Р Е Ш Е Н И Е № 225 София , 29.11.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Татяна Кънчева Теодора Стамболова при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 808/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалби от адвокат В. Т., защитник на В. С. П., от частните обвинители и граждански ищци М. П. З. и Ж. Т. З. чрез повереника адвокат А. Т. и от гражданския ищец и частен обвинител К. Л. С. в лично качество и като майка и законна представителка на малолетния З. С. /последния и като наследник на гражданския ищец Т. З., починал в хода на процеса/ чрез повереника адвокат И. С., против решение № 84 от 07.03.2018 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, шести състав, по внохд № 843/2016 г. В жалбата на защитника на подсъдимия се твърди, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на закона, при допуснати съществени процесуални нарушения и налага явно несправедливо наказание. Касаторът излага подробни аргументи за доказателствени дефицити относно решаващите фактически изводи, обусловили неправилни заключения за авторството на деянието и правната му квалификация. Изтъква също така, че решението е базирано на предположения, извлечени от доказателства, събрани в нарушение на процесуалния закон. При тези касационни основания жалбоподателят намира, че наложеното наказание е явно несправедливо. В заключение с касационната жалба се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и оправдаване на подсъдимия или, алтернативно, за ново разглеждане на делото от друг състав на апелативния съд. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители М. П. З. и Ж. Т. З. адвокат Т. в две еднотипни жалби обосновава явна несправедливост на наложената на подсъдимия санкция, която намира за несъобразена с изключително високата степен на обществена опасност на деянието и дееца, настъпилите тежки последици за семейството на жертвата и множеството отегчаващи отговорността обстоятелства. В жалбите се изразява несъгласие с апелативния съдебен състав, който е ценил като смекчаващо отговорността обстоятелство самопризнанието на подсъдимия. Жалбоподателят излага становище, че убийството с користна цел по чл.116, ал.1, т. 7 от НК дефинитивно е с по-висока степен на обществена опасност в сравнение останалите квалифицирани състави, визирани в същия текст, като се позовава на систематичното тълкуване на правната норма и на статистика за извършените в страната убийства. In fine заявява, че най-подходящо наказание би било доживотен затвор, или, алтернативно – максимален срок на лишаване от свобода. Жалбите засягат и присъдените обезщетения, определени като несправедливи. С това твърдение се настоява ищците – майка и брат на пострадалия /встъпил на мястото на починалия Т. З./, да бъдат възмездени чрез уважаване на гражданските искове в предявения размер от 150 000 лева. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители К. Л. С. и З. С. С. адвокат И. С., с аргументи, твърде близки до тези на адвокат Т., описва необходимост от по-строга санкция, като акцентира върху изразената пред въззивната инстанция позиция за налагане на доживотен затвор без замяна или , алтернативно – на доживотен затвор. По отношение на гражданските искове релевира нарушаване на въведения с чл. 52 от ЗЗД критерий за оценяване на неимуществените вреди по справедливост и настоява за увеличаване на определените от предходната инстанция обезщетения. Пред касационната инстанция касаторите поддържат жалбите си по изложените в тях основания. Прокурорът пледира неоснователност на всички искания за касационна ревизия. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд, наказателно отделение, втори състав, с присъда № 41 от 15.02.2016 г. по нохд № 3637/2014 г. признал подсъдимия В. С. П. за виновен в това, че на 14.09.2012 г. в [населено място], кв.Р., умишлено умъртвил С. Т. С., като го прострелял с огнестрелно оръжие калибър 9 х 19 мм и убийството е извършено с користна цел, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.7 във вр. с чл. 115 и чл. 54 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от осемнадесет години при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. Съдът приспаднал съгласно чл.59 от НК от така определената санкция времето, през което подсъдимият бил задържан в изпълнение на постановените в процеса мерки за неотклонение. По силата на чл.25, ал.1 и чл.23, ал.1 от НК с присъдата били групирани наложеното наказание и това, определено по нохд № 8769/2011 г. по описа на Софийския районен съд. От конкретизираното по този ред най-тежко наказание осемнадесет години лишаване от свобода съдебният състав приспаднал изтърпяното наказание от присъдата по нохд № 8769/2011 г. Първостепенният съд осъдил подсъдимия да заплати на гражданските ищци М. П. З., Т. С. З. и К. Л. С. по 40 000 лева, а на гражданския ищец З. С. С. – 100 000 лева, представляващи обезщетение за причинените им от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на увреждането. В останалата част до предявените размери гражданските искове били отхвърлени. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски и дължими такси. Софийският апелативен съд, наказателно отделение, шести състав, с решение № 84 от 07.03.2018 г. по внохд № 843/2016 г. изменил първоинстанционната присъда, като · намалил наложеното на подсъдимия наказание /включително определеното по реда на чл.25, ал.1 във връзка с чл.23 от НК/ от осемнадесет на шестнадесет години лишаване от свобода и отменил фиксирането на типа затворническо заведение, където то да бъде изтърпяно · увеличил присъдените на гражданските ищци Т. С. З., М. П. З. и К. Л. З. обезщетения от 40 000 лева на 60 000 лева, а на гражданския ищец З. С. С. – от 100 000 на 120 000 лева и съответно коригирал размерите на дължимите такси и разноски. В останалата част присъдата била потвърдена. Възраженията срещу така постановения въззивен акт са частично основателни. Още в началото следва да се отбележи, че защитникът формулира твърдения за неизяснена фактическа обстановка и липса на достатъчно безспорни доказателства за вината на подсъдимия. Това налага да се припомни, че непълнотата на доказателствата и необосноваността, когато не са резултат на процесуални нарушения, са извън лимитираните от чл.348, ал.1 от НПК касационни основания. По тази причина твърденията в тази насока не представляват предмет, годен за процесуално обсъждане при касационна проверка. В рамките на допустимостта остават само останалите оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила при събиране, проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства и обусловени от тях отклонения от закона и справедливостта на наложената санкция. Въззивната инстанция е провела самостоятелно съдебно следствие, след което много подробно е коментирала формираната доказателствена съвкупност. Този подход, освен принципното си значение на индикатор за професионална екзактност, е бил особено подходящ за постигане на обективната истина в настоящия процес, чиято доказателствената база включва предимно косвени доказателства. Всяко от тях, взето само за себе си, само условно и предположително свидетелства за характера на предмета на доказване, очертан от чл.102 от НПК, но от всестранния им и цялостен анализ зависи неговото установяване по безспорен начин. Ето защо всеки детайл от фактическата обстановка има изключителна стойност, тъй като се намира във връзка с останалите обстоятелства и представлява незаменима част от възстановяваната в хода на съдебното дирене картина на престъплението. Поради тази причина в нея не следва да се допускат факти с уязвим в процесуален аспект доказателствен произход. В противен случай поради мултиплициращия ефект на взаимната обвързаност на релевантните факти настъпва отклонение от стандарта на чл.303 от НПК, което винаги е относимо към касационното основание за отмяна на проверявания акт съгласно чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Касационната инстанция изтъква, че суверенно право на решаващия съдебен състав е да прави заключения за надеждността на всеки доказателствен източник и за достатъчността на събрания доказателствен материал, но те трябва да са изградени при спазване на принципа на чл.14 от НПК за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. В този ред на мисли касационната проверка отбелязва два неприемливи пункта в доказателствената дейност на предходната инстанция. На първо място изложеното се отнася до показанията на полицейския служител Н. С. / л.46 - 8 от въззивното решение/, които са обсъдени като важен елемент от доказателствената съвкупност. Съдът е отбелязал няколкократно, че пред свидетеля подсъдимият е направил „извънпроцесуални и самоуличаващи го признания в убийството на С. С.” и изрично е изключил те да са резултат на психически или физически натиск. В проверяваното решение, като допълнителен аргумент за допустимост на инкорпориране на самопризнанията, е подчертано, че те са депозирани преди подсъдимият да има какво и да било процесуално качество. С тези аргументи въззивният съдебен състав най-напред окачествил показанията на Н. С. като съдържащи преки, но производни по своя характер фактически данни, които заместват недостъпни преки доказателства, тъй като в досъдебната фаза обвиняемият отказал да дава обяснения. След това, в продължение на тези си разсъждения и отчитайки, че в съдебната фаза подсъдимият вече отрича своето авторство и сочи като извършител на убийството свидетеля П., съдът третирал съдържанието на показанията на свидетеля Н. С. като производни доказателства, които „служат за проверка на достоверността на фактите, съдържащи се в обясненията на подсъдимия и за преценка на процесуалната им стойност” /л.48/. Установено е по делото, че 21.06.2012 г. подсъдимият П. се явил в ГД”БОП” и заедно с нейни служители отишъл в Института по психология към МВР. Там подписал