Р Е Ш Е Н И Е № 14 гр. София, 22 март 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ПАНЕВА ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1015 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби, подадени от защитниците на подсъдимите Х. К. и К. Д., както и от гражданския ищец и частен обвинител Р. В., чрез повереника му срещу присъда № 260009 от 13.05.2021 г. по ВНОХД № 180/2019 г. на Апелативният специализиран наказателен съд. Несъгласието на гражданския ищец и частен обвинител е с оправдателните изводи на въззивния съд, както и с постановеното от него връщане на делото в частта досежно гражданския иск, а така също и с липсата на съдебнто произнасяне по искането на частния обвинител и граждански ищец за присъждане на направените от него разноски във въззивното производство. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на второинстанционния съд. С жалбата, депозирана от защитника на подс. К. Д. и с допълнение към нея се претендира нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното на този подсъдим наказание, като се настоява, че неправилно извършеното от подс. Д. деяние е квалифицирано като престъпление по чл. 339, ал. 1 НК, вместо като административно нарушение по чл. 87, ал. 1 ЗОБВВПИ, каквото според защитника представлява то. Направено е искане за изменяване на въззивната присъда, като според защитника е необходимо прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление. В алтернатива е предложено намаляване на наложеното наказание. С възражения за допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наказанието присъдата е оспорена и от защитника на подс. К. - адв. Г.. С депозираната жалба и допълнение към нея се настоява за липса на всестранно и пълно обсъждане на доказателствата от въззивния съд, за липса на въззивен отговор на множество доводи и възражения на защитниците, за произволно формирани и необосновани изводи на въззивния съд по фактите и непоследователност в подхода му при признаването на част от обвинението срещу подс. К. за доказано, а друга негова част - не. Защитникът се е противопоставил и на постановената от въззивния съд отмяна на първоинстанционната присъда в гражданската й част и връщане на делото за повторното му разглеждане по отношение на приетият за съвместно разглеждане граждански иск. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или за намаляване на наказанието, което според адв. Г. не съответства на целите по чл. 36 НК. В съдебното заседание пред настоящия състав повереникът на гражданския ищец и частен обвинител - адв. З., както и адвокатите К. и Г. поддържат касационните жалби, които са подали, изложените в тях аргументи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбите и за оставяне на въззивната присъда в сила. Подсъдимият Д. настоява, че не е виновен, че не е извършил престъпление и моли да бъде оправдан. Подсъдимият К., както и гражданският ищец и частен обвинител В., редовно призовани, не вземат лично участие в съдебното заседание. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С присъда № 51 от 05.10.2018 г., постановена по НОХД № 1535/2017 г. Специализираният наказателен съд, 6-ти състав е признал подсъдимия Х. Т. К. за виновен в това, че на 01.07.2015 г., около 11:10 часа, в [населено място], на бензиностанция „име“, намираща се на кръстовището на [улица]и [улица], с цел да набави за себе си имотна облага принудил Р. Т. В. чрез заплашване да извърши нещо, противно на волята си - да му даде сумата от 600 лв. и с това му причинил имотна вреда в размер на 600 лв., като го заплашил с насилие с тежки последици за него и негови ближни и изнудването е извършено при условията на чл. 213а, ал. 2 НК - деянието е придружено със заплаха за убийство и тежка телесна повреда, поради което и на осн. чл. 214, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от две години лишаване от свобода и глоба в размер на 4000 лв., като го е оправдал по обвинението, както следва: - за това да е извършил престъплението в съучастие с К. В. Д. и с цел да набави имотна облага и за Д.; - по обвинението за това на 22.06.2015 г., около 17:10 часа, в [населено място], на бензиностанция „име“, намираща се на кръстовището на [улица]и [улица], в съучастие като извършител с подбудителя К. В. Д. и с цел да набави за себе си и за Д. имотна облага в размер на 6000 лева да е принудил Р. Т. В. чрез заплашване да извърши нещо, противно на волята си - да му даде сумата от 100 лв. и с това да му причинил имотна вреда в размер на 100 лв., като го заплашил с насилие с тежки последици за него и негови ближни и изнудването е при условията на чл. 213а, ал. 2 НК - деянието е придружено със заплаха за убийство и тежка телесна повреда; - по обвинението за това престъплението да е извършено при условията на чл. 26, ал. 1 НК. Със същата присъда подс. Х. К. е признат за невиновен в това на 23.06.2015 г., около 16:00 часа, на [улица], в офис на „фирма“ да е отнел чужди движими вещи - сумата от 260 лева и лична карта от владението на Р. Т. В. