Р Е Ш Е Н И Е № 106 гр. София, 04.09.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Милена Панева при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 540 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Д. Д., чрез защитника му, против нова присъда № 36 от 5.04.2016 г. на Пловдивския окръжен съд по в. н. о. х. д. № 424/2016 г. в частта, с която е отменена оправдателната присъда на първоинстанционния съд и подсъдимият е осъден по обвинението за престъпление по чл. 131а, пр. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК. В жалбата са отбелязани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Твърди се, че по делото не било установено по несъмнен начин подсъдимият да е извършителят на престъплението; че липсвали мотиви относно авторството на деянието, за което с новата присъда той е бил осъден; че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не отговаря на целите, посочени в чл. 36 НК. Направени са алтернативни искания - за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, както и за намаляване на наложеното наказание при условията на чл. 55 НК. В съдебно заседание защитникът (адв. Д.) и подсъдимият Д. поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което присъдата следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 5 от 30.03.2015 г. на Районния съд – гр. Първомай по н. о. х. д. № 198/2013 г. подсъдимият А. Д. Д. е признат за невинен в това, на 19.09.2010 г. [населено място] при условията на опасен рецидив да е причинил средна телесна повреда на А. Н. А., поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 131а, пр. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК. Подсъдимият Д. е признат за виновен в това, на 17.10.2010 г. в гр. Ч. при условията на опасен рецидив да е причинил средна телена повреда на А. Л. А., поради което и на основание чл. 131а, пр. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от пет години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимият е оправдан да е извършил деянието при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „б” НК и за причинено мозъчно сътресение с пълна загуба на съзнанието на пострадалия А.. Съдът е приложил чл. 59 НК, а на основание чл. 70, ал. 7 НК е привел в изпълнение неизтърпяната част от две години, осем месеца и девет дни от наказанието лишаване от свобода по н. о. х. д. № 248/2005 г. по описа на Районен съд – гр. Чирпан. С нова присъда № 36 от 5.04.2016 г. на Пловдивския окръжен съд по в. н. о. х. д. № 424/2016 г. присъдата на първоинстанционния съд е отменена в частта, с която подсъдимият А. Д. Д. е бил оправдан по едно от обвиненията и същият е признат за виновен в това, на 19.09.2010 г. в [населено място] при условията на опасен рецидив да е причинил средна телесна повреда на А. Н. А., поради което и на основание чл. 131а, пр. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” НК му е наложено наказание от пет години лишаване от свобода. Въззивният съд е оправдал подсъдимия да е извършил престъплението при условията па опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „б” НК. На основание чл. 23, ал. 1 НК е определил общо наказание за съвкупността от престъпления в размер на пет години лишаване от свобода, което да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. В тежест на подсъдимия Д. е възложил направени разноски по делото. В останалата част присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена. Върховният касационен съд счита, че преди да се произнесе по жалбата, с която е сезиран, се налага да направи следното уточнение. В диспозитива на новата присъда Пловдивският окръжен съд е допуснал техническа грешка при отбелязване на датата (ден и месец) и номера на делото, по която е била издадена присъдата на първоинстанционния съд. При внимателното проучване на материалите по делото, включително съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт и жалбата на подсъдимия Д., несъмнено се установява, че предмет на въззивната проверка е била правилността на постановената присъда № 5 от 30.03.2015 г. на Районния съд – гр. Първомай по н. о. х. д. № 198/2013 г. Касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Пловдивският окръжен съд е постановил нова присъда по обвинението за причинена средна телесна повреда на пострадалия А. Н. А., поради което е бил длъжен стриктно да съблюдава изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК. Разпоредбата изрично въвежда задължението в мотивите да бъдат посочени установените по делото обстоятелства. В случая въззивният съд пространно е изложил единствено фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд. Тя обаче не съдържа каквото и да било обстоятелство, което да очертава престъпно поведение на подсъдимия Д.. По силата на чл. 316 НПК въззивният съд разполага с правомощия да установява нови фактически положения. Различната фактическа обстановка обаче, приета за установена от Пловдивския окръжен съд, от която произтичат и правните му изводи, в мотивите на присъдата няма. Отбелязано е само, че съдът възприема за действителна фактическата обстановка, описана в обвинителния акт (л. 10). От една страна, отсъствието на задължителна съставна част на присъдата безусловно нарушава правото на подсъдимия да научи аргументите на съда, довели до постановеното в диспозитива, пълноценно да упражни правото си на защита, ефективно да го осъществява. От друга страна, Върховният касационен съд се произнася в рамките на възприетите фактически положения от съда по същество. Ето защо неизпълненото процесуално задължение, предписано от чл. 305, ал. 3 НПК, не позволява и касационната проверка дали материалният закон е приложен правилно към установените факти и обстоятелства по делото. Наред с това въззивният съд пространно е критикувал първоинстанционния състав за липсата на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото при формиране на вътрешното си убеждение, но пропуснал да изпълни собственото си процесуално задължение да извърши достатъчен, прецизен и задълбочен анализ и оценка на съвкупността от доказателствени материали и въз основа на тях да изведе и посочи в мотивите фактологията на деянието. Пловдивският окръжен съд е оценил като недостоверни показанията на свидетелите, които били очевидци на деянието – показанията на пострадалия, дадени пред първата инстанция непосредствено в съдебно заседание и пред съдия на досъдебното производство, както и показанията на св. Т.. Мотивирал се е със съображенията, че пострадалият изпитвал страх, а при св. Т. съществувала заинтересованост, тъй като подсъдимият му бил близък приятел, шофьор и охрана. Приел, че именно подсъдимият Д. е причинил телесната повреда, стъпвайки на показанията от досъдебното производство „на дванадесет свидетели, научили за инцидента непосредствено след него, от самия пострадал”. По този начин Пловдивският окръжен съд е отхвърлил като недостоверни първичните доказателства, получени от първоизточника - св. А. и вместо тях се е основал на производните доказателства, извлечени от показанията на свидетелите, които били възпроизвели казаното им от пострадалия - че подсъдимият Д. му е нанесъл побой. От мотивите не личи въззивният съд да е извършил аналитична преценка на съдържанието на свидетелските показания, респ. ясно и точно да е посочил конкретните фактически обстоятелства на протеклото събитие, които тези лица са научили от думите на св. А. и чиито показания е могъл да използва при проверката за достоверност на показанията на пострадалия. Пресъздал е само най-общото им твърдение за извършителя и се е задоволил напълно формално да отбележи, че „някои” сочели подсъдимият „да е удрял с ръце, със стол и ритал в торса пострадалия - св. А.”. Пловдивският окръжен съд е упрекнал първоинстанционния съдебен състав за пропуска му да изложи съображенията, поради които бил оценил като недостоверни показанията на св. А. от досъдебното производство, приобщени към материалите по делото по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 НПК (л. 6). В мотивите на новата присъда аргументация дали сам ги оценява като достоверни или недостоверни изобщо няма. За да отхвърли като недостоверни показанията на св. А. пред първоинстанционния съд и пред съдия на досъдебното производство с мотива за страх (липсва яснота от кого пострадалият го е изпитвал), съдът се е позовал на производни сведения, почерпени от показанията на св. Г. на досъдебното производство за това, че „след време” пострадалият й разказал за срещи с подсъдимия, неговата дъщеря и св. Т., които го карали да си оттегли жалбата. Посочената част от показанията Пловдивският окръжен съд е интерпретирал като оказано въздействие върху св. А., пренебрегвайки да изясни и конкретизира времето на тези срещи, съответно и да прецени дали те обективно са могли да повлияят върху достоверността на показанията на св. А. не само пред първоинстанционния съд, но и при разпита му пред съдия, проведен по реда на чл. 223 НПК в хода на досъдебното производство. Липсват и конкретните съображения, поради които счита, че разказът на пострадалия е повлиял негативно върху достоверността на показанията на св. Г. в откритото съдебно заседание, приети за еднопосочни с показанията на св. А.. Показанията на свидетелката отново са били декларативно отхвърлени. Видно от мотивите на решението, показанията на другия очевидец на деянието – св. Т., според които подсъдимият не е нанасял удари на пострадалия А., също са били оценени като недостоверни поради близки отношения, а те се установявали „от показанията на останалите свидетели”. Липсва какъвто и да било анализ на съдържанието на показанията на св. Т., представляващи пряк източник на доказателства, самостоятелна оценка на възпроизведената информация, внимателна и систематична съпоставка с други доказателствени източници според логическата им зависимост. Така в крайна сметка, като е отхвърлял последователно с неясни мотиви непосредствено дадените показания на свидетелите - очевидци и кореспондиращите им показания на св. Г., Пловдивският окръжен съд е основал осъдителната си присъда единствено на показания на свидетели, които знаели по думите на св. А., че телесната повреда му била причинена от подсъдимия. Според разпоредбата на чл. 117 НПК със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина. Ето защо съдът е бил длъжен да отчете, че свидетелите, на които се е позовал, са установявали само факта на изречените думи пред тях от пострадалия А. относно извършителя на деянието. Броят на свидетелите, които възпроизвеждат един и същи факт няма решаващо значение. Поради това съдът е следвало да посочи въз основа на кои доказателства счита, че казаното е отговаряло на обективната истина. Както изрично е подчертал и Съдът в Страсбург „показания, основани на думи, чути от други лица, трябва да бъдат потвърдени от обективни доказателства” (Решение от 6.04.2000 г., „Лобита с/у Италия”, ЕСПЧ). Въззивният съд е изтъкнал в мотивите заключението на съдебномедицинската експертиза, с чиято помощ изяснил причинената телесна повреда. Констатацията й обаче не е от естество да осигури нужната подкрепа при решаване на един от основните въпроси по делото според чл. 301, ал. 1, т. 1 НПК – извършено ли е деянието от подсъдимия. Отсъствието на изчерпателни, ясни и точни мотиви, позволяващи да се проследи пътят, по който въззивният съд е вървял при формиране на вътрешното си убеждение и отсъствието на изложение на фактическите обстоятелства, които по делото са били приети за установени, е равнозначно на липса на мотиви и представлява съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК. Негова безусловна последица е отмяна на присъдата в тази й част и връщане на делото за ново разглеждане. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т 4 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 36 от 5.04.2016 г. на Пловдивския окръжен съд по в. н. о. х. д. № 424/2016 г., в частта, с която е отменена присъда № 5 от 30.03.2015 г. на Районен съд – Първомай по н. о. н. д. № 198/2013 г. и подсъдимият А. Д. Д. е осъден за причинена средна телесна повреда на А. Н. А. – престъпление по чл. 131а вр. чл. 129 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” НК, и му е наложено наказание от пет години лишаване от свобода, както и относно приложението на чл. 23, ал. 1 НК. ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг съдебен състав на Пловдивския окръжен съд от съдебно заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: