Р Е Ш Е Н И Е № 209 гр. София, 05.11.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бисер Троянов ЧЛЕНОВЕ: Галина Тонева Петя Шишкова при секретар Кр. Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Т.Комов, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КД № 895/18 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т.1 от НПК. Образувано е по повод постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия И. Г. М. срещу решение № 334 от 13.07.2017г., постановено по ВНОХД № 657/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда от 15.03.2017 г. на Софийски градски съд по НОХД № 750/2016 г. В подадената касационна жалба са изложени доводи за неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наказанието. Твърди се, че деянието е несъставомерно от субективна страна, че съдът е постановил присъдата въз основа на предположения и при неизяснена фактическа обстановка, както и че не е отчел всички смекчаващи обстоятелства при индивидуализацията на наказанието. В съдебно заседание защитникът поддържа доводите, изложени в жалбата. Счита, че деянието е „случайно“ по смисъла на чл.15 от НК, че съдът не е изложил съображения при избора на един от трите възможни варианти за движението на пешеходката, и че смекчаващите обстоятелства са многобройни. Пледира за оправдаване на подсъдимия, алтернативно, за връщане на делото за ново разглеждане с указания за провеждане на следствен експеримент, при който да се установи точното разположение на участниците в движение. В случай, че ВКС не установи наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, моли наложеното наказание да бъде намалено, като бъде приложена разпоредбата на чл.55 от НК. Дъщерите на пострадалата Г. Г. са конституирани като частни обвинители по делото. Повереникът им намира касационната жалба за неоснователна. Според него не са допуснати нарушения и неправилно приложение на закона, а процесуалното поведение на подсъдимия, който не е изказал съболезнования и не е съдействал с обяснения, изключва приложението на чл.55 от НК. Становището на представителя на прокуратурата е, че жалбата е неоснователна. Самият подсъдим моли съда, да не бъде лишаван от правоуправление. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С потвърдената първоинстанционна присъда подсъдимият И. М. е признат за виновен в това, че на 22.01.2015г. в [населено място], на [улица]при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил марка „В." с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение – чл.25, ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Н. Г., поради което и на основание чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години и на лишаване от право да управлява МПС също за срок от три години. Изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от пет години. Подадената от легитимирано лице и в законоустановения срок касационна жалба е допустима. Разгледана по същество същата следва да бъде уважена единствено във връзка с оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Доколкото материалният закон може да бъде правилно приложен единствено към точно и законосъобразно изяснена фактическа обстановка, преди всичко следва да бъдат обсъдени възраженията на касатора срещу начина, по който са събрани, проверени и интерпретирани доказателствата по делото. По този повод преди всичко е важно да се отбележи, че задължението на съда за разкриване на обективната истина чрез обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото е строго ограничено от разпоредбата на чл.102 от НПК и се отнася само до фактите, които изпълват фактическата рамка на обвинението. Обичайно в материалите по делото се съдържа по-голям обем информация, възможно е част от нея да е отразена и в обстоятелствената част на обвинителния акт. При провеждане на съдебното следствие, обаче, съдът следва да концентрира вниманието си върху тези доказателства и доказателствени средства, които са относими към предмета на доказване. Отказът да събира и проверява доказателства за установяване на други факти, макар и свързани във времево или пространствено отношение с фактите по обвинението, не представлява процесуално нарушение, напротив, допринася за постигане на процесуална икономия. Съгласно чл.348, ал.3, т.1 от НПК, процесуалното нарушение е съществено, когато води до ограничаване правата на страните. Процесуалните права на подсъдимия няма как да бъдат нарушени поради неизясняването на обстоятелства, които не са относими към преценката за съставомерността на деянието или за отговорността му. Обстоятелствата, във връзка с които съществуват противоречиви данни и които според защитата не са изяснени в достатъчна степен, са положението на товарния автомобил в колоната от изчакващите зелен сигнал на светофара, разположението на кабината на камиона спрямо първата врата на трамвая, и траекторията на движение на пострадалата при пресичането на двете ленти за движение, за да достигне от тротоара до мястото на удара. Двете съдебни инстанции са приели, че пред подсъдимия на светофара били спрели две превозни средства, което го позиционира в района на трамвайната спирка. С оглед безспорно изяснения факт, че М. се е движел правомерно в лявата лента за движение, спрял е преди кръстовището поради забранителен сигнал на светофара, и едва след това до него е спрял трамвай, въпросът за положението му спрямо табелата, указваща спирка на градския транспорт, е ирелевантен. За него не са произтичали