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на осн. чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 198, ал. 1 НК. Подс. К. е признат за невиновен и по обвинението за това на 01.07.2015 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] стая № /номер/, в съучастие като съизвършител с И. Е. С., без надлежно разрешение да е държал огнестрелно оръжие - преработен сигнално-газов пистолет „марка“, модел „модел“, кал. 98 мм с № /номер/, поради което и на осн. чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 339, ал. 1 НК. На осн. чл. 59, ал. 1 и чл. 61, т. 3 ЗИНЗС съдът е постановил наложеното на подс. К. наказание, свързано с лишаването му от свобода да бъде изтърпяно от него при условията на първоначален общ режим. На осн. чл. 68 НК съдът е привел в изпълнение наказанието от една година лишаване от свобода, наложено на този подсъдим по НОХД № 898/2013 г. на Районен съд - гр. Дупница. С тази присъда вторият подсъдим по делото - К. В. Д. е признат за невиновен в това за времето от около 17:10 часа на 22.06.2015 г. до 11:10 часа на 01.07.2015 г., в [населено място], на бензиностанция „име“, намираща се на кръстовището на [улица]и [улица], в съучастие като подбудител с Х. Т. К. и с цел да набави за себе си и за К. имотна облага в размер на 6000 лева, действайки в условията на продължавано престъпление, умишлено да е склонил К. да принуди Р. Т. В. чрез заплашване да извърши нещо, противно на волята си - да му даде сумата от 700 лв. и с това да му е причинил имотна вреда в размер на 700 лв., като изнудването е при условията на чл. 213а, ал. 2 НК (престъплението е придружено със заплаха за убийство и тежка телесна повреда), както следва: На 22.06.2015 г., около 17:10 часа, в [населено място], на бензиностанция „име.“, намираща се на кръстовището на [улица]и [улица], в съучастие като подбудител с Х. Т. К. и с цел да набави за себе си и за К. имотна облага в размер на 6000 лева умишлено да е склонил К. да принуди Р. Т. В. чрез заплашване да извърши нещо, противно на волята си - да му даде сумата от 100 лв. и с това да му е причинил имотна вреда в размер на 100 лв., заплашвайки го с насилие с тежки последици за него и негови ближни, като изнудването да е при условията на чл. 213а, ал. 2 НК - придружено със заплаха за убийство и тежка телесна повреда; На 01.07.2015 г., около 11:10 часа, в [населено място], на бензиностанция „име.“, намираща се на кръстовището на [улица]и [улица], в съучастие като подбудител с Х. Т. К. и с цел да набави за себе си и за К. имотна облага в размер на 6000 лева умишлено да е склонил К. да принуди Р. Т. В. чрез заплашване да извърши нещо, противно на волята си - да му даде сумата от 600 лв. и с това да му е причинил имотна вреда в размер на 600 лв., заплашвайки го с насилие с тежки последици за него и негови ближни, като изнудването да е при условията на чл. 213а, ал. 2 НК - придружено със заплаха за убийство и тежка телесна повреда, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 214, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1 вр. чл. 20, ал. 3 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Подс. К. Д. е признат за невиновен в това на 01.07.2015 г., в 16:03 ч., в [населено място], [улица], в офис на „фирма“ без надлежно разрешение (изискуемо съгл. чл. 50 ЗОБВВПИ) да е държал огнестрелно оръжие - пушка „марка“, модел /модел/, кал. /калибър/, с № /номер/, както и боеприпаси за огнестрелни оръжия - 71 бр. патрони, кал. /калибър/ и 18 бр. патрони, кал. /калибър/ без надлежно разрешение (изискуемо по чл. 50, ал. 2-5 ЗОБВВПИ), поради което и на осн. чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 339, ал. 1 НК. Със същата присъда третият подсъдим по делото - И. Е. С. е признат за невиновен в това на 01.07.2015 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] стая № /номер/, в съучастие с Х. Т. К. като съизвършител, без надлежно разрешение да е държал огнестрелно оръжие - преработен сигнално-газов пистолет „марка“, модел „модел“, кал. /калибър/ с № /номер/, поради което и на осн. чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 339, ал. 1 НК. На осн. чл. 45 ЗЗД съдът е осъдил подс. Х. К. да заплати в полза на гражданския ищец Р. Т. В. обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението по чл. 214, ал. 2 НК в размер на 600 лева, както и обезщетение в размер на 500 лева за понесени от него неимуществени вреди от същото престъпление, ведно със законната лихва от датата на увреждането. В останалата й част гражданската претенция на В. е отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода на делото и съобразно с чл. 189, ал. 3 НПК подс. К. е осъден да заплати направените по воденето на делото разноски, в т.ч. и от гражданския ищец В.. Приложен е и чл. 190, ал. 1 НПК. Извършено e разпореждане с веществените доказателства по делото. С оспорената по касационен ред въззивна присъда първоинстанционният акт е изменен, като е отменен в частта, с която подс. Х. К. е признат за невиновен по чл. 198, ал. 1 НК и по чл. 339, ал. 1 НК, в частта, с която подс. К. Д. е признат за невиновен по чл. 339, ал. 1 НК, както и в частта, с която е определен първоначален общ режим за изтърпяване на наложеното на К. наказание, като вместо това съдът е признал подс. К. за виновен по обвинението по чл. 198, ал. 1 НК и по чл. 339, ал. 1 НК и му е наложил наказания, съответно четири години лишаване от свобода - за първото от тези престъпления и три години лишаване от свобода - за второто от тях. На осн. чл. 23, ал. 1 НК е групирал тези наказания с наказанието от две години лишаване от свобода, определено на К. от първостепенния съд за престъплението по чл. 214, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1 НК, като е определил едно общо и най-тежко наказание сред тях, а именно четири години лишаване от свобода, към което на осн. чл. 23, ал. 3 НК е присъединил кумулативната санкция за престъплението по чл. чл. 214 НК - глоба в размер на 4000 лева. Приложил е чл. 59, ал. 1 НК. На осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ ЗИНЗС съдът е постановил първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието, свързано с лишаване на подс. К. от свобода. С тази присъда подс. К. Д. е признат за виновен в извършването на вмененото му престъпление по чл. 339, ал. 1 НК, като при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание от шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. Въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда и досежно произнасянето по гражданския иск, като в тази част е постановил връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на първостепенния съд. В останалата й част е потвърдил присъдата на СпНС и е определил частта от направените по воденето на делото разноски, която всеки от подсъдимите Д. и К. следва да заплати. По жалбата на адв. И. К. (за подс. Д.): Аргументацията на защитника в полза на възражението за неправилно прилагане на материалния закон компилира твърдения за явно незначителна обществена опасност на санкционираното от въззивния съд деяние на подс. Д. - от една страна и за маловажност на случая - от друга страна, онеправдавайки по този начин факта, че явната незначителност на обществената опасност е относима към малозначителността на деянието, която като институт на материалното наказателно право е съществено различна от маловажния случай. Както ВКС вече е отбелязвал в практиката си (виж напр. решение № 219/2017 по н.д. № 782/2017 г., І н.о.), малозначителните деяния са такива при предпоставките по чл. 9, ал. 2 НК и те не са престъпни, а маловажните случаи не изключват престъпния характер на извършеното и са налице само доколкото са предвидени в закона в рамките на по-леко наказуеми състави на съответните престъпления. Маловажен случай на престъпление по чл. 339, ал. 1 НК не е предвиден в действащия Наказателен кодекс. А хипотезите, в които маловажният случай е преценен от законодателя като нямащ нужното ниво на обществена опасност, за да бъде обявено извършеното за престъпление, са отграничени в кодекса с указанието, че престъплението от съответния вид е налице в немаловажни случаи (напр. чл. 234, ал. 1 и ал. 2 НК, чл. 260, ал. 1 НК и др.). Тази законодателна техника не е приложена към нито един от съставите по чл. 339 НК. Коментираното деяние на подс. Д. не би могло да бъде окачествено и като малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК. Съответно, несподелими са съображенията на защитника, предназначени да обосноват явна незначителност на обществената опасност и малозначителност на извършеното от Д. деяние: че оръжието е било законно закупено и притежавано, при това от „фирма“, а не от Д., както и че и е съхранявано по надлежния ред, а личната обществена опасност на подс. Д. е ниска. Това, че оръжието, както и боеприпасите за него, са били легално придобити в миналото не се оспорва като факт и от обвинението. Условията на съхранението им също не са приети от органите на обвинението като несъответни на нормативно установените. Тяхното съблюдаване обаче е ирелевантно от гледище на състава по чл. 339, ал. 1 НК. Нарушаването им би обусловило обмисляне на обвинение и по чл. 338 НК. Във връзка с обвинението срещу Д. важен е фактът, че несъмнено установената фактическа власт, която този подсъдим е имал върху инкриминираното оръжие и боеприпаси, е била извън законоустановения регламент, изискващ надлежно разрешение за упражняването й и в това отношение правилна е констатацията на въззивния съд, че с дейността си по отношение на посочените предмети този подсъдим е реализирал състава по чл. 339, ал. 1 НК. Вярно е, че пушката „марка“ е била легално притежавана, но само в периода на действието на издадените на осн. чл. 7 и чл. 8 от Закона за контрол над взривните вещества, оръжията и боеприпасите (отм.) разрешения от 1993г., 1995 г. и 1996 г. съобразно с действалия по същото време режим на тяхното придобиване, отчуждаване, държане и предаване. Този режим е изисквал подновяване на издаденото разрешение с ежегодна периодичност, съгл. чл. 8, ал. 1 от посочения, вече отменен закон. Неизпълнението на това изискване след изтичането на срока на разрешението от 1996 г. е създало едно трайно престъпно състояние на незаконно държане на инкриминираните оръжие и боеприпаси, което е продължило при действието и на двата, последвали след отмяната на ЗКВВОБ законодателни акта, предназначени да регулират материята в областта на оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия, в т.ч. и на актуалния ЗОБВВПИ, обхващайки и инкриминираната по обвинението дата. Колкото до връзката на подс. Д. с факта на незаконното държане на оръжието и боеприпасите, тя е непосредствена и очевидна. Разрешението за придобиване, съхранение, носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях определя не само срока и обема на предоставеното право, но така също и отговорното лице. В случая във всяко от издадените на „фирма“ разрешения, като такова отговорно лице е посочен именно подс. Д.. Той именно, в качеството му на управител на обекта, за който са били издавани разрешенията, е бил лицето, което е следвало да направи необходимото по закон за подновяване или за продължаване на срока на действието на издаденото разрешение. Друго не би и могло да бъде, като се имат предвид особеностите на търговските дружества, които участват в гражданския оборот именно чрез управляващите и/или представляващите ги лица. Възражението, че липсват доказателства за това дали „фирма“ е имало разрешение за държане на инкриминираното оръжие е получило отговор с оспорената присъда, съответен на изводимото както от събраните във въззивното производство писмени доказателства, така и от показанията на разпитаните като свидетели И. Й., И. А., М. С.. Неуместно защитникът е обвързал нивото на обществена опасност на извършеното от подс. Д. деяние по чл. 339, ал. 1 НК с твърдение за липса на настъпили вредни последици от него. Престъплението по чл. 339, ал. 1 НК, е реализирано със самия факт на нарушаването на установения в закона специален режим без да е нужно да са настъпили вредни последици. Съставомерността на деянието по чл. 339, ал. 1 НК не е възможно да се оспорва и с аргумента на адв. К. за ниска или за липсваща лична обществена