Р Е Ш Е Н И Е № 112 гр. София, 24.11.2022 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар...……..ГАЛИНА ИВАНОВА …......…..……… и с участието на прокурор .......…….......НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ............………………… разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 577/2022 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия Ж. И. В. – адв.Н. К. срещу решение № 87 от 25.05.2022 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), втори наказателен състав, постановено по ВНОХД № 43/2022 г. по описа на същия съд. В касационната жалба от защитника на подсъдимия В. са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Изложени са твърдения за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение, както и за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото. В жалбата, депозирана от адв.К. на първо място се акцентира върху допуснатите нарушения в доказателствената дейност на контролирания съд, изразяващи се в липса на обективна и всестранна оценка на всички факти и доказателства по делото, вместо което е възпроизведен непълният доказателствен подход на първата инстанция. Твърди се от защитника, че решаващите съдебни органи са основали изводите си единствено върху т.нар. „арбитражна експертиза“, която не опровергава останалите, приети по делото автотехнически експертизи, но е ценена превратно, без да бъде съпоставена аналитично с изводите по другите експертни заключения. В резултат на този подход инстанциите по същество са постановили съдебните си актове въз основа на непълна, неточна и фрагментарна оценка на доказателствения материал, поради което изводите им по същество относно вината на подсъдимия не са единствено възможни. Съобразно така поддържаната теза, адв.К. обосновава оплакване не само за допуснати съществени процесуални нарушения, но и за противоречие на атакувания съдебен акт с материалния закон. В тази връзка на първо място се възразява срещу възприетите от ПАС нарушения на правилата за движение по пътищата, намиращи се в причинна връзка с настъпилото пътнотранспортно произшествие. Позовавайки се на тълкувателни решения на ВКС защитата оспорва възприетата от въззивната инстанция теза за допустимо нарушение на ЗДвП както по чл.20, ал.2, така и по чл.119, ал.1 от същия закон. Застъпва разбирането, че двете норми са в съотношение на общ към специален състав, при което специалният изключва общия. Основавайки се на това настоява, че правилно инкриминираното в обвинителния акт нарушение на чл.119, ал.1 от ЗДвП е единственото относимо към възприетата правна квалификация по чл.343, ал.3, пр.5, б.“б“, пр.1 от НК с квалифициращ признак „на пешеходна пътека“. В същото време позовавайки се на Тълкувателно решение № 2/2016 г. по т.д. № 2/2016 г. на ВКС обосновава извод за настъпване на ПТП като „случайно деяние“ по смисъла на чл.15 от НК предвид установения от автотехническите експертизи момент на стъпване на пострадалата пешеходка на пешеходната пътека, когато автомобилът бил на отстояние по-малко от опасната му зона за спиране при движение с разрешена за пътната обстановка скорост. Според адв.К. пренебрегвайки тези доводи, въззивният съд неправилно е преценил момента, от който пострадалата Г. е станала опасност на пътя. Според защитника решаващата съдебна инстанция е следвало да разграничи момента, в който подсъдимият, като водач на МПС, за първи път е възприел пешеходката, от момента, в който последната е навлязла в платното за движение на превозното средство. В първия от посочените моменти Г. е бил извън пътя (на разделителна ивица), поради което не е представлявала опасност за движението, за разлика от втория, когато се превръща в такава, навлизайки в платното на управлявания от подсъдимия товарен автомобил, за съжаление вече в неговата опасна зона за спиране. Като не е направил това разграничение, апелативният съд е квалифицирал инкриминираното деяние като престъпно, осъществяващо състава на престъплението по чл.343, ал.3, пр.5, б.“б“, пр.1 от НК, вместо като „случайно“ по смисъла на чл.15 от НК. В подкрепа на тезата за настъпване на произшествието при условията на „случайно деяние“ се изтъква още неправомерното поведение на пострадалата предвид внезапното й навлизане пред автомобила в опасната зона за спиране. Всички изяснени по делото обстоятелства според адв.К. сочат на обективни причини, поради които подсъдимият В. не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици – т.е. деянието се явява случайно по смисъла на чл.15 от НК, с оглед на което отправя искане за оправдаването му. Алтернативно се отправя искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане предвид допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила. В срока по чл.351, ал.4 от НПК по делото е постъпило възражение от повереника на частните обвинители – адв.М. срещу касационната жалба, в което се излагат доводи в подкрепа на атакувания съдебен акт и се предлага същият да бъде оставен в сила. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Ж. В., редовно призован не се явява. Явява се защитникът му – адв.