никакви специални задължения по повод местоположението му в близост до спирка. Това обстоятелство е съобразено и от прокуратурата, която не му е вменила обвинение за нарушение на чл.65 или чл.66, ал.1 от ЗДвП. Управляваното от подсъдимия превозно средство не е било в движение, за да му се налага да намали скоростта при преминаване покрай трамвая, нито го е приближавало, за да възникне задължението да спре на един метър зад него. Маневрата, която е предприел, не е забранена от закона, независимо дали автомобилът му е бил първа или трета кола в колоната. Същевременно, при потегляне водачът е длъжен да прецени дали няма да създаде опасност за движението, независимо дали се намира в района на трамвайна спирка или на друг участък от пътя. Налага се изводът, че местоположението на автомобила спрямо спирката на градския транспорт е без значение за наличието на елемента от обективния състав на престъплението „управление в нарушение на правилата за движение“, следователно не е било необходимо съдилищата обстойно да го изследват. По отношение на движението на пешеходката преди настъпване на произшествието, както правилно сочи защитата, въз основа на данните по делото са очертани три версии – да е пресякла перпендикулярно на пътното платно пред товарния автомобил, да е пресякла косо пред него, и да е минала зад него. Другото спорно обстоятелство – разположението на камиона спрямо мотрисата, е свързано с избора на една от възможностите, поради това, че очевидната цел на Г. е била първата врата на трамвая и местоположението й е показателна за траекторията на пресичане на платното. Няма спор по делото, че в крайна сметка пострадалата е попаднала в невидимата за водача зона, но различните възможности за придвижването й до там, предопределят и различен момент, в който преди това той е могъл да я възприеме /пряко или в страничните огледала/. Значението на последното обстоятелство не е достатъчно добре очертано в мотивите на атакуваното решение, поради което жалбоподателят погрешно го е възприел за съществено. В контекста на подчертаната вече необходимост от разграничаване на фактите по обвинението от всички останали обстоятелства, следва да се напомни, че М. е обвинен в нарушение на чл.25, ал.1 от ЗДвП – в това, че преди да потегли, не се е убедил, че не създава опасност за друг участник в движението – пешеходката Г., която се е намирала пред автомобила му. Разпоредбата е обща и се отнася до всички маневри, посочени в чл.76 от ППЗДвП. Според вида на маневрата, дължимото поведение на водача е различно /да подаде сигнал, да пропусне ползващите се с предимство и т.н./. Когато възнамерява да потегли напред, водачът следва да се убеди, че пред автомобила му няма друг участник в движението, с който би могъл да настъпи удар. Съществено е да се изтъкне, че независимо какво е конкретното изискуемо поведение с оглед маневрата, то трябва да бъде осъществено в точно определен от закона момент – „преди да започне маневрата“. В случая, М. е следвало да се убеди, че пътят пред него е свободен, непосредствено преди да приведе превозното средство в движение. Докато управляваният от него автомобил е бил в покой, той не е застрашавал пешеходците, поради което не е било необходимо, а и не съществува нормативно задължение постоянно да следи местоположението им. От друга страна, при динамична ситуация, възприемането на пешеходеца в предходен момент, дава възможност на водача само да предполага къде се намира след като се е скрил от погледа му, докато законът изисква да се убеди със сигурност, че няма да го блъсне. С оглед изложеното, упрекът, отправен към подсъдимия в мотивите на присъдата и на въззивното решение, че не е наблюдавал непрекъснато пешеходците, от кабината на спрялото превозно средство, докато е чакал зелен сигнал за преминаване на кръстовището, е неоснователен. Същественият факт в случая е, че преди товарният автомобил да потегли, пешеходката се е намирала пред предната му лява част. По това обстоятелство не се спори. Как се е озовала там, е без значение за съставомерността на деянието, поради което искането за полагане на допълнителни процесуални усилия за точно установяване на траекторията на движението й, не следва да бъде уважено. Съображенията за случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК не могат да бъдат споделени. Въззивният съд е приложил правилно материалния закон. За да бъде изключено виновно поведение от страна на дееца, е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки – да не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, и да не е бил длъжен да го стори. Инстанциите по фактите са съобразили установеното по безспорен начин място на удара, техническите параметри на товарния автомобил и височината на пострадалата пешеходка, при което са достигнали до категоричен извод, че преди да потегли, от позицията си на шофьорското място М. не е могъл да види Г., защото тя се е намирала в т.нар. „мъртва зона“ или „мъртва точка“ – участък до превозното средство, невидим за водача. Този фактически извод, обаче, се отнася само до обичайното положение на главата и тялото на водача. Подсъдимият М., като професионален водач на товарен автомобил е бил запознат с конструкцията на управляваното от него превозно средство и е съзнавал, че непосредствено пред кабината има зона, в която липсва видимост, както и че е възможно там да се намира пешеходец, с оглед близостта до кръстовище, спирка на градския транспорт и трамвай. В тази ситуация, за да изпълни задължението си по чл.25, ал.1 от ЗДвП, той е следвало да предприеме допълнителни действия, които биха му позволили да възприеме пострадалата Г. – напр. да се надигне от седалката си, да се наведе напред, да приближи главата си до предното стъкло и т.н. Една от възможностите е да следи неотклонно за съответствие на броя на влезлите и излезли пешеходци на границите на невидимите участъци. Правилата за движение не конкретизират как точно водачът на моторното превозно средство ще се убеди в безопасността на движението си, но го задължават преди извършване на маневра, да предприеме „всички необходими мерки за безопасност“/чл.79 ППЗДвП/. Когато превозното средство преминава от състояние на покой в движение, управляващият го трябва да бъде сигурен, че няма да удари или повлече други участници в движението. Съдебната практика е константна и безпротиворечива по въпроса, че „мъртвите зони“ около автомобила не представляват основание за отпадане на отговорността. В този смисъл са Р № 298/87г. по НД № 263/87г. на ІІІ н.о. на ВС, Р № 433/08г. по НД № 478/08г. на ІІІ н.о. на ВКС, Р № 68/11г. по НД № 822/10г. на ІІІ н.о. на ВКС, Р № 388/16г. по НД № 1258/15г. на ІІІ н.о. на ВКС и др. Във връзка с изложените доводи за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, ВКС намира искането на жалбоподателя за основателно. За да откаже приложението на чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК, въззивният съд е отчел липсата на отегчаващи обстоятелства, но е приел, че смекчаващите не са нито изключителни, нито многобройни. Последният извод не съответства на установените факти. Преди всичко следва да се отбележи, че налагането на наказание лишаване от свобода за срок, надвишаващ с една година минималният, предвиден в санкционната част на нормата, е неоправдано. Такова наказание би било съответно на установен превес на смекчаващи обстоятелства, но в случая констатацията на въззивният съд е за пълна липса на отегчаващи. Правилно като смекчаващи вината обстоятелства са преценени чистото съдебно минало на М. и добрите характеристични данни, установени с характеристиките по месторабота и местоживеене. В допълнение, следва да бъдат отчетени няколко фактора, намиращи се извън неговата воля, чието наличие го поставя в ситуация с повишена опасност и сложност, изискваща по-голямо внимание и концентрация от водачите. На първо място, такъв фактор е нарушението от страна на работодателя на подсъдимия на Наредба № 32/1999г. на министъра на транспорта, изменена и допълнена през 2008г. в съответствие с изискванията на Директива 2007/38/ЕО относно последващо оборудване с огледала на тежкотоварни превозни средства. По делото е установено, че управляваното от М. превозно средство е било с по-широка „мъртва зона“ от нормативно допустимата, което безспорно го е затруднявало, както по принцип, така и в конкретния случай. Друго неблагоприятно обстоятелство е повишената степен на опасност на пътния участък. Подробни данни за нея са изведени от показанията на ватмана, който е споделил своите и на колегите си впечатления. Режимът на работа на светофарите на трамвая и на превозните средства не е бил синхронизиран, и пътниците пресичали сред потеглящи и движещи се превозни средства. Свидетелят е бил добре запознат с тази особеност и именно поради това и в изпълнение на разпоредбата на чл.95, ал.1 от ЗДвП не отворил вратите, въпреки че пристигнал на спирката. Самите пешеходци също са проявили несъобразителност. Те са възприели ясно липсата на достатъчно място за безпрепятствено качване и слизане от трамвая /св.С. определя разстоянието между мотрисата и камиона като 50см., а вещите лица – не повече от 1м./. Заради липсата на пространство, преди удара Г. е осъзнала и е сигнализирала, че ще бъде блъсната, но въпреки ниската скорост на товарния автомобил, не е могла да се предпази, като мине в страни. До опасната ситуация не би се стигнало, ако пътниците, виждайки, че вратите остават затворени, са изчакали безопасно на тротоара изтеглянето на вече заварените от трамвая превозни средства. По отношение на конкретния извършител и най-лекото предвидено наказание лишаване от правоуправление би се оказало несъразмерно тежко, тъй като в продължение на 31 години е работил като шофьор. Допълнителното наказание би го лишило от трудови доходи. Подобна репресия е неоправдана с оглед данните, че въпреки професията му, от 1985г. до осъществяване на инкриминираното деяние, му е съставен само един фиш, което го определя като дисциплиниран водач. Лишаването от право да управлява МПС не би породило нужното превъзпитателно и възпиращо въздействие, поради това, че с оглед сравнително продължителния период на наказателното производство, са изминали почти четири години от допуснатото нарушение. С оглед изложеното, наложената на И. М. санкция следва да бъде смекчена, като лишаването от свобода бъде намалено на една година и десет месеца, а кумулативно предвиденото лишаване от правоуправление, бъде отменено. Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.1, от НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : Изменя решение № 334 от 13.07.2017г., постановено по ВНОХД № 657/2017г. на Софийски апелативен съд, като на основание чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК намалява срока на наказанието лишаване от свобода на една година и десет месеца, и отменя наложеното наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.