опасност на подс. Д., след като обективно и субективно това деяние реализира признаците от състава на посоченото престъпление. Посочените в коментираната жалба обстоятелства относно личността на К. Д. е възможно да бъдат преценявани при индивидуализацията на приложимото наказание и така именно е подходил в случая въззивният съд. Поради това липсва претендираното от защитника нарушение на материалния закон при признаването на подсъдимия Д. за виновен по чл. 339, ал. 1 НК. Невъзможно е да се възприеме и другото становище на адв. К. - че извършеното от подс. Д. деяние съставлява административно нарушение по чл. 87 ЗОБВВПИ и съдът е следвало да го санкционира именно като такова. Такава възможност би съществувала, ако се касаеше за едно и също деяние. В случая обаче фактите относно инкриминираното по чл. 339, ал. 1 НК поведение на подс. Д. са различни от тези, които изпълват състава на нарушението по чл. 87, ал. 1 ЗОБВВПИ. Що се касае до възражението за явна несправедливост на наложеното наказание, то е неоправдано, като е направено без връзка с присъдата, която е предназначено да оспори. Твърди се от адв. К., че обосновавайки размера на наложената на подс. Д. санкция, въззивният съд е посочил единствено смекчаващи отговорността на този подсъдим обстоятелства и въпреки това не е наложил наказанието в минималния законоустановен размер, като многобройните, констатирани от съда смекчаващи обстоятелства са посочени само формално, но практически не са отчетени. Всъщност, наложеното на К. Д. наказание е определено от въззивния съд по правилата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и под желания от защитата минимум, като в тази връзка са съобразени всички, установени по делото и значими за справедливото определяне на санкцията обстоятелства при стриктно съблюдаване на установения с чл. 35, ал. 3 НК стандарт. По жалбата на адв. Т. Г. (за подс. К.): В една своя част възраженията на адв. Г. и подкрепящите ги доводи преповтарят тези, с които, оспорвайки първоинстанционната присъда, защитникът е поддържал пред втората инстанция тезата за допуснати съществени процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане и решаване на делото. Отговаряйки на тези и на възраженията на останалите страни в процеса, въззивният съд е подложил на старателно изследване и качествена преценка събраните доказателства преди да достигне до заключението за доказателствена обоснованост на осъдителните изводи на първостепенния съд по отношение на подс. К. – от една страна и до заключение за дистанцираност от съдържанието на валидно събраните доказателства на изводите на първата инстанция за недоказаност на обвинението срещу този подсъдим по чл. 198, ал. 1 НК и по чл. 339, ал. 1 НК. Мотивите към въззивната присъда недвусмислено показват, както частичното съгласие на въззивния съд с направения от предходната инстанция доказателствен анализ, така и собствената на този съд оценка за достоверност на доказателствените източници при съобразяване на съществените техни страни, в т.ч. и преценката му относно надеждността на показанията на пострадалия и точността на предложената от него реконструкция на процесните събития. Основани на извършен при съблюдаване на установените процесуални императиви доказателствен анализ са фактическите изводи, заложени във въззивната присъда. Съответно, лишено от основания се явява лаконично поднесеното възражение, че изводите, които е направил въззивния съд по отношение на фактите са формирани произволно. Лишено от основания е поддържаното с жалбата на адв. Г. възражение за вътрешна противоречивост на мотивите към въззивната присъда. За разлика от обвинението срещу К. за извършено на 22.06.2015 г. изнудване спрямо свид. В., по отношение на което въззивният съд е констатирал, че е основано единствено на непотвърдени в други доказателства показания на пострадалия, обвинението срещу този подсъдим по чл. 198, ал. 1 НК съдът с основание е констатирал, че има опора както в съобщеното от Р. В., така и в констатациите от освидетелстването му в деня на самото престъпление и в резултата от тяхната интерпретация по съдебно-медицински път, потвърдил възможността установените при В. телесни увреждания да бъдат получени по времето и по начина, описани от него. Потвърждение на показанията на свид. В. относно тази част от инкриминираните по делото събития въззивният съд е намерил и в показанията на свидетелите Б. и В., както и в тези на свид. Т.. Поради това липсва непоследователност в подхода на въззивната инстанция при преценката на обосноваността на обвинението срещу подс. К. по отделните негови пунктове. Неоснователно е и възражението, че осъждането на К. по чл. 339, ал. 1 НК е основано на едно единствено, при това косвено доказателство. Възражението е направено без връзка с действителното съдържание на присъдата на АпСпНС, съотв. с нейните мотиви. За да отхвърли оправдателните изводи на първата инстанция досежно тази част от обвинението срещу К., въззивният съд се е позовал на факта, че инкриминираното по отношение на този подсъдим оръжие е било намерено при претърсването на помещение, което е било обитавано от него. Ползвал е и резултата от извършеното експертно изследване на биологичния материал, иззет от това оръжие, доказал наличие на оставени и от К. биологични следи. Съдът с основание се е позовал и на дадените от самия подсъдим обяснения при намирането на пистолета, съдържащи признание, че оръжието е било държано именно от него. В тази насока въззивният съд правилно се е позовал на съобщеното и от присъствалия като поемно лице при извършването на следственото действие А. Д., както и на показанията на свид. Г.. При наличието на събраните по този начин доказателства и при спазване на правилата на