото на купувачи”. Приложението на това разширено понятие на правото на собственост е аргумент в полза на възприетото, че лицата, ползвали чужд имот, предоставен им доброволно от собственика, който счита, че имотът е реституиран в полза на тези лица, са добросъвестни владелци, поради което не е налице единият от елементите на фактическия състав на чл. 73, ал.1 ЗС. Този извод е в съответствие с изискването за пропорционалност, или справедлив баланс между интересите на обществото и изискванията за защита на основните права на индивида по смисъл на чл. 1 от Протокол 1 КЗПЧОС, приложено по делото „В. и други срещу България, №№ 43278/98 г. и др.).
Отнесен към предмета на настоящия спор по иска по чл. 73, ал.1 ЗС принципът на пропорционалност изисква да се направи такава правна оценка на конкретните обстоятелства, че лицата, които добросъвестно са придобили право да ползват имота (двореца С.), да не бъдат принудени да носят тежестта на отговорността, която справедливо пада върху държавата.
Като е приел друго, съдът е постановил необосновано и незаконосъобразно решение по искът по чл. 73, ал.1 ЗС и по възраженията за признаване право на задържане, което е основания по чл. 281, т. 3 във вр. с чл. 293, ал. 2 ГПК за отмяна на въззивното решение в тези части.
Тъй като делото е изяснено от фактическа страна и не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, ще бъде постановено ново решение от касационната инстанция в тези части.
По изложените съображения съдът намира, че не е осъществен фактическия състав на чл. 73, ал. 1 ЗС, поради което исковете за осъждане на ответниците С. С. и М. Л. Х. за заплащане на обезщетение за ползване без основание на имотите за посочения период, са неоснователни. Поради това не е било налице и основание за извършване на компенсация с претендираното и признато на държавата вземане за обезщетение за ползване на имотите без основание.
Предявените от Държавата срещу касаторите С. С. и сестра му М. Л. Х. искове за заплащане на обезщетение за ползване на описаните имоти без основание за периода от 17.11.2003 г. до 24.03.2011 г. ще бъдат отхвърлени като неоснователни. Неоснователни са и претенциите за сумите от по 1000.00 лв. от всеки един, представляващи мораторна лихва, върху паричните вземания. При този изход на делото по исковете по чл. 73, ал. 1 ЗС следва да се отмени решението и в частта, с която са оставени без уважение техните искания за признаване право на задържане върху имота до заплащане на разликата над 17463.00 лв. до 19329.00 лв., представляваща стойността на разноските и подобренията направени от всеки един от касаторите в имота и вместо това да се постанови друго, с което ще бъде признато право на задържане върху него до заплащане от държавата и разликата от 17463.00 лв. до 19329.00 лв., на всеки един от касаторите.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК ответникът по касация Държавата, представлявана от министъра на МРРБ ще бъде осъден да заплати на касаторите направените от тях разноски за касационното производство възлизащи на по 80.00 лв. - внесена държавна такса. Поради липса на доказателства за направени разноски за правна защита и съдействие за тази инстанция и за направените такива по отхвърлените искове по чл. 73, ал.1 ЗС и подържаните искания за признаване право на задържане, искането за присъждането им не може да бъде уважено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, І г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 1418 от 02.07.2015 г. по гр. д. № 1108/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която са отхвърлени възраженията на С. С. и М.-Л. Б. Х. за признаване право на задържане върху ревандикирания имот за разликата над 17463.00 лв. до 19329.00 лв., поради направено прихващане с признатото право на вземане на Държавата за обезщетение за ползване на същия имот от тези ответници за времето от 17.11.2003 г. до предявяване на иска в размер на по 1357.00 лв. главница и по 509.00 лв. мораторна лихва върху главницата и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Държавата срещу С. С. и М.-Л. Б. Х. искове по чл. 73, ал. 1 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване без основание на ревандикираните имоти за периода от 17.11.2003 г. до 24.03.2011 г. в размер на по 1357.00 лв. от всеки от тях, както и претенциите за мораторна лихва върху тези суми от по 1000.00 лв.
ПРИЗНАВА право на задържане на С. С. и М. Л. Б. Х. върху ревандикираните в полза на Държавата имоти до заплащане от Държавата на направените от тях разноски за поддържането и подобряването им за разликата над 17463.00 лв. до 19329.00 лв. за всеки един.
ОСЪЖДА Държавата да заплати на С. Б. С. от [населено място], [улица], чрез процесуалния му представител адв. Е. Х. от Софийска АК, [населено място], [улица], офис 43 сумата 80 .00 лв., разноски за касационната инстанция, както и на М. Л. Б. Х. със съдебен адрес адв. В. Г. от [населено място], [улица], ет. 2 сумата 80 .00 лв., разноски за касационната инстанция.




ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: