5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№155
гр. София,07.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 173 по описа за 2020г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. В. Д., представляван от адв.П. К., срещу определение № 862 от 17.12.2019г. по ч.т.д.№ 733/2019г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 465 от 09.10.2019г. по т.д. № 200/2019г. на Окръжен съд – Добрич. С потвърденото първоинстанционно определение е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за освобождаване на основание чл.83, ал.2 ГПК от държавна такса и разноски по делото.
Частният жалбоподател излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че с оглед получаваното от него трудово възнаграждение в размер на 510 лева, което надхвърля определения от МС значително по-нисък праг на бедността за 2019г. от 348 лева, не можело да се приеме, че е в невъзможност да заплати държавната такса и разноските по делото. Поддържа, че не разполага с недвижимо и движимо имущество, парични влогове и други доходи, поради което няма възможност да заплати такса в размер на 2400 лева. Счита, че въззивното определение противоречи на практиката на Европейския съд по правата на човека. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса, как се определя дали едно лице действително не разполага с парични средства, достатъчни за заплащане на държавна такса и разноски по делото? В случай че е необходимо ищецът години да събира необходимата сума за заплащане на държавна такса, следва ли да се приеме, че същият разполага с достатъчно средства?
2. При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса, следва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива, с установените в страната : 1/ линия на бедност; 2/ данните на НСИ за минималните средства, необходими месечно за член от семейство и/или данни на КНСБ за стойността на необходимата издръжка на живот – официални, общодостъпни и отчитани при определяне на работна заплата? Кои са минималните средства, над които ищецът може да бъде задължаван да внесе цялостна или частична дължима държавна такса за водене на дело и кои точно данни за необходими минимални средства за живот следва да се съобразят? При получавани доходи на границата на тези минимални необходими средства за нормален живот, може ли да се направи преценка за наличие на достатъчно средства от ищеца за заплащане на значителна държавна такса, като внасянето на тази такса означава живот със средства, много по посочените минимални, установени в страната, или обременяване със заеми?
3. Нарушава ли се правото за свободен достъп до правосъдие, като се изисква внасяне на държавна такса от лице с доходи на границата на минималните необходими за нормален живот; не представлява ли подобно искане очевидно лишаване от право на достъп до правосъдие, като се поставя пред избор или за напълно мизерно живеене, или за предявяване на иск?
4. Как и с какво точно се съпоставя възможността за плащане на държавна такса и до какви финансови ограничения в живота на ищеца може да се допусне да доведе задължаването му да плати държавна такса – до какви минимални средства може да се изисква да остане ищецът, над които да се счита, че има възможност да плати такава?
Частният жалбоподател поддържа още, че е налице и основанието на чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност и необоснованост на обжалваното определение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, е приел, че ищецът е декларирал получаването на трудово възнаграждение в размер на 510 лева и липса на движимо и недвижимо имущество, парични влогове и други доходи. Посочил е, че работната заплата на ищеца е около минималната за страната /560 лева/, но тя надхвърля определения от МС значително по-нисък праг на бедността за 2019г. от 348 лева. Приел е, че получаваният от ищеца доход може да го затрудни финансово, но не може да се приеме, че той е в невъзможност да заплати държавната такса и разноските по делото, тъй като няма изискване в закона лицето да не е в състояние да заплати държавната такса със само една своя работна заплата при завеждането на иска. Изложил е съображения, че лицето може да спести средства за таксата от трудовите си възнаграждения за няколко месеца и едва тогава да заведе иска, като освобождаване от държавна такса е изключение, предвидено само за случаи, когато лицето действително не разполага с парични средства, достатъчни за заплащане на държавната такса и разноските по делото. Въззивният съд е посочил също, че по искове от непозволено увреждане от престъпление разпоредбата на чл.83, ал.2, т.4 ГПК предвижда освобождаване на ищеца от такси и разноски, но при наличие на влязла в сила присъда, поради което ако ищецът не желае да заплаща такси и разноски по заведения иск, може да поиска спиране на делото до приключване на наказателното производство срещу дееца и след влизане в сила на присъдата поиска възобновяването му.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси са свързани с приложението на чл.83, ал.2 ГПК и извършването на преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски. Въпросите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.83, ал.2 ГПК е налице задължителна съдебна практика - определение № 603 от 02.10.2014г. по ч.т.д. № 2139/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 573 от 12.07.2011г. по ч.т.д. № 230/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 612 от 12.08.2010г. по ч.т.д. № 564/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 496 от 10.07.2013г. по ч.т.д. № 2492/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 305 от 15.06.2009г. по ч.гр.д. № 335/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. и др. Съгласно тази практика, при произнасяне по молба на страна за освобождаване от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, и след изясняване на общото материално състояние на страната е длъжен да извърши съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. При разрешаване на процесуалноправния въпрос, свързан с наличие на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК, въззивният съд се е отклонил от формираната постоянна практика, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е извел крайния си извод въз основа на обстоятелства, които са неотносими към посочените критерии, при съобразяване на които следва да бъде извършена преценката за наличие на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от заплащане от държавна такса и разноски.
В настоящия случай от представената от частния жалбоподател декларация за материално и гражданско състояние се установява, че той е на 18 години, неженен, здрав, не притежава недвижимо имущество, МПС и влогове, получава единствено доход от заплата в размер на 510 лева, не притежава доходи от наеми и участие в търговски дружества. С оглед цената на предявения иск по чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – 60 000 лева, дължимата държавна такса, от заплащане на която се иска освобождаване, възлиза на 2400 лева. Въз основа на тези обстоятелства следва да бъде направен извод, че ищецът не разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса в размер на 2400 лева, нито разполага с възможност да извлича доход от притежавано имущество. С оглед размера на получавания от ищеца доход, съпоставен с размера на дължимата държавна такса и бъдещите съдебни разноски, се явява необоснован изводът на въззивния съд, че ищецът би могъл да спести средства за таксата от трудовите си възнаграждения за няколко месеца и едва тогава да заведе иска, още повече че невъзможността за заплащане на държавна такса и разноски не следва да се явява значителна пречка за страната да упражни своевременно правото си да поиска съдебна защита на нарушено материално право. Останалите съображения на въззивния съд са неотносими към преценката за наличие на основанието по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване от държавна такса.
Поради това настоящият състав намира, че е налице основанието на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на частния жалбоподател от заплащане на държавна такса и разноски по делото.
С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено и следва да бъде постановено друго, с което ищецът – частен жалбоподател в настоящото производство, бъде освободен от заплащане на държавна такса и разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 862 от 17.12.2019г. по ч.т.д.№ 733/2019г. на Апелативен съд – Варна и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСВОБОЖДАВА К. В. Д., [населено място], от заплащане на държавна такса и разноски по гр.д. № 200/2019г. по описа на Окръжен съд - Добрич, на основание чл.83, ал.2 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|