Н. К., който поддържа жалбата със същите оплаквания и отправя същите искания. Частните обвинители В. Т. Г., В. Т. Г. и П. П. – всички редовно призовани, не се явяват. За тях се явява повереникът им – адв.Р. М., която оспорва касационната жалба и предлага атакуваният въззивен съдебен акт да бъде оставен в сила. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила решението на Пловдивския апелативен съд, което намира за правилно, законосъобразно и справедливо. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 260033 от 30.11.2021 г., постановена по НОХД № 639/2019 г., Хасковският окръжен съд (ХОС) е признал подсъдимия Ж. И. В. за виновен в това, че на 09.12.2014 г. в [населено място], при управление на товарен автомобил, марка „Форд Транзит“, с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл.20, ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. И. Г., като деянието е извършено на пешеходна пътека поради което и на основание чл.343, ал.3, пр.5, б.“б“ вр. ал.1, вр.чл.342, ал.1 от НК и при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от 9 /девет/ месеца, изпълнението на което отложил на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от 3 /три/ години, като го признал за невинен и оправдал по предявеното му обвинение за допуснато нарушение по чл.119, ал.1 от ЗДвП. С присъдата си ХОС наложил на подсъдимия В. и кумулативното наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от 1 /една/ година на основание чл.343г от НК, считано от влизане на присъдата в сила Съдът се произнесъл по разноските, които възложил в тежест на подсъдимия, включително и направените от частните обвинители такива. По жалба от защитника на подсъдимия В. – адв.К. било образувано ВНОХД № 43/2022 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, който с решение № 87 от 25.05.2022 г. изменил присъдата на ОС – гр. Хасково, като я отменил в частта, с която подсъдимият бил признат за невинен и оправдан относно предявеното му обвинение за допуснато нарушение по чл.119, ал.1 от ЗДвП и вместо това го признал за виновен по обвинението да е извършил деянието чрез нарушаване като водач на МПС и на правилото за движение по пътищата по чл.119, ал.1 от ЗДвП. В останалата част присъдата била потвърдена. Касационната жалба от защитника на подсъдимия В. – адв.К. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349, ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253, т.2 от НПК в законоустановения от чл.350, ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346, т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия е частично основателна. Преди всичко следва да се отбележи, че независимо от конкретно отразените в жалбата касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, аргументите, с които се иска от ВКС да формира друг извод за механизма на инкриминираното ПТП въз основа на събраните доказателствени източници, по съдържанието си са насочени срещу правилността на фактическите констатации на инстанциите по същество, довели ги до изводи за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.343, ал.3, пр.5, б.“б“ вр. ал.1 от НК и които са в основата на осъждането на подсъдимия В.. В този именно смисъл са изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя теза за липса на негово виновно поведение при настъпване на произшествието, което е следвало да бъде оценено като случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Тя е мотивирана чрез възражение за допусната от решаващите съдебни органи неправилна оценка на заключенията на приетите автотехнически експертизи, което по естеството си насочва към искане ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ и въз основа на него да направи нов извод за съставомерността на инкриминираното деяние, като в резултат на последния да оправдае подсъдимия В.. Във връзка с посочената защитна теза са и съдържащите се в жалбата доводи за невярна интерпретация от страна на въззивния съд на обективно съществуващите обстоятелства, изключващи виновното поведение на подсъдимия В. (местонахождението на пострадалата при първоначалното й възприемане от подсъдимия, което не я е характеризирало като опасност на пътя; неправомерното навлизане на Г. на пешеходната пътека, внезапно пред управлявания от подсъдимия автомобил в опасната зона за спиране). Всички тези съображения навеждат на очаквания касационната инстанция да достигне до извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд, извършвайки нов анализ на наличната по делото доказателствена съвкупност. Такива правомощия не са предоставени на касационната инстанция от българския процесуален закон. В касационното производство се осъществява контрол, разпростиращ се единствено върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд. Фактическата необоснованост не е самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт, а в рамките на касационното производство е допустима проверка единствено на юридическата правилност на контролираните съдебни актове съобразно изложената в тях фактическа обстановка. Обсъждайки възраженията на касатора в рамките на посочените правомощия на ВКС, настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от въззивния съд фактически положения се основават на изчерпателен и коректен анализ на прецизно приобщените по делото доказателства и доказателствени средства, които напълно ги подкрепят. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивното решение са насочени срещу оценката на момента, от който подсъдимият е следвало да възприеме пострадалата пешеходка като опасност на пътя от една страна, и от друга – неправомерното навлизане на последната по пешеходната пътека, което е довело до невярна оценка за това, нарушението на кой от двамата участници в движението е в причинна връзка с настъпилото ПТП. Тези оплаквания не могат да бъдат възприети. В мотивите на решението си въззивният съд е отделил необходимото внимание на всички обстоятелства от съществено значение за обективната и субективна съставомерност на деянието, давайки им отговор, който напълно покрива стандарта на чл.339, ал.2 от НПК. Изводите на Пловдивския АС относно релевантните към настъпилото ПТП фактически обстоятелства изцяло се възприемат и от касационната инстанция – разстоянието, от което подсъдимият е имал пряка видимост към намиращата се на разделителната ивица пешеходка (87 м); отстоянието на товарния автомобил в момента, в който пострадалата е стъпила по пешеходната пътека на западното платно за движение по [улица](32,8 м); скоростта на движение на автомобила в момента, в който водачът му е имал възможност да възприеме пешеходката (59 км/ч) и тази към момента на удара (48 км/ч); опасната зона за спиране на автомобила от момента на стъпване на пешеходката на западното пътно платно (40 м). В същото време, независимо от правилно възприетите фактически обстоятелства и двете инстанции по същество са интерпретирали неправилно поведението на участниците в произшествието, поради което са стигнали до грешни изводи относно конкретните нарушения на правилата за движение по пътищата, намиращи се в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. С оглед на това оплакването на защитата за неправилно приложение на материалния закон е основателно в частта относно запълването на бланкетния състав на престъплението по чл.343 от НК. Така констатираното нарушение е отстранимо от касационната инстанция, която разполага с правомощие при правилно установени от инстанциите по фактите фактически положения, да подведе същите под верния състав на престъплението, който е реализиран. Във връзка с горната констатация следва да се отбележи, че настоящото наказателно производство е било няколкократно прекратявано и връщано на досъдебно производство за конкретизиране на обвинението именно с оглед нарушенията на правилата за движение, с които следва да бъде изпълнена бланкетната норма на чл.343 НК. При последното внасяне на делото в съда, Окръжна прокуратура гр. Хасково е приела (съобразно указанията на ПАС в отменителното му решение от 16.07.2019 г. по ВНОХД № 282/2019 г.), че подсъдимият В. е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.119 от ЗДвП, която единствено е в причинна връзка с настъпилото пътно-транспортно произшествие. С присъдата си по НОХД № 639/2019 г. ОС – гр. Хасково е приел, че не това е нарушението, довело до съставомерния резултат, поради което е оправдал подсъдимия по така предявеното му обвинение, като е приел, че нарушението, намиращо се в причинна връзка с произшествието е това по чл.20, ал.2 от ЗДвП. Въззивната инстанция, проверяваща тази присъда по жалба от защитника на подсъдимия, е приела наличието на причинна връзка между това нарушение на правилата за движение и инкриминираното произшествие, но е счела, че едновременно с него водачът на МПС е допуснал и нарушение на правилото за движение по чл.119, ал.1 от ЗДвП, поради което е изменила присъдата като го е признала за виновен и по обвинението във връзка с това нарушение. Настоящият състав на касационната инстанция намира и двете становища – на първата и на въззивната инстанции за несъответни на цитираната в значителен обем съдебна практика от различен ранг. На първо място предложеният от въззивния съд анализ на съотношението на разпоредбите на чл.20, ал.2 и чл.119 от ЗДвП е в противоречие със залегналото в т.4 на ТР № 28 от 28.11.1984 на ОСНК на ВС , което макар да касае съотношението между разпоредбите на чл.20, ал.2 от ЗДвП и чл.122 от ППЗДвП (отм.), не е загубило сила. Двете пътни обстановки – по основния състав на чл.20, ал.2 и и тази по чл.119, ал.1 от ЗДвП са все така в съотношение на общ състав към частен случай на пътна обстановка, както са били възприети в цитираното тълкувателно решение. Този извод не противоречи и на разбирането, залегнало в т.6 от ТР № 2 от 22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС, според което правото на предимство на пешеходците при преминаването им по пешеходна пътека се активира едва в момента на стъпването им върху нея. Затрудненията на двете инстанции в определяне на правилната правна квалификация очевидно произтичат от оценката им на мястото, от което пострадалата Г. е навлязла по пешеходната пътека в опасната зона за спиране на управлявания от