Р Е Ш Е Н И Е     № 50     София, 10 март 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и девета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ПОПОВА                                                  ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                                       РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 734/2008 година На основание чл. 420, ал.2 и в срока по чл. 421, ал.3 от НПК осъденият Л. Н. К. е направил искане за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлата в сила присъда от 06.01.2006 г., постановена по НОХД № 223/03 г. от Софийски районен съд и изменена частично с въззивно решение от 25.09.2008 г., по ВНОХД № 416/07 г. на Софийски градски съд. От основанията, предвидени в чл. 348, ал.1 от НПК, са развити доводи за нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се отмяна на съдебните актове и ново разглеждане на делото в първата инстанция. Искането се поддържа от процесуален представител. Частният обвинител и граждански ищец Е. К. , редовно призована не се явява и не изпраща процесуален представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за частична основателност на искането, само относно размера на наложеното наказание, като счита доводите за допуснати процесуални нарушения за неоснователни. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : Искането на осъдения Л. К. за възобновяване на наказателното дело е частично основателно. С осъдителните съдебни актове, чиято проверка се иска, е постановено: - подсъдимият К е бил признат за виновен в това, че на 29.07.2002 г., между 0 ч., в гр. С., е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14 – годишна възраст – Е. Е. К. , като употребил заплаха – престъпление по чл. 150, ал.1 от НК. Наложеното наказание е при условията на чл. 54 от НК в размер на пет години лишаване от свобода; - на основание чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение, наказание по предходно условно осъждане; - подсъдимият К е осъден да заплати на гражданския ищец К. сумата от 4 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. С въззивното решение, постановено по жалба на осъдения К. , присъдата е изменена само относно приложението на чл. 59 от НК. І. Касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се подкрепя с доводи, според които разглеждането на делото от съдия и двама съдебни заседатели, вместо от един съдия, прави съдебния състав незаконен по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 3 от НПК. Поддържа се още, че е нарушен принципа на непосредственост, визиран в чл. 18 от НПК, както и на неизменност на съдебния състав - чл. 258 от НПК. Към момента на извършване на деянието и внасянето на обвинителния акт в съда, престъплението по чл. 150, алт. 1 от НК се е наказвало до пет години лишаване от свобода. Съгласно разпоредбата на чл. 23, ал.1, т.1 от НПК (отм.), съдът който е следвало да разгледа делото като първа инстанция е определен в състав от един съдия. Съдебният състав, разгледал настоящето делото и постановил присъдата, е бил сформиран от съдия и двама съдебни заседатели. Последното, съвсем не означава, че е допуснато претендираното съществено процесуално нарушение – делото да е решено от “незаконен състав”. Върховният касационен съд е имал повод да заяви своето становище, че разглеждането на делото от разширени състави, означава разширяване на гаранциите за постигане на задачите на НПК, визирани в чл. 1 от същия, поради което и в този смисъл, по широките гаранции не могат да бъдат определяни като недостатък на постановения съдебен акт. (виж Р № 765/05 г. к.д. №391/04 г., І н.о., ВКС). Отделен е въпросът, на които и въззивната инстанция е акцентирала, че нарушението е неотстранимо, защото вече престъплението по чл. 150, алт. 1 от НК се наказва с лишаване от свобода до шест години, което би обусловило и състав на съда по чл. 28, ал. 1, т.2 от НПК – съдия и двама съдебни заседатели. Друг би бил въпросът, ако съдебният акт (присъдата) бе подписана при особено мнение на член от състава са съда или е нарушено изискването делото да е разгледано от разширен състав, а то е разгледано само от съдия. Второто възражение, не държи сметка, че принципът на непосредственост и неизменност на съдебния състав при решаване на делото, се свързва с дейността на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствата, а не с други въпроси, като например – отлагане на делото, поради неконвоиране на подсъдимия, който въпрос касае движението на делото и най-общо може да се определи като администриране на същото, и/или произнасяне по искане за изменение на мярка за неотклонение. Ето защо, няма основание за уважаване на основното възражение на осъдения за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на присъдата. ІІ. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. Счита се, че съдът неправилно е акцентирал върху обстоятелства, които според искането не могат да бъдат характеризирани като отегчаващи отговорността. Касационната инстанция не констатира пороци при дефинирането на обстоятелствата, като отегчаващи, което най-ясно личи и от мотивите на въззивното решение. Не може да бъде споделено виждането, отразено в искането за възобновяване, че посегателството не се е отразило върху пострадалата К. , както и че няма изключителни последици : липса на опити за самоубийство, отчужденост, не поддържане на социални и сексуални контакти и прочие. Отхвърлянето на подобни аргументи може да се обоснове с това, че наличието на изброените обстоятелства, би определило по - тежка квалификация на извършеното – “особено тежък случай”. Това, разбира се, не е достатъчно, за да се определят доводите като неоснователни, но съдът правилно е приел, че посегателството няма как да не засегне и то в значителна степен психическото състояние на пострадалата (виж показания на Е. К. , Ан. К. , Д. ). Освен това, личността на подсъдимият се проявява и посредством причинителската деятелност. Фактите по делото (за начина на извършване на престъплението, продължителността на действията, мястото), правилно са преценени от съдебните инстанции, като обстоятелства, които характеризират подсъдимия в значително негативна светлина. Последното, преценено ведно с данните за съдебното му минало, разкриват висока степен на обществена опасност на деянието и неговия извършител. На следващо място, няма съмнение, че “липсата на самокритичност към извършеното” не може да се счита като обстоятелство, което определя необходимост от по-голям обем на наказателна принуда и съдебната практика е еднозначна в тази насока. Вярно е, също така, че ако първата инстанция е допуснала подобна непрецизност при оценката си, то въззивният съд е отстранил същата, след като не е коментирал отношението на подсъдимия към извършеното, като обстоятелство, имащо значение за индивидуализация на наказанието. Все пак, ВКС, намира, че предходната инстанция е пропуснала да коментира изтеклия период от времеизвършване на престъплението до неговото санкциониране. Делото не се е отличавало с фактическа и/или правна сложност, а причините за продължителността на наказателното производство не могат да бъдат вменени единствено и най-вече на поведението на осъденото лице и това е ясно, само ако се вземе предвид времевия отрязък, който е бил необходим за изготвянето на съдебните актове. Съобразявайки константната практика на Европейския съд по правата на човека и на Върховния касационен съд, настоящият състав приема, че е необходима корекция на санкцията по размер, което да компенсира продължителността на наказателната процедура и произтичащите от това негативни последици за гарантираното право по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ, за разглеждането на наказателното обвинение в “разумен срок”. Продължителността на процеса, надхвърлящ критериите за “разумен срок” по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ, макар и да носи характеристиките на изключителност, само по себе си не може да доведе до приложението на чл. 55 от НК, защото законът изисква наличието и на втората кумулативно дадена предпоставка за приложението на института на смекчената наказателна отговорност- несъразмерност на най-леката предвидена в закона наказателна санкция. Данните по делото, които вече бяха обсъдени, не позволяват извод в тази насока. С оглед на казаното, наказанието следва да бъде смекчено до размера на четири години лишаване от свобода, което наказание е достатъчно за постигане на адекватност с извършеното, поради което и удовлетворява изискванията на генералната и личната превенция. По гореизложените съображения, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ИЗМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателните дела влязлата в сила присъда, постановена по НОХД № 223/03 г. от Софийски районен съд и изменена частично с въззивно решение от 25.09.2008 г. по ВНОХД № 416/07г. на Софийски градски съд, като НАМАЛЯВА наказанието, наложено на осъдения Л. Н. К., от пет години лишаване от свобода на четири години лишаване от свобода.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.