Р Е Ш Е Н И Е № 191 Гр.С., 28.08.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и единадесета година в състав, ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при секретар С.С. и в присъствието на прокурор изслуша докладваното от съдията /председател/ ЛИДИЯ ИВАНОВА търговско дело № 460/2010 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция за държавни вземания, чийто правоприемник е Националната агенция за приходите-гр.С. /на основание пар.38 ал. 1 ПЗР на ЗИДДОПК-в сила от 01.01.2010 г./ срещу решението на Софийски апелативен съд, ТО, 5-ти състав № 1140/05.08.2009 г. постановено по гр.д.№ 2518/2008 г. С това решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение на Софийски градски съд, VІ ТО, 10-състав от 17.07.2008 г .по гр.д.№ 1410/2005 г. въззивният съд е уважил предявеният от [фирма] [населено място] отрицателен установителен иск по чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./ и е признал за установено, че ищецът не дължи на държавата сумите – предмет на акт № 26/19.10.2005 г. за установяване на частно държавно вземане произтичащо от преоформени по ЗУНК несъбираеми задължения от необслужван валутен инвестиционен кредит предоставен през 1985 г. от Б. „М.” на Д. „Р.” в системата на което е бил Завод „Анещи У.”, чийто правоприемник е [фирма]. Касаторът Национална агенция по приходите „НАП/ е подал и частна жалба срещу определението на Софийския апелативен съд от 20.01.2010 г. постановено по въззивното дело, с което на основание чл.248 ал.1 ГПК е изменено въззивното решение в частта му за разноските и е осъдена Агенцията за държавни вземания /чийто правоприемник е НАП/ да заплати на ищеца сумата 10700 лв. съдебни разноски за двете съдебни инстанции. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че съдът неправилно е тълкувал и приложил материалния закон по въпросите за давността и в нарушение на чл.14 ал.1 ЗЗД е приел за начало на давностния срок момента на сключване на договора по ЗУНК без да съобрази факта, че съгласно уговорения погасителен план изискуемостта на вземането на държавата настъпва поетапно с падежа на всяка отделна вноска, а не наведнъж за целия дълг. Навеждат се и доводи, че недопустимо апелативният съд е разгледал и уважил направено от ищеца за първи път във въззивното производство позоваване на изтекла погасителна давност, каквото основание за недължимост на вземането не е посочил в исковата си молба в установения в чл.87 ал. 3 ЗСДВ преклузивен срок за предявяването на иска. Ответникът по касационната жалба [фирма] /в ликвидация/ [населено място] поддържа становище, че направените оплаквания са неоснователни и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С определение № 593/23.08.2010 г.на основание чл.280 ал.1 т. 2 ГПК е допуснато касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд включително и относно присъдените с определението от 20.01.2010 г. по делото съдебни разноски. Прието е, че е налице противоречива съдебна практика по поставените от касатора материалноправни и процесуални въпроси: 1. Допустимо ли е с оглед установения в чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./ преклузивен срок, в производството по този иск да бъдат наведени нови основания извън посочените в исковата молба, включително и позоваване на изтекла погасителна давност направено за първи път във въззивното производство. 2. Вторият материалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.114 ал.1 ЗЗД и моментът на изискуемост на процесното вземане и по-конкретно: дали при уговорено разсрочено плащане на дълга изискуемостта настъпва поетапно с падежа на всяка една отделна вноска по приетия погасителен план, от който момент започва да тече и предвиденият от закона давностен срок, или давността започва да тече от датата на сключване на договора по ЗУНК. Отговорът на поставените въпроси е от особено важно значение и е обуславящ за крайния изход на спора по предявения иск. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и след проверка правилността на въззивното решение във връзка с поставените правни въпроси, на основание чл.290 ал.2 ГПК приема следното: С обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение апелативният съд е уважил предявеният от [фирма] [населено място] отрицателен установителен иск по чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./ и е признал за установено, че ищецът не дължи на държавата сумите по издадения от АДВ акт № 26/19.10.2005 г. за установяване на частно държавно вземане. Съгласно този акт държавата има срещу ответника изискуемо вземане извън установеното с акт. № 103/20.12.2000 г. в размер на 1 969 366 лв. и 17736.44 щатски долара /главница и наказателни лихви за периода от 01.11.2000 г. до 16.10.2005 г./. Основание за възникване на вземането е договор от 10.01.1995 г. сключен между Министерство на финансите, Министерство на промишлеността и [фирма], с който е уредено погасяването на задължението на търговското дружество с държавно имущество към Б. „М.” преоформено на основание чл.12 ЗУНК в дълг към държавата произтичащо от непогасен валутен инвестиционен кредит предоставен през 1985 г. на СК „Р.” за нуждите на намиращия се в системата му Завод „Анещи У.”, чийто правоприемник е ответника. С договора са преуредени съществуващите задължения на дружеството и е приет погасителен план за разсрочено плащане на вноските по години и периоди, който впоследствие е бил изменен видно от представените като доказателства две писма на министъра на финансите от 30.07.1996 г. и от 12.05.1997 г. При тези фактически данни анализирайки събраните по делото доказателства решаващият съд е направил извода, че е налице валидно преоформен по ЗУНК дълг на ищеца към държавата, който не е погасен, като са приети за неоснователни наведените с исковата молба основания за недействителност на сключения договор по ЗУНК поради липса на съгласие и невъзможен предмет. За да уважи обаче, предявеният отрицателен установителен иск апелативният съд е разгледал и уважил наведеният за първи път от ищеца във въззивното производство довод за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане, като е приел, че изискуемостта му е настъпила на 10.07.1995 г. – шест месеца след датата на сключване на договора и към момента на съставянето на първия акт № 103/20.12.2000 г. петгодишеният давностен срок по ЗЗД вече е бил изтекъл. Изложени са съображения, че съгласно действащата съдебна практика, до приключване на устните състезания през въззивната инстанция ищецът може да релевира възражения срещу възникването и съществуването на процесното държавно вземане /включително и погасяването му по давност/ независимо, че са заявени след изтичането на преклузивния 14-дневен срок за предявяването на иска. При тези данни становището на настоящият състав на ВКС по поставените материалноправни и процесуални въпроси е следното: Както вече беше изложено, в случая касационният контрол е допуснат на основание чл. 280 ал.1 т. 2 ГПК-противоречива съдебна практика по поставения съществен правен въпрос: допустимо ли е в производството по иска по чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./ да бъдат наведени нови основания извън посочените в исковата молба, включително позоваване на изтекла погасителна давност направено за първи път във въззивното производство. Така например в приложеното към жалбата р. от 01.03.2005 г. по т.д.№ 341/2004 г. на ВКС, ТК е прието, че с оглед установения в чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./ /преклузивен срок за предявяване на иска, недопустимо е да бъдат навеждани в хода на производството нови основания за несъществуване на дълга, в т.ч. и възражение за изтекла погасителна давност. В обратен смисъл е преобладаващата съдебна практика на ВКС, Търговска колегия изразена в решенията по т.д.№ 363/2003 г.; т.д. №35/2004 г.; т.д.№14/2005 г.; т.д.№ 634/2006 г. и др.постановени по аналогични дела, в които е прието, че е допустимо възражение за погасяване на процесното вземане по давност направено след предявяването на иска по чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./ включително и във въззивното производство и това правопогасяващо възражение подлежи на обсъждане от съда. Този извод се обосновава с характеристиката на предявения иск, който е аналогичен на отрицателния установителен иск по чл.254 ГПК /отм./. Предмет на тези искове е да бъде установена недължимост на предявеното от кредитора за събиране вземане. При отрицателния установителен иск, какъвто е и иска по чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отч./, ответникът е този който следва да установи, че вземането съществува и той следва да докаже всички основания на претендираното от него право /което ищецът изобщо отрича предявявайки иска/, а длъжникът - да докаже възраженията си срещу вземането, вкл. евентуално погасяване на задължението поради настъпилото плащане, изтекла давност и пр. Меродавният момент, към който със силата на пресъдено нещо с постановеното решение се установява, че спорното право съществува или не е денят на приключване на устните състезания, като съгласно чл.188 ал. 3 от действуващия към момента на гледане на делото ГПК /отм./ съдът взема предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право. В случая възражението за изтекла давност не представлява ново самостоятелно основание на иска по чл.87 ал.3 ЗСДВ /отм./, а отбранително защитно средство за опровергаване дължимостта на процесното вземане. В тази връзка в т.6 от ТР № 1/04.01.2001 г., по т.