доказателствения процес въззивният съд е приел за доказана връзката на подс. К. както с помещението, в което е било намерено оръжието, инкриминирано по обвинението срещу него, така и връзката на подсъдимия с това оръжие. В останалата им част съдържащите се в жалбата на адв. Г. възражения са тезисно поднесени без минимален опит за свързването им с особеностите на конкретния случай и със спецификите на конкретно атакувания въззивен съдебен акт. Такива са възраженията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата; за липса на всестранно и пълно изследване на доказателствата и техен анализ; за липса на отговор на множество доводи и възражения на защитата. Широката и абстрактна тяхна формулировка не позволява определяне на точния им обхват и връзката им с настоящото дело, съотв. и обсъждането им по същество по касационен ред. Както е подчертавала неведнъж в практиката си върховната инстанция, пределите на дължимия от нея контрол съгл. чл. 347, ал. 1 НПК са ограничени до обжалваната част от присъдата/решението, като по този начин законодателят е подчертал значението, което има волята на оспорващата страна (изключая хипотезите по чл. 124 КРБ и чл. 347, ал. 2 НПК). Израз на тази воля са съображенията на прокурора, респ. на касационния жалбоподател в полза на поддържаното касационно основание. Поради това е установено в чл. 351, ал. 1 НПК изискване към съдържанието на касационната жалба то да включва посочване на това „в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят“. Когато страната спести усилия по изпълнение на това изискване, както е в настоящия случай, за върховната инстанция е невъзможно да спази предписанието на чл. 354, ал. 4 вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК поради обективна липса на възражение. Изходът от такава процесуална ситуация е извършването на служебна проверка, която обаче извън хипотезите на чл. 124 КРБ и чл. 347, ал. 2 НПК, които в случая не са налице, не е предвидена в касационното производство. Поради това посочените по-горе възражения на адв. Г. е невъзможно да получат отговор по същество по касационен ред. Шаблонната формулировка на възражението на адв. Г. за липса на даден от въззивния съд отговор „на множество доводи и възражения на защитата“ и теоретизирането върху ефекта от „пренебрегването на аргументите, доводите и исканията на защитата или на която и да било страна в процеса“ поставя проблем и в друга насока, изисквайки припомняне, че подсъдимият и защитникът му са сред страните, които могат да подават жалба само когато са нарушени техни, а не чужди права и законни интереси (арг. от чл. 349, ал. 3 НПК). Посоченото възражение адв. Г. не е свързала с оставени без въззивен отговор нейни или на К. доводи и възражения. Това прави напълно неясни причините за оплакването и евентуалната негова връзка с процесуалните действия на въззивния съд и с постановената от него присъда и лишава посоченото възражение от съдържателен принос към касационното обжалване. Що се касае до все така неопределеното в жалбата оценъчно съждение за невярност на приетата от въззивния съд фактическа обстановка, която според защитника не отговаря на действителната, по същество то е възражение за необоснованост, което не може да бъде свързано с никое от касационните основания по чл. 347, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК. Възражението на адв. Г. за явна несправедливост „на наказанието, наложено на подс. К.“ също не е съпътствано от каквито и да е аргументи, като въззивното произнасяне по този въпрос е обхванато от абстрактно заявената от защитника претенция за несъответствие на „наказанието“ с визираните в чл. 36 НК цели и искане за намаляването му. Като се отмине факта, че от жалбата не е ясно дали претенцията за явна несправедливост е адресирана към всяко от наложените на подс. К. три наказания за три отделни престъпления или е само към някое от тях и в предопределения от самата жалба логически минимум настоящият състав единствено ще отбележи, че всяко от наказанията, наложени на К. за престъпленията по чл. 339, ал. 1 НК и по чл. 198, ал. 1 НК е към определения от закона минимум за съответното престъпление, а за престъплението по чл. 214, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 213а, ал. 2, т. 1 НК - в размер на абсолютния минимум, предвиден в чл. 214, ал. 2, т. 1 НК. В това отношение са съобразени всички имащи значение за индивидуализацията на наказанието обстоятелства, свързани с предходното осъждане на подсъдимия, факта на извършването на всяко от престъпленията в рамките на изпитателния срок по това осъждане и изминалия времеви интервал от процесните събития до постановяването на въззивния акт. По жалбата на адв. З. (за гражданския ищец и частен обвинител В.): Според тази жалба в оправдателната й част въззивната присъда почива на непълен и погрешен анализ. Конкретизирайки тази претенция и във връзка с утвърждаването на оневиняването на подс. К. за деянието от 22.06.2015 г., адв. З. е настоял, че показанията на В. относно събитията от посочената дата са логични, последователни и безпротиворечиви и следва да им се даде вяра, а отделно от това те се потвърждават и от констатациите на видеотехническата експертиза и техническата експертиза, изследвала телефонната комуникация. Аргументът, с който е обосновано възражението очевидно не сочи на процесуални пороци в дейността на въззивния съд по контрол на оспорената пред него първоинстанционна присъда. Утвърждаването на тази присъда по отношение на коментираната част от обвинението срещу К. е базирано на правилно приведени аргументи, обхващащи всички, значими доказателства и експертни заключения и предлагащи коректна тяхна интерпретация, като законосъобразно е мотивиран извод, че единственият доказателствен източник по отношение на тази част от инкриминираните събития са показанията на самия пострадал. Никоя от двете, цитирани в жалбата на адв. З. експертизи няма отношение към евентуално състоялата се на тази дата и на територията на бензиностанция „име“, среща между подс. К. и свид. В. и още по-малко към условията, при които е протекла тази среща и съдържанието на водените при нея разговори. Още по-малко е възможно полезна за доказателствения процес информация в тази насока да се изведе от показанията на упоменатите в жалбата свидетели М. и М.. Отказът на въззивния съд да признае на показанията на свид. В. абсолютна власт над истината при установяването на фактите относно тази част от обвинението срещу К. е качествено обоснован. Аргументите в тази връзка е възможно единствено да бъдат допълнени, като се подчертае, че е безусловно право на съда да откаже да акредитира с абсолютно доверие един доказателствен източник, когато в негова полза няма друга, подкрепяща го информация. Още повече, че в случая убеждението на въззивната инстанция е формирано при благоприятните условия и гаранциите за неговата правилност, които осигуряват непосредствеността и устността при събирането и проверката на доказателствената информация, предвид проведения в рамките на въззивното съдебно следствие допълнителен разпит на свид. В.. Повереникът е изтъкнал, че въззивният съд се е доверил на съобщеното от В. по отношение на събитията от следващите дни - 23.06.2015 г. и 01.07.2015 г. Но това съдът е сторил не произволно, а с оглед на подкрепящите твърденията на пострадалия допълнителни доказателства. Що се касае до възраженията на адв. З., с които е оспорено утвърждаването на оправдателните изводи на първата инстанция относно обвинението по чл. 214 НК спрямо подс. Д., по същество те представят единствено собствената на повереника перспектива към инкриминираните събития от гледище на потребностите на отстоявания от него персонален интерес, а не сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на изводите му по фактите. Касационната инстанция няма правомощие да контролира вътрешната убеденост на въззивния съд по фактите и досежно качеството на доказателствената съвкупност, след като са спазени процесуалните правила, регламентиращи процеса по формирането й и гарантиращи нейната правилност, както е в случая. Конкретни възражения за нарушаване на тези изисквания не са направени от касатора. Всички, изложени в тази връзка съждения са основани не на истинно установени по делото факти, на доказателствата и на действителни и конкретно назовани пороци в дейността на въззивната инстанция, а на субективност, на преувеличаване и генерализиране на собствената на повереника гледна точка относно инкриминираните събития и персоналния принос на подс. Д. към тях. Според повереника, логично е подс. Д. да е искал да си възстанови средствата, които му е дължал свид. В.. От този факт обаче, дори и при съчетаването му с факта, че подс. К. е посещавал сервиза, стопанисван от „фирма“, приет за истинно положение и от въззивния съд, не следва нито, че Д. е предоставил на подс. К. телефонния номер на свид. В., както се твърди в жалбата на адв. З., нито, че К. е бил подбуден от Д. да събере вземането му към В., при това, за да си поделят парите двамата с К., както е настоял адв. З.. Липсва логическа връзка между приведения от повереника аргумент и поддържаната чрез този аргумент теза, а единствено са споделени интуитивни представи за нещата, несъвместими с юридическата логика на доказване и аргументиране. Друга част от съображенията на повереника са основани на произволно окрупняване на факти и включване в тях на съдържание, каквото те нямат. Т.напр. изводът на адв. З., че К. „е бил често“ в сервиза на Д. е формиран на съобщеното от свид. Б., че е виждал „и друг път“ подс. К. в този сервиз – твърдение, което очевидно не позволява логически извод за честотата на посещенията на подсъдимия в този сервиз). Все така произволно формиран на същата информационна база е извода на повереника, че двамата (Д. и К.) са били в близки отношения, като са направени житейски допускания (че именно Д. е дал на подс. К. телефонния номер на В.; че намереното в офиса на Д. фотокопие от личната карта на свид. В. установява, че документът е бил „насилствено отнет от В.“; че действията по отнемането на този документ са били извършени с цел изнудване на В.). Така в защита на тезата на частното обвинение са използвани недоказани аргументи и предположения, а не фактите относно самото деяние, установени чрез валидно събраните и проверени по делото доказателства. Като не е възприел този подход при упражняването на правомощията си, въззивният съд не само не е нарушил процесуалния закон, а напротив, приложил го е точно. Поради изложеното в частта, с която е утвърдено оневиняването на всеки от подсъдимите К. и Д. въззивната присъда не страда от твърдяните от повереника пороци. С основание обаче и адв. З., и адв. Г. са се противопоставили на действията на въззивния съд по отмяна на първоинстанционната присъда и връщане на делото в частта досежно гражданския иск. Действията на въззивния съд по едновременно упражняване на правомощията по чл. 335, ал. 2 НПК и на тези по чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК са довели до нямащо нормативна регламентация правно и фактическо положение, което предполага едновременно пребиваване на делото пред два съдебни състава от различни инстанции, всеки от които ангажиран с решаване на въпроси относно отговорността на подсъдимите Д. и К.. Защото упражняването на правомощието на въззивния съд за отмяна на първоинстанционната присъда и за осъждане на оправдан подсъдим, както и потвърждаването на тази присъда (било то частично и цялостно) е