подсъдимия товарен автомобил. Видно от протокола за оглед и приложения към него фотоалбум това място представлява разделителна ивица на [улица]в [населено място], която според разпоредбата на § 1, т.8 от ППЗДвП е надлъжна част от пътя, разделяща го на отделни платна за движение и не е предназначена за движение на пътни превозни средства. Когато обаче през такава ивица минава пешеходна пътека (както е в настоящия случай), тя не се прекъсва. Тази част от пешеходната пътека, която минава през разделителна ивица е неразделна част от пешеходната пътека, започваща в началото на едното платно за движение и свършваща в края на другото пътно платно. В този смисъл пострадалата пешеходка е станала опасност за движението от момента на първоначалното си стъпване на пешеходната пътека на източното платно на [улица]и е била такава по време на цялото си пресичане, включително и при преминаването си през разделителната ивица, поради което допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата е именно това по чл.119, ал.1 от ЗДвП. На следващо място е необходимо да се отбележи, че инкриминираното ПТП не би могло да бъде квалифицирано като последица от нарушение на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП, както е уточнил в мотивите си въззивният съд. За да е налице тази хипотеза следва за водача на МПС да е било налице предвидимо препятствие на пътя, а не предвидима опасност, както неправилно ПАС е интерпретирал текстът на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП. За опасност на пътя се говори в изр.2 на чл.20, ал.2 от ЗДвП, която с оглед използваната лексика в тази разпоредба (използваният глагол „възниква“) е непредвидима. В настоящия случай, предвид очертаната с пътна маркировка пешеходна пътека и сигнализирането й с пътен знак Д 17 от двете страни, с наличието на пешеходец на разделителната ивица, опасността е била напълно предвидима – т.е. не е реализирано нарушението по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП. Не е реализирано обаче и това по чл.20, ал.1, изр.1 от ЗДвП, защото съгласно § 1, т.19 от ППЗДвП „препятствие на пътя“ е нарушаване целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението, каквато пешеходката очевидно не е. С оглед на това подсъдимият В. следва да бъде признат за невинен и оправдан за това да е допуснал такова нарушение на правилата за движение. В заключение, независимо че в касационната жалба не е развито оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание като самостоятелно касационно основание, доколкото такова се съзира в контекстна на неправилно приетата правна квалификация, касационната инстанция намери за необходимо да го обсъди във връзка с изразеното принципно несъгласие с осъждането на подсъдимия В.. Изложените от въззивната инстанция аргументи във връзка с индивидуализацията на наказателната отговорност, която подсъдимият следва да понесе изцяло се споделят от настоящият съдебен състав. Липсата на отегчаващи отговорността му обстоятелства, както и конкретизираните като смекчаващи я такива – оказаното съдействие за изясняване на обстоятелствата по делото чрез декларирано желание за разглеждане на делото в съкратена процедура по чл.371, т.2 от НПК, изразеното съжаление за случилото се, чистото съдебно минало, изключително добрите характеристични данни, младата възраст, трудовата ангажираност, предприетите действия за оказване помощ на пострадалата, правилно са оценени като многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. В същото време продължилото изключително дълъг период досъдебно производство, извън разумните срокове, коректно е отчетено като изключително такова. При тази целокупна оценка на имащите отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия В. обстоятелства, касационната инстанция напълно споделя извода за наличие на предпоставките по чл.55, ал.1, т.1 от НК, при условията на които е отмерено наказанието лишаване от свобода в размер на 9 /девет/ месеца. Отличните характеристични данни за подсъдимия, съчетани с наличието на предпоставките по чл.66, ал.1 от НК правилно са довели решаващите съдебни инстанции до извод, че за постигане целите на наказателната репресия по чл.36 от НК не се налага ефективно изтърпяване на определеното му наказание лишаване от свобода, поради което същото е отложено с изпитателен срок от 3 /три/ години. Настоящият състав на ВКС напълно споделя доводите на проверявания съд и относно необходимостта от налагане на кумулативното наказание по чл.343г от НК, което е отмерено в размер на 1 /една/ година, поради което не намира основания за изменение на решението и в тази му част. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354, ал.1, т.1 и ал.2, т.2 вр. ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 87 от 25.05.2022 г., постановено по ВНОХД № 43/2022 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, втори наказателен състав, като ОПРАВДАВА подсъдимия Ж. И. В. за това да е допуснал нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.2 от ЗДвП. ОСТАВЯ В СИЛА решението на ПАС в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.