1 Р Е Ш Е Н И Е № 540 гр.София, 21 декември 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван Недев ЧЛЕНОВЕ: Пламен Томов Капка Костова при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1639/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимите Б. С. М. и Е. Б. М., чрез защитника им адвокат Л. Г. от Софийската адвокатска колегия, срещу решение № 99 от 14 март 2013 година на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 619/2012 година, с което е изменена в гражданско-осъдителната част и потвърдена в останалата й част присъда от 20 април 2012 година на Софийския градски съд, НК, 26-ти състав, по нохд № 2538/2011 година. В изготвената от защитника на подсъдимите касационна жалба са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Оспорено е като цяло осъждането на Б. и Е. М. по повдигнатите им обвинения с твърдения за липса на надлежна доказателствена основа за фактическите изводи на съда, вкл. относно авторството на подсъдимите по отношение на инкриминираното деяние. Това е довело до неправилно приложение на закона, в т. ч. и при извършената от съдилищата индивидуализация на наложените им наказания. С жалбата се претендира отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане с оглед отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на съда. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Б. М. не участва лично, редовно призован. Подсъдимият Е. М. участва лично, заедно със защитника на двамата подсъдими - адвокат Г.. Същата поддържа касационната жалба при ангажираните в нея отменителни основания и доводи в тяхна подкрепа. Гражданският ищец Н. Н. не участва лично в производството пред ВКС, редовно призован. Не участва и повереникът му адв. В. Д. от САК, също редовно призован. Не е представено писмено становище по касационната жалба на подсъдимите М.. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите Б. С. М. и Е. Б. М. за това, че на 10. 04. 2010 година, в [населено място], в[жк], в заведение „Трите аса”, в съучастие като съизвършители, са отнели чужди движими вещи – сумата 50 лева, от владението на Н. Е. Н., с намерение противозаконно да ги присвоят, като са употребили за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, предл. 2 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 129, ал. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, са осъдени както следва: - подсъдимият Б. М., при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила и - подсъдимият Е. М., при условията на чл. 54 от НК, на пет години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор. По отношение на подсъдимия Е. М., на основание чл. 68, ал. 1 от НК, е приведено в изпълнение наказанието от две години лишаване от свобода, наложено му с влязла в сила присъда по нохд № 68/2008 година по описа на Пловдивския районен съд. Постановен е първоначален „строг” режим на изтърпяване на това наказание в затвор. Подсъдимият Б. М. е осъден да заплати на пострадалия Н. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 3000 лева, заедно със законните последици, а подсъдимият Е. М. – да заплати такова обезщетение на Н. в размер на 6000 лева. До пълните си размери съответно от 15000 лева и от 40000 лева, исковете са отхвърлени като неоснователни. Съдът е присъдил и направените по делото разноски и дължими държавни такси върху уважените части на гражданските искове, като е възложил същите в тежест на двамата подсъдими. В производство, инициирано по жалба на двамата подсъдими М. и по жалба на гражданския ищец Н., е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение на въззивния съд, с което е изменена присъдата в гражданско-осъдителните й части, като са увеличени размерите на присъдените обезщетения съответно от 3000 лева на 5000 лева и от 6000 лева на 10000 лева. Съобразно това са променени и размерите на дължимите държавни такси. Присъдата е потвърдена в останалата й част. ВКС намира касационната жалба на подсъдимите Б. М. и Е. М. за частично основателна, макар и не по изложените в нея съображения: Акцентът в жалбата е поставен върху заявени недостатъци в доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции. В тази връзка ВКС няма как да не отрази констатацията си, че тези оплаквания всъщност са лишени от конкретика, като не е посочено кои, според защитата, доказателствени източници са оценени превратно, кои са игнорирани и пр. Заявеното в жалбата допълнително излагане на доводи в нейна подкрепа, по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК, не е сторено, както и в рамките на упражненото право на защита по съществото на делото пред настоящата инстанция. Така или иначе, става ясно, че защитата оспорва изцяло фактическите изводи на съда относно главния факт на процеса – извършеното деяние и участието на подсъдимите в него, защото те не се основават на обективна и цялостна оценка на доказателствените източници по делото, най-вече гласните такива, затова и пледира за недоказаност на обвинението по смисъла на чл. 303 от НПК. Принципно положение е, че мотивите към постановения съдебен акт следва да обективират вътрешното убеждение на съда и когато мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, какъвто е настоящият случай, и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. Проверката, извършена по делото от третата инстанция констатира, че в процесуалната дейност на съда по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. По делото е събран значителен по обем доказателствен материал, предимно от гласни доказателствени средства. Тяхното именно съдържание и оценка са обект на оспорване по делото, не и извършените експертни изследвания и заключения. Прави впечатление, че голяма част от свидетелите по делото, депозирали показания в хода на ДП и изяснили наличието на конфликт в заведението и участниците, причините и характеристиките му, на съдебното следствие отричат знание за наличието на такъв конфликт или спомена си за него. Тези противоречия в показанията им са причина и за многократното прочитане от съда на свидетелски показания от ДП и приобщаването им по реда на чл. 281 от НПК (показанията на свидетелите А., А. Х., О., П., И. – протокол от с. з. от 29. 09. 2011 година, л. 82 и сл. от нох дело, на свидетелката А. – 230 от нох дело). Подобна тенденция още при първоначалното установяване на обстоятелствата, при които е пострадал свид. Н., изясняват в показанията си и свидетелите Й. П., Д. Д. и В. И. – полицейски служители, изпратени на мястото на инцидента и пристигнали там минути след края му (показания на л. 110 – 117 от нох дело). При това положение, предходните съдебни инстанции са извършили изключително прецизен и задълбочен анализ на гласните доказателствени източници и са достигнали до приетите за установени от тях факти за иницииране и протичане на инцидента (л. 7-11 от мотивите на присъдата, л. 4-9 от въззивното решение). ВКС не намира основания да оцени като незаконосъобразна и в нарушение на процесуалните изисквания тази дейност на съдилищата. Изложените в касационната жалба принципни възражения срещу кредитирането за достоверност и поставянето им в основата на фактическите изводи на съда на показанията на пострадалия Н., няма как да бъдат споделени. При отчитане на процесуалното качество на пострадалия Н. като страна в процеса и на негова заинтересованост от изхода на делото, съдилищата са ги анализирали задълбочено и съобразно останалите доказателства по делото и са ги оценили по действителното им съдържание. А то кореспондира със съобщеното от свидетелите Р. И., Св. И. (присъствали на инцидента) и с показанията на посочените по-горе свидетели П., И. и Д.. В резултат на тази оценка правилно е оценено като достоверно недвусмисленото идентифициране на подсъдимите М. като автори на инкриминираното деяние. Макар и източник на косвени доказателствени факти, показанията на свидетелите А. Е. и Е. Е. (л. 197 и сл. от нох дело) също подкрепят заявеното от пострадалия веднага след инцидента относно неговите автори в лицето на подсъдимите М.. Сами по себе си, показанията на пострадалия Н. са последователни и безпротиворечиви в хода на целия процес. Тяхното прочитане по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК е само в отделни техни части, касаещи детайли от инцидента – последователността на нанесените му удари и точния размер на отнетата му сума. Цялото процесуално поведение на пострадалия Н., при отчитане от съда на спецификите на това му именно качество, дава основание за извода за неговата добросъвестност и обективност. Не намира опора в доказателствата по делото и твърдението в касационната жалба за липса на установеност на какъвто и да било инцидент, станал в заведението. При обсъдената по-горе позиция на голяма част от посетителите на заведението и свидетели по делото, извършеният от съдилищата прецизен и взаимосвързан анализ на показанията им, позволява формирането на изводите им по фактите, както те са направени. Няма причини да не бъдат кредитирани за достоверност показанията на свид. И. („... Б. бутна Н., после Е. го удари ... и след това излязоха навън...”), на свид. С. („... не можаха да се разберат къде да си доиграят ... Н. не искаше и за това почна спорът ... сбутаха се всичките и излязоха навън ... видях Н. на стълбите със счупена челюст...” – протокол от с. з. от 29. 09. 2011 година). Въпреки фрагментарността на съдържанието на голяма част от свидетелските показания, всички те установяват отделни моменти от станалия инцидент и оценени в тяхната последователност и взаимовръзка, както това са сторили съдилищата, позволяват направените от тях фактически изводи. С оглед изложеното, ВКС намира за лишено от фактическа и законова опора твърдението на защитата на подсъдимите М. за липса на надлежна доказателствена основа за фактическите изводи на предходните съдебни инстанции. По делото са събрани всички възможни и необходими за установяване на обективната истина доказателства и те са обсъдени задълбочено, всестранно, обективно и точно от съда, който е изложил конкретни съображения за кредитирането им, като така е обосновал изводите си по основния спорен въпрос по делото – този за авторството на деянието. Спазването на правилата е гаранция за формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение и поради това недопустимо се иска от жалбоподателите то да бъде ревизирано от ВКС. Във връзка с преценката си за приложимия материален закон обаче предходните съдебни инстанции не са изложили убедителни съображения. Те надлежно са установили обстоятелствата относно извършването на деянието и неговото авторство, що се касае до обективната страна на деянието. Надлежно са приели, че подсъдимите са се конфронтирали с пострадалия Н. единствено заради неговия отказ да продължат на друго място играта си на карти с цел да „обърнат резултата”, при което са го бутнали, грабнали са част от печалбата от играта (50 лева), намираща се в ръката на Н. и са му нанесли удари по главата и тялото. В резултат на тези удари, пострадалият е получил и надлежно установените по делото две средни телесни повреди. Съдилищата обаче не са разкрили (или поне не е видно ясно в актовете им) в неговата пълнота специфичното в случая психично отношение на извършителите към престъпния резултат като част от съдържанието на умисъла. Известно е, че грабежът е съставно престъпление, не и механичен сбор от кражба и принуда. То може да бъде извършено единствено при пряк умисъл, но при наличие и на функционална връзка между принудата и отнемането на вещта (запазването на владението върху отнета вече вещ), а именно – принудата да е средство за отнемане на вещта. Отражението на тази връзка в съзнанието на подсъдимите е останало неизследвано, въпреки че на общо основание представлява част от предмета на доказване по отношение на субективната страна на грабежа. Получило се е дори противоречие, доколкото приетата правна квалификация във връзка с чл. 198, ал. 1 от НК предполага съществуването на посочената функционална връзка между принудата и отнемането, а въззивният съд в решението си неколкократно е отразил като прието за установено друго предназначение на упражненото върху пострадалия Н. насилие – на своеобразно наказание за неговия отказ да продължат играта на карти (вж. л. 3, 5 и 10). Ако бе сторил това, съдът вероятно би достигнал до други правни изводи относно приложимия материален закон – за наличие на пряк умисъл за причиняване на телесните увреждания и за последващ, внезапно възникнал такъв за отнемане (кражба) на инкриминираната сума. Такава промяна в приложимия закон съобразно чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК не би била невъзможна както с оглед преценката на фактическата рамка на обвинението, въведена с обвинителния акт, така и с оглед забраната за утежняване на положението на подсъдимите в производство, инициирано само по тяхна жалба, а също и с оглед наличието на такова обвинение (за кражба и принуда, каквото е грабежът) пред първата инстанция (в този смисъл вж. и Решение № 213/1995 година на ВС, І н. о., 5-членен състав, Решение № 163/2013 година на ВКС, І н. о., Решение № 1124/21. 10. 1959 година на ВС, ІІ н. о.). Неправилното приложение на материалния закон е в ущърб на подсъдимите и засяга техните законни права и интереси, поради което позволява намесата на ВКС извън доводите и съображенията в касационната жалба на техния защитник. При изложените съображения относно естеството на констатираното нарушение, най-вече с оглед процесуалните му отражения, то не би могло да бъде отстранено в рамките на правомощията на касационната инстанция, поради което атакуваното решение следва да бъде отменено изцяло, вкл. и в гражданската му част, като делото бъде върнато на въззивния съд за изпълнение на дадените задължителни указания по приложението на закона. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 99 от 14 март 2013 година на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 619/2012 година. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на този съд от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.