д.№ № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че възражения за изтекла погасителна давност могат да се правят за пръв път пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на тези отбранителни средства. С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС приема за правилно преобладаващото становище изразено в цитираните решения на ВКС, че е допустимо в производството по иска по чл.87 ал. 3 ЗСДВ позоваване на изтекла погасителна давност включително и пред въззивния съд, в който смисъл е и отговора на поставения процесуалноправен въпрос, както и становището на САС в обжалваното решение. По втория правен въпрос относно изискуемостта и началния момент на погасителната давност на процесното вземане, твърдяното от касатора различие в съдебната практика е преодоляно с решение № 132/11.11.2011 г. по т.д.№ 648/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК. В това решение е прието, че когато с погасителен план към договора за преоформените вземания по ЗУНК задължението се разсрочва като се уточняват размерите на отделните погасителни вноски и сроковете за тяхното изплащане, изискуемостта на вземането настъпва поетапно-с падежа на всяка отделна вноска настъпва и нейната изискуемост. В тази връзка и давностният срок тече поотделно за всяка вноска съобразно уговорения срок за плащането й, а не за цялото вземане, считано от датата на сключване на договора. В цитираното решение на ВКС е прието също, че всяко допълнително споразумение между кредитора и длъжника, с което се преуреждат правоотношенията или се разсрочва или отсрочва плащането /каквито данни по делото има видно от представените две писма на министъра на финансите от 30.07.1996 г. и от 12.05.1997 г-.-лист 54 и 55 от първоинстанционното дело / има за последица преместване началната дата на изискуемостта, като за всяка вноска започва да тече нова давност считано от настъпване на уговорения падеж на вземането. С оглед данните по делото и предвид отговора на поставения материалноправен въпрос съставът на ВКС счита, че неправилно в противоречие с цитираната практика на ВКС постановена по чл.290 ГПК и нормата на чл.114 ал. 1 ЗЗД в обжалваното решение е прието, че давността за процесното вземане започва да тече от датата 10.07.1995 г., когато изтича шестмесечния срок считано от сключване на договора по ЗУНК, когато вземането е станало изискуемо. Наистина, в чл.13 ал. 1 ЗУНК е предвидено, че с изтичане на 6-месечния срок по чл.10 ал.2 ЗУНК задълженията стават ликвидни и изискуеми по реда на ЗСДВ /отм./. Този текст обаче, не може да се тълкува изолирано и независимо от нормата на чл.12 от същия закон, която дава възможност за уговаряне на конкретни срокове за погасяване на задълженията, който факт не е съобразен от Софийски апелативен съд при постановяване на решението му. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира за основателни оплакванията в касационната жалба за незаконосъобразност на обжалваното решение, поради което същото следва да бъде отменено, а делото - върнато на апелативния съд. Това се налага на основание чл.293 ал. 3 ГПК предвид необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия във връзка с изясняване, включително чрез назначаване на съдебна експертиза, конкретният размер и момента на изискуемост на процесното вземане при съобразяване с постигнатите от страните уговорки за разсрочено плащане и последвало изменение на приетия с договора погасителен план. При този изход на делото следва да бъде отменено и обжалваното с частната жалба определение на въззивния съд от 20.01.2010 г., за изменение на решението в частта му за разноските, тъй като техният размер е изцяло в зависимост от изхода на спора по предявения иск по чл.87 ал. 3 ЗСДВ /отм./ - предмет на делото. Мотивиран от горното съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението на Софийски апелативен съд, ГК, 5 състав № 1140/05.08.2009 г.постановено по гр.д.№ 2518/2008 г. както и определението от 20.01.2010 г. по същото дело за изменение на въззивното решение в частта му за разноските. ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: