5 Решение по т.д.№ 406/2012 год. на ВКС-ТК, І т.о. Р Е Ш Е Н И Е № 144 С., 22.11.2013 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публично заседание на тридесети септември през две хиляди и тринадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова при участието на секретаря Наталия Такева, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 406 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение № 2013 от 28.12.2011 год. по т.д.№ 563/2010 год. на Софийски апелативен съд, 6 с-в С обжалваното решение, произнасяйки се по реда на чл.294 ГПК, въззивният съд е отменил Решение № 17 от 15.02.2008 год. по гр.д.№ 102/2006 год. на Благоевградския окръжен съд в частта с която са били уважени на основание чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД предявените от [фирма] срещу Община [населено място] обективно съединени искове за заплащане стойността на извършени строително-ремонтни работи на обект „Местен път [населено място] – хижа „Г. Д.” и обезщетение за забава при плащането на сумата по главния иск. Като е счел, че сумите се претендират на договорно основание, каквото не е налице, съставът на САС след отмяната на първоинстанционния акт е отхвърлил исковете. Ответникът по касация Община [населено място], чрез представен по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор и чрез процесуалния си представител в о.с.з. изразява становище, че жалбата е неоснователна. Касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за произнасяне по въпроса дали посочената от ищеца правна квалификация обвързва съда и има определящо значение при разглеждането и решаването на спор с оглед резултата от произнасянето по ТР № 2 от 28.09.2011 год. по т.д. № 2/2010 год. на ОСГТК на ВКС. Като взе предвид становищата на страните на основание чл.290 ал.2 ГПК и извърши проверка по законосъобразността на въззивния акт, Върховният касационен съд, състав на І т.о. приема следното: Жалбата е основателна. Предявени са обективно съединени искове с посочено правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, съответно за сумите 286607.40 лв. и за 121307.68 лв. Твърдението на ищеца [фирма] е, че ответникът Община [населено място] му дължи сумата по главницата, като равностойност на извършените от него и прието от възложителя строително-ремонтни работи на обект „Местен път от [населено място] до хижа „Г.Д.”. Изискуемостта на вземането е настъпила на 15.11.2002 год. и до датата на исковата молба се дължи обезщетение за забава, формирало сумата по акцесорния иск. Установено е по делото, че по отношение на процесните СМР е била инициира от Общината процедура по ЗОП, ищецът [фирма] е участвал, заедно с четири други дружества и е бил класиран на първо място. Безспорно, че решението на възложителя е било обжалвано от втория класиран кандидат. Поради краткия срок за изпълнение и настъпващите зимни застудявания, по настояване на общината, избраният изпълнител е започнал предварително ремонтните работи без сключен договор и преди приключването на административното производство. Няма спор, че договор по чл.17 ЗОП (отм.), като елемент от процедурата по тази ограничена обществена поръчка не е бил сключен нито с [фирма], нито с втория класиран кандидат. Бил е сключен през 2003 год. друг договор, касаещ дейности на същия обект, които, обаче са разплатени и са извън предмета на настоящия спор. Основавайки становището на разменената между страните кореспонденция, първоинстанционният Благоевградски окръжен съд е приел, че правоотношенията на страните следва да бъдат разгледани на плоскостта на договор за изработка, подвид „строителство”. Въз основа на събраните по делото доказателства относно стойността на СМР е присъдил сумата 271905.52 лв. на основание чл.266 ал.1 ЗЗД и сумата 101012.90 лв. на основание чл.86 ал.1 ЗЗД. В частта в който исковете са отхвърлени за сумите над този размер, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила. Предмет на въззивно обжалване е било решението на Б. в осъдителната му част, като основните доводи на [община] са били за липсата на договор по чл.17 ЗОП (отм.). С Решение № 144 от 02.02.2009 год. по т.д.№ 1111/2008 год. въззивният съд е отменил решението на Б. и е отхвърлил иска, позовавайки се на липсата на договорна връзка, на каквото основание е бил предявен. Въззивното решение е отменено с Решение № 186 от 26.11.2010 год. по т.д.№ 417/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС, като са дадени указания свързани с правната квалификация на иска, доколкото в обстоятелствената част на ИМ, липсва позоваване на сключен договор и при новото разглеждане следва да се преценят предпоставките за прилагането на института на неоснователното обогатяване. При новото разглеждане на спора пред въззивния съд са събрани допълнителни доказателства относно стойността на извършените работи, назначена е техническа експертиза. Въззивникът-ищец е уточнил, че подържа главната претенция на основание чл.59 ЗЗД. С решението си, въззивният съд, преценявайки соченото в обстоятелствената част на ИМ и твърденията в хода на процеса е приел, че не се твърди разместване на блага, сочещо неоснователно обогатяване, а наличието на преддоговорни отношения. Отново се е позовал на незавършената процедура по ЗОП и липсата на договор по чл.17 ЗОП (отм.), поради което е отменил решението на Б. и е отхвърлил иска. По поставения правен въпрос. Преди всичко, следва да се отбележи обстоятелството, че с произнасянето на ВКС в предходното производство, въпросът за преценката на обстоятелствената част на исковата молба и възможността да се претендира сумата по главния иск на извъндоговорно основание е преклудиран. На поставеният правен въпрос дали посочената от ищеца правна квалификация обвързва съда и има определящо значение при разглеждането и решаването на спора следва да се отговори отрицателно, т.е. че това посочване не обвързва съда. Отговорът ще следва да включи и произнасянето по въпроса, отклонен с ТР № 2 от 29.02.2012 год. по тълк.д.№ 2/2011 год. на ОСГТК, на ВКС, а именно: Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното, решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. Когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. По съществото на спора: От отговора на поставения правен въпрос следва, че като е квалифицирал главния иск като такъв с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд не е постановил недопустимо, а неправилно решение, доколкото не е излязъл извън обсега на търсената защита и не е нарушил диспозитивното начало. Т.е. квалификацията на действителните правоотношения и оттам – дали претенцията е на договорно или извъндоговорно основание, не би довела до прилагането на чл.270 ал.3 ГПК по отношение на решението на Б.. Правната квалификация не може да бъде поставяна в зависимост и формалното използване на термините „разместване на блага” и „неоснователно обогатяване”, както това е сторил съставът на САС. Още повече, че наличието на белези за квалифицирането на иска като такъв по чл.59 ЗЗД е изрично посочено и в предходното решение на състава на ІІ т.о. на ВКС. Безспорно е установено по делото, че строително-ремонтните работи на обект „Местен път [населено място] – х.”Г. Д.” са извършени от [фирма], като обектът е на Община [населено място]; работите са извършени със знанието и без противопоставянето на собственика, нещо повече – по негово искане, чрез законния му представител. Установена е стойността на извършените СМР, както и периода и размера на обезщетението за забава. За сумите над присъдения от Б. размер, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила. Поради това, след отмяната на въззивния акт, настоящата инстанция ще следва да се произнесе по съществото на спора, като уважи главният иск са сумата 271905.52 лв., а акцесорния – за сумата 101012.90 лв. На касатора ще следва да бъдат присъдени разноски за трите съдебни инстанции, възлизащи общо на 44034.07 лв., съобразно представения списък по чл.80 ГПК. Възражението за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК на ответната страна е неоснователно с оглед обстоятелството, че заплатеното на процесуалния представител на [фирма] адвокатско възнаграждение от 7200 лв., е по-ниско от възнаграждението на процесуалния представител на Общината за настоящата инстанция – 7800 лв. Поради изложеното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ Решение № 2013 от 28.12.2011 год. по т.д.№ 563/2010 год. на Софийски апелативен съд, 6 с-в, вместо което постановява: ОСЪЖДА община [населено място], с адрес [населено място], пл.”Н.В.” № 1 да заплати на [фирма] с Е.-811047710, [населено място], [улица] сумата 271905.52 лв. (двеста седемдесет и една хиляди деветстотин и пет лева и 52 ст.), представляваща стойността на извършени строително-ремонтни работи обект „Местен път [населено място] – х.”Г. Д.”, ведно със законната лихва, считано от 07.06.2006 год. и до окончателното и плащане. ОСЪЖДА община [населено място], с адрес [населено място], пл.”Н.В.” № 1 да заплати на [фирма] с Е.-811047710, [населено място], [улица] сумата 101012.90 лв. (сто и една хиляди и дванадесет лева и 90 ст.), представляваща обезщетение за забава при плащането на сумата 271905.52 лв. за периода от 05.11.2002 год. до 07.06.2006 год., ведно със законната лихва, считано от 07.06.2006 год. и до окончателното и плащане. ОСЪЖДА община [населено място], с адрес [населено място], пл.”Н.В.” № 1 да заплати на [фирма] с Е.-811047710, [населено място], [улица] сумата 44034.07 лв. (четиридесет и четири хиляди тридесет и четири лева и 7 ст.), представляваща направени по делото разноски пред всички съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.