декларация, че доброволно се съгласява да бъде подложен на полиграфско изследване и е предварително запознат с процедурата. Поради получени грешни отговори, засягащи инкриминираното деяние, бил приканен да обясни получения резултат. След като отначало отричал да има отношение към изчезването на пострадалия С. С., подсъдимият П. поискал да разговаря с полицейски служител, за да „разкаже истината”. Този служител бил свидетелят Н. С. от сектор „Издирване” при СДВР, пред когото касаторът направил самопризнания за убийството на С.. Според показанията на С. пред първата инстанция /л.159 от досието на делото/ беседата се състояла „към 17 часа”, след което той изпратил разследващ полицай да проведе с В. П. разпит като свидетел. Същата информация се съдържа и в показанията на свидетеля от досъдебната фаза, прочетени в съдебно следствие по реда на чл. 281, ал.4 вр. с ал. 1, т.2, пр.2 от НПК. Те са обективирани в протокол от 21.06.2013 г., отразяващ разпит на свидетеля Н., започнал в 18.30 часа и приключил в 18.45 часа. Видно от приложеното на л.126, т.1 от досъдебното производство постановление за задържане на обвиняем, подписано от дежурния прокурор Е.П., В. С. П. бил задържан за срок от 72 часа, считано от 11 часа на 21.06.2013 г. до 11.00 часа на 24.06.2013 г. Съпоставянето на съобщения от свидетеля Н. С. час на беседата с подсъдимия /след 17 часа на 21.06.2013 г./с началния час на задържането по цитираното прокурорско постановление – 11.00 часа на същата дата, насочва към извод, че в момента, когато е направил уличаващи самопризнания, В. П. е бил задържано лице. Този детайл е останал извън вниманието на предходните инстанции въпреки важността му относно правата на обвиняемия. Настоящият състав припомня и споделя практиката на ЕСПЧ, според която всеки контакт между задържано лице, заподозряно в извършване на престъпление, и полицията е официален контакт Вж. делото Titarenko v. Ukraine , жалба 31720/02 , ЕСПЧ , предпоставящ защита на правата на разпитвания, включително правото на адвокатска помощ, право да не се самоуличава и да запази мълчание, както и да получи разяснения относно последиците от самопризнанието. По делото не съществува съмнение, че разговорът на свидетеля Н. С. с подсъдимия В. П. е протекъл без съблюдаване на тези основни гаранции за справедлив процес по чл.6 от ЕКПЧС. Ето защо предходните инстанции би следвало да обсъдят задълбочено фактическото положение на П. в момента на самопризнанията без да се ограничават с цитиране на момента, в който той е получил процесуално качество. Тази необходимост е продиктувана от тежестта, която така направените пред полицейски служител изявления на подсъдимия, са получили в комплекса от доказателствени източници, обсъждани от съда, макар да са привнесени чрез производни доказателства. Тук е мястото да се подчертае, че съгласно константната съдебна практика, беседите, проведени от полицейски служители със задържано лица, не са доказателствено средство за установяване на релевантни факти, относими към самопризнание Решение № 591 от 13.01.2014 г. на ВКС по н.д.№ 1902/2013 г., първо н.о.,решение № 290 от 04.2016 г. по н.д. № 956/2016 г., второ н.о., решение № 26 от 23.03.2018 г. по н.д.№ 1011/2017 г. , трето н.о., решение № 42 от 20.03.2018 г. по н.д. № 25/2018 г. , второ н.о. и др. . Чрез свидетелските показания на разпитващия полицейски служител на практика се заобикаля императивната разпоредба на чл.105, ал.2 от НПК, която изключва доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда на НПК. Вж. делото Д. М. срещу България , жалба № 34779/09 , ЕСПЧ Ето защо въззивният съд следва да обсъди отново доказателствената съвкупност, съобразявайки всички предпоставки за допустимост на самопризнанията на подсъдимия пред свидетеля Н. С. . На второ място въззивният съд /на стр.37-38 от решението/ е проследил телефонните контакти на подсъдимия след 13 часа на 14.09.2012 г. и е свързал с тях важни изводи относно достоверността на неговите обяснения и на показанията на част от разпитаните свидетели. Върху същите данни са изградени заключения за действията на подсъдимия и на свидетеля П. за транспортиране и заравяне на тялото на пострадалия. Апелативният съдебен състав е цитирал показанията на полицейските служители С. и „особено тези на свидетеля Я.”, като е подчертал, че последните се „отличават със своята конкретика”. По този начин е установен точният час на проведените между подсъдимия и свидетеля П. разговори - в 11.40 часа, в 11.50 часа и в 13.18 часа. Чрез същите доказателствени средства съдът е установил кои клетки са обслужили абонатните номера на свидетеля П. и подсъдимия. В решението е отбелязано, че свидетелите „възпроизвеждат разпечатките на абонатните номера на подсъдимия П. и на свидетеля П.”, но това е наложено от факта, че самите разпечатки, според протоколи от приложеното оперативно дело, образувано за издирване на изчезналия С., са били унищожени”. Показанията са преценени като последователни, логични, вътрешно непротиворечиви и взаимнодопълващи се, поради което и предвид активната роля на свидетелите в оперативната работа, са възприети като достоверни и точни. Свидетелят Я. е изслушан от апелативния съд на 29.03.2017 г., когато съобщил посочените по-горе изключително конкретни данни . Той обяснил ясните си спомени със съхранени записки от разследването – възможност , предоставена на свидетелите съгласно чл.122, ал.1 от НПК. При разпита му съдебният състав насочил вниманието си и върху изготвена от Я. докладна записка относно същите телефонни разговори, но в съдебния протокол липсва ясен отговор на каква база е изготвена тя. Свидетелят подробно описал ангажимента си с унищожените разпечатки и след предявяване на цитираната докладна записка потвърдил нейното авторство. Апелативният съд обяснимо е поставил данните за телефонните комуникации на подсъдимия в центъра на разсъжденията си относно авторството на деянието. От прецизния му анализ обаче е убегнал съществен според настоящия състав детайл, съдържащ се в докладната записка, изготвена от свидетеля Я.. Според досието на делото тя е резултат от постановление за възлагане на ОИМ по досъдебно производство на разследващия полицай С. К. от 06.02.2014 г. / т.3 стр.1 от досъдебното производство/. С него, „след запознаване с материалите по досъдебното производство и дадени указания на наблюдаващия прокурор” е разпоредено да се извърши анализ на телефонните комуникации на пострадалия С. С., обвиняемия В. П. и свидетелите С. П. и Л. П. за периода от 12.09.2012 г. до 30.09. 2012 г., като се посочи идвижението по клетки на телефонните апарати. На 17.02.2014 г. свидетелят М.Я., в качеството на разузнавач и гл.инспектор в сектор 030”ПКП” СДВР изготвил коментирания документ. В него, на стр.1, той вписал следното : „Съгласно Закона за СРС разпечатките на горепосочените номера са унищожени, но в справки по воденото оперативно дело са налични следните данни ”, след което подробно е отразил датите и часове на разговорите и локализацията на клетките, които са ги обслужили. Апелативният съд е изискал и приобщил оперативното дело, образувано за издирването на безследно изчезналия С., но е пропуснал при разпита на свидетеля Я. да изясни кои са били наличните данни след унищожаването на разпечатките и в какво са се изразили справките, посочени от полицейския служител. Докладната записка с цитираното съдържание съдържа индиция и за друг източник на ценна информация освен спомените на свидетеля Я.. Прочее съдът е отправил въпрос на каква база е изготвен коментираният документ, но не е продължил в усилията си да получи конкретен отговор . Този пропуск също отдалечава проверявания съдебен акт от стандарта на чл.13 и чл.107, ал.2 и ал.5 от НПК и налага ново разглеждане на делото от въззивния съд, при което,в рамките на съдебно следствие, да се преодолеят посочените процесуални нарушения. Останалите оплаквания на касатора са неоснователни. Правилно въззивният съд е отказал да изключи протокола за извършен следствен експеримент от доказателствената съвкупност, тъй като отразявал недопустимо следствено действие. Принципно следственият експеримент като доказателствен способ е процесуална дейност, която се състои във възпроизвеждане на обстановката или отделни обстоятелства на изследваното събитие и в извършване на опитни действия, за да се проверят и уточнят данни, получени от други следствени действия. С. П. , Наказателен процес на НРБ, 1979 г.,стр. 450 Не съществува съмнение, че към момента на провеждане на експеримента в рамките на делото вече са били извършени такива – разпит на В. П. като свидетел, поради което, независимо от възникналите процесуални препятствия пред инкорпорирането на тези показания на разпитания поради промяна на процесуално му качество, информацията от следствения експеримент не е опорочена и не губи доказателствената си стойност. Твърденията за нарушение на закона и за явна несправедливост на наложеното наказание са мотивирани единствено като релация на вече обсъдените процесуални нарушения , поради което не подлежат на самостоятелен анализ. При този изход на делото е безпредметно детайлно обсъждане на жалбите на гражданските ищци и частни обвинители, доколкото е необходимо преосмисляне на доказателствената съвкупност, което може да доведе до различни от направените фактически изводи с несъмнено влияние върху основателността на релевираните оплаквания. Изложените от касаторите аргументи подлежат на коментар от инстанцията по същество в предвидените от закона хипотези при новото разглеждане на казуса. Водим от горното и на основание чл.354, ал.3, т.2 вр. с ал.1, т.5 вр. с чл. 348, ал.1, т.2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯВА решение № 84 от 07.03.2018 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, шести състав, по внохд № 843/2016 г. връща делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.