съпътствано от правото на страните да оспорят пред върховната инстанция въззивния акт съобразно с отстоявания интерес (арг. от чл. 346, т. 1 и т. 2 НПК). Отмяната на присъдата и връщането на делото за ново разглеждане обаче не подлежи на инстанционен контрол (арг. от чл. 346 НПК). Същевременно липсва предвидена в НПК възможност за поставяне в режим на „изчакване“ произнасянето било то на върховната инстанция или това на първостепенния съд, на който делото следва да се върне за разглеждане в отменената част. Вярно е, че гражданската отговорност е независима от наказателната, но наказателния процес при изследването и установяването им е единен. Когато в наказателното производство е приет граждански иск, законът е предвидил общност в реда за установяването на материалното правоотношение, защото основанието на двата вида отговорност е общо, общи са и елементите на фактическия състав, на който е основана всяка от тях - деяние, вина и вреда. Съответно, установена е общност и на субекта, който може и следва да реши спора относно двата вида отговорност в рамките на едно производство. Самият акт, с който се е произнесъл въззивния съд - присъда, не предполага възможност с него да бъде постановявано връщане на делото в която и да било негова част за ново разглеждане. Присъдата е акт, с който се решават въпросите по чл. 301, ал. 1 НПК, важим на осн. чл. 339, ал. 3 НПК и при постановяването на въззивна присъда. Ако, упражнявайки контролните си правомощия, въззивният съд установи, че не са били налице всички или някои от изискванията за приемане за съвместно разглеждане в наказателния процес на приетия и разгледан граждански иск, би следвало да прекрати производството по отношение на този иск, за да се даде възможност на пострадалия да заяви претенцията си по общия исков ред. В случая въззивният съд е констатирал процесуални нарушения във връзка както с предявяването, така и с приемането на предявения от свид. В. граждански иск. Като такива е идентифицирал липса на конкретика относно размера на този иск, относно лицето, срещу което е насочен и относно деликта, от който са причинени подлежащите на обезщетяване вреди, както и присъждането на законна лихва върху уважената от първостепенния съд част от гражданския иск, каквато лихва не е била поискана от пострадалия. Тези нарушения въззивната инстанция е преценила като съществени и непреодолими чрез упражняване на собствените й правомощия. Извършената от настоящия състав проверка потвърждава, но само частично констатациите на въззивния съд за нарушения във връзка с конституирането на гражданския ищец и приемането на предявения от него граждански иск за съвместно разглеждане. В писмената молба на Р. В. за предявяване на граждански иск е посочено, че той е пострадал от престъплението по чл. 214, ал. 2 НК, вменено на подсъдимите К. и Д., както и от престъплението по чл. 198, ал. 1 НК, вменено от обвинението на подс. К., като е възпроизведено описанието на всяко от двете престъпления, възприето в диспозитивната част на обвинителния акт. Волята на пострадалия, така както тя е заявена в писмен вид е за „предявяване на граждански иск срещу Х. К. и К. Д. за причинени имуществени вреди в размер на 960 лв., както и за неимуществени вреди в размер на по 5000 лв. за всеки от подсъдимите“. Тази формулировка на претенцията е възпроизведена от повереника устно и в първото по делото съдебното заседание - това от 14.07.2017 г. Очевидно е при това положение, че от страна на гражданския ищец ясно са били посочени лицата, срещу които е всяка от предявените претенции за обезщетяване на имуществени и на неимуществени вреди - подсъдимите Д. и К.. Посочени са и характерът и размерът на претендираните вреди - имуществени в размер на 960 лева и неимуществени в размер на по 5000 лева за всеки от подсъдимите. Действително гражданският иск срещу подс. Д. за имуществени вреди е за сума, надвишаваща тази по обвинението срещу него по чл. 214 НК, сочено като основание на иска. Приемането на този иск в наказателното производство и разглеждането му в този вид би било в нарушение на процесуалните правила. Първостепенният съд обаче е приел за разглеждане и е разгледал иска до размера на вредите по обвинението срещу Д. по чл. 214 НК, като по този начин е гарантирал правата му в достатъчна степен. Размерът на претендираните срещу К. имуществени вреди от престъпленията по чл. 214 НК и чл. 198 НК е посочен в молбата на гражданския ищец като обща сума, чийто размер очевидно е формиран от размера на вредите, както те са определени в обвинителния акт и са посочени в молбата на гражданския ищец. Ето защо начинът, по който е предявен и приет гражданският иск срещу подсъдимите за имуществени вреди е осигурявал законосъобразна възможност за разглеждането му. Поради това не са съществували пречки за въззивния съд, упражнявайки контролните си правомощия, да се произнесе по съществото на тази претенция, след признаването на вината и определянето на наказанието на подс. К. за престъплението по чл. 198, ал. 1 НК. Що се касае до въззивната констатация за нарушаване на изискването на чл. 85, ал. 1 НПК за посочване в молбата за предявяване на граждански иск на престъплението, от което са причинени вредите, тя с основание може да бъде отнесена единствено към иска за обезщетяване на неимуществени вреди от престъпната дейност на подс. К.. Липсва допуснато нарушение във връзка с приемането на предявения срещу подс. Д. граждански иск за неимуществени вреди от престъплението по чл. 214 НК. В тази й част исковата претенция е валидно предявена при спазване на изискването за идентичност между повдигнатото от прокуратурата обвинение и основанието на иска, като изрично в подадената по реда на чл. 85 НПК молба на свид. В. е посочено това именно престъпление като основание на претендираните както имуществени, така и неимуществени вреди от подс. Д.. Преценявайки гражданският иск като незаконосъобразно предявен в коментираната до тук негова част и постановявайки връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд, АпСпНС е допуснал съществено процесуално нарушение, обосноваващо касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Въззивната присъда в тази й част следва да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново въззивно произнасяне относно гражданската отговорност на подсъдимите Д. и К. за причинени на гражданския ищец имуществени вреди с деяние по чл. 214, ал. 2 НК и за причинени от подс. Д. със същото деяние неимуществени вреди. Не така е обаче по отношение на предявеният срещу подс. К. иск за обезщетяване на неимуществени вреди. Сред престъпленията, включени в обема на обвинението срещу този подсъдим свид. В. е изолирал две - тези по чл. 214 НК и по чл. 198 НК, които е посочил като престъпления, от които е пострадал. От гледище на изискванията на чл. 85, ал. 1 НПК към съдържанието на молбата за предявяване на граждански иск не е спазено това за конкретизиране на престъплението, от което са причинени вредите, в случая неимуществените, доколкото като размер на същите е посочена една парична сума, която не е обвързана с конкретно посочено от самия граждански ищец престъпление сред описаните от него в молбата за предявяване на граждански иск. В случай че като основание на иска за неимуществени вреди се третират и двете, посочени в исковата молба престъпления, вменени на К., то ангажимент на пострадалия е да уточни размера на вредите, които счита, че е претърпял от всяко от тези престъпления. Съдът не би могъл да тълкува волята му и още по-малко може да я замести по свое усмотрение. Порокът може да бъде преодолян в рамките и на касационното производство в рамките на правомощията на върховната инстанция по чл. 354, ал. 2, т. 5, пр. последно НПК чрез прекратяване на производството по гражданския иск на Р. В. срещу подс. К. за обезщетяване на неимуществени вреди. По този начин ще се даде възможност на пострадалия, при негово желание, да заяви претенцията си по общия исков ред. Само с оглед изчерпателност на изследването е нужно да се отбележи, че е допуснато нарушение и при самото приемане на гражданския иск срещу подс. К. за неимуществени вреди. В писмената молба до съда пострадалият е посочил ясно, че претенцията му за неимуществени вреди е в размер на по 5 000 лева срещу всеки от двамата подсъдими Д. и К.. Първоинстанционният съд обаче е приел да разгледа иска солидарно срещу двамата. Вярно е, че чл. 53 ЗЗД е установил принципа на солидарна отговорност на длъжниците, когато непозволеното увреждане е причинено от неколцина. Принципът без съмнение е относим и към случаите, когато непозволеното увреждане е причинено в условията на престъпно съучастие. Солидарността обаче е установена в интерес на кредитора, като чрез посочената разпоредба законът е подчертал, че когато непозволеното увреждане е причинено от няколко лица, всички длъжници отговарят за цялото задължение. Кредиторът обаче е свободен в преценката срещу кой от тях и за каква сума да насочи претенцията си. Спецификите на правоотношението между пострадалия и подсъдимите не налагат отклонения от тези принципни положения. За това, като не се е съобразил с волята на пострадалия, приемайки за разглеждане предявения от него граждански иск срещу подс. К. за неимуществени вреди, първостепенният съд е допуснал съществено нарушение, довело до накърняване на интересите на пострадалия. Що се касае до искането на гражданския ищец и частен обвинител за присъждане на направените от него във въззивното производство разноски, следва да се отбележи в принципен план, че когато въззивната инстанция е пропуснала да се произнесе с решението/присъдата по направените разноски, компетентен да вземе отношение по този въпрос е не върховният, а първоинстанционният съд - по реда на чл. 301, ал. 1, т. 4 НПК. Касационната инстанция има компетентност да вземе отношение единствено по искането за присъждане на направените пред нея разноски. В настоящия случай, доколкото е предстоящо ново въззивно разглеждане на делото, въпросът за направените от г-н В. разноски във въззивното производство ще следва да бъде разгледан и да получи решение в рамките на същото. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1, ал. 2, т. 5, пр. последно и ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 260009 от 13.05.2021 г. по ВНОХД № 180/2019 г. на Апелативния специализиран наказателен съд относно постановената с нея отмяна на присъда № 51 от 05.10.2018 г. по НОХД № 1535/2017 г. на Специализирания наказателен съд в гражданската й част досежно приетият за съвместно разглеждане граждански иск на Р. Т. В. срещу Х. Т. К. и К. В. Д. за обезщетяване на имуществени вреди от престъпленията по чл. 214 НК и чл. 198 НК и за обезщетяване на неимуществени вреди от престъпление по чл. 214 НК - срещу К. Д., като в тази му част ВРЪЩА делото за ново разглеждане от Софийския апелативен съд. ИЗМЕНЯ присъда № 260009 от 13.05.2021 г. по ВНОХД № 180/2019 г. на Апелативния специализиран наказателен съд, като я отменя в частта, с която е постановено връщане на делото за ново разглеждане досежно гражданския иск на Р. Т. В. срещу Х. Т. К. за обезщетяване на неимуществени вреди и прекратява производството по гражданския иск в тази му част. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част ОСЪЖДА подсъдимите К. В. Д. и Х. Т. К. да заплатят в полза на гражданския ищец и частен обвинител Р. Т. В. сумата от 1200 лева за направени от него разноски в касационното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.