РЕШЕНИЕ №223 гр. София 09 юни 2015 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Аврора Караджова при становището на прокурора Кирил Иванов , изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 611 по описа за 2015г. Производството е по реда на чл.346 ал.1 от НПК и е образувано по подадена жалба от подс.З. П. чрез защитата му и от частните обвинители Ф. А. Кушев и С. А. С. срещу решение № 2/02.12.2015г. по ВНОХД № 185/2014г.по описа на Бургаски апелативен съд. В жалбата на подс.П. защитата сочи, че наказанието лишаване от свобода било наложено в нарушение на разпоредбата на чл.56 от НК, като за отегчаващи отговорността обстоятелства били ценени такива, вече взети предвид от самият законодател. Подсъдимият П. не бил спазил знак Б-2 и бил отнел предимството на велосипедиста М. С.. Това нарушение довело до настъпване на предвиденият в нормата на чл.343а от НК престъпен резултат. Неправомерно съдилищата и от двете предходни инстанции преценили това нарушение и като отегчаващо отговорността обстоятелство. Начина на извършване на деянието , който бил посочен, чрез нарушаване на конкретното правило, съставлявало отегчаващо отговорността обстоятелство и не следвало да се цени като такова. Затова наказанието, при липсата на такива обстоятелство следвало да бъде наложено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Настоява се за допуснато нарушение на процесуалните правила, изразяваща се в липса на мотиви относно налагането на наказание по смисъла на чл.343г. Било декларативно посочено, че наказанието лишаване от право да се управлява МПС следва да се намали, не били посочени, обстоятелствата, които довели до това решение. Нямало отегчаващи вината обстоятелства, нарушението било инцидентно и на подс.П. не му били налагани наказания. Това изисквало лишаване в минимален, предвиден в закона размер. На възражението за допуснато нарушение при оценката на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства от съда от първата инстанция въззивната не била отговорила. Решението и в тази част било лишено от мотиви. На последно място се твърди, че наложеното наказание било несправедливо, като се иска намаляването му до минималния размер, и алтернативно иска отменяване на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и връщането на делото за ново разглеждане. Частните обвинители по делото чрез повереника си искат да се отмени решението на Бургаския апелативен съд в частта относно наказанието и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав, тъй като наложеното наказание било несправедливо. Прави се искане да се увеличи размера на това наказание. Твърди се, че с този размер на наказанието не се постигали целите, визирани в чл.36 от НК и конкретно, тези, свързани с генералната превенция. Повереникът се позовава на динамиката на извършваните престъпления от подобен род и за постигането на тази превенция следвало да се налагат по-тежки наказания. С наложения размер на наказанието се създавало чувство у пострадалите и обществото за безнаказаност, липса на справедливост, адекватно правораздаване и наказуемост на деянието. Трябвало да се постигне релевантност на размерите на наказанията спрямо тежките инциденти по пътищата. Присъдата следвало да създава чувство за справедливост както у подсъдимия, така и у пострадалите. Повереникът акцентира на изследването на личността на дееца, на непредпазливото извършване на деянието, но нарушението на правилото за движение било извършено съвсем умишлено, като водачът сам се бил поставил в ситуация да извърши нарушение. Водачът не изпълнил безусловната повеля на закона, предписана със знака Б-2 в чл.45 ал.2 от ППЗДвП. Той бил с отклонено внимание по навигационната система на автомобила, без да има други фактори, които да влияят върху неговата концентрация и на задължението му постоянно да контролира движението си, да съобразява поведението си с всички елементи на пътната обстановка. В случая той не само не бил възприел пътната регулация, но и не бил възприел движението на пострадалия, без да има никакви обективни пречки за това., освен субективни. Настоява за завишаване на наказанията при подобни случаи, които било в унисон с обществените потребности. Оспорва искането на защитата за приложението на института на условното осъждане, като само формално били налице такива условия. Следвало съдът да прецени степента на обществена опасност на деянието съвкупно с тази на дееца. Вредоносния резултат бил много тежък, с оглед високата степен на обществена опасност на деянието повереникът не споделял приложението на чл.66 от НК. Тази разпоредба поставяла акцент на специалната превенция- превъзпитаването на осъдения, но това според съдебната практика не означавало, че можело да се пренебрегва общопревантивния ефект от наказанието, защото законът изисквал обратното. При решаването на въпроса за условното осъждане , съдът следвало да си дава сметка за въздействието, което този институт ще окаже върху останалите граждани. Това изисквало внимателна преценка на личността на дееца, то също така и на самото деяние. Когато то разкривало завишена степен на обществена опасност , каквато била налице в този случай, прилагането на този институт не отговаряла на целта на генералната превенция. Позовава се на задължителна съдебна практика относно необходимостта да не се оказва неоправдано снизхождение при определяне на наказанията при престъпленията по транспорта. Оспорва възраженията на защитата за акцентиране при наказването на обстоятелството относно оказването на помощ , тъй като това било взето предвид от законодателят при леконаказуемата квалификация на деянието. Иска увеличаване на наложените кумулативни наказания и отказ от прилагането на института на условното осъждане. В съдебното заседание прокурорът от В. заявява, че искането в жалбата на частните обвинители било основателно, тъй като деецът, макар и неосъждан, бил извършил тежко престъпление , независимо, че било по непредпазливост. И двете инстанции били проявили изключителна снизходителност към дееца. Той бил оказал помощ, но престъплението било с висока степен на обществена опасност. Моли да се отмени съдебният акт на апелативния съд и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав. Частните обвинители, редовни призовани, не се явяват, постъпила е молба от повереника, че желаят делото да се разгледа в тяхно отсъствие, като поддържат депозираната жалба в цялост и настояват да се отхвърли жалбата на защитата и на подсъдимия. Подсъдимият, редовно призован, не се явява, представлява се от защитник, който пледира да се отхвърли жалбата на частните обвинители, като се уважи тяхната касационна такава. Посочва, че съдилищата не следвало да отчитат извършеното нарушение като отегчаващо вината обстоятелство, не следвало да се ценят обществената опасност на деянието, като се игнорира участието на дееца и неговите мотиви , както и изобщо всички разпоредби, свързани с индивидуализацията на наказанието. Подсъдимият бил оказал пълно съдействие за бързото изясняване на обективната истина и затова моли наказанието да се намали до минимума, допустим от закона. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Бургаският окръжен съд с присъда № 177 от 8 октомври 2014 год., по НОХД № 465/2014 г., е признал подс.З. П. за виновен в това, че на 13 юли 2013 г., около 11.20 часа, на кръстовището между третокласен път „7306" и третокласен път „705" край [населено място], при управление на моторно превозно средство - лек автомобил "Шевролет А." с регистрационен номер СА 5663 НС, собственост на ' [фирма], нарушил чл. 50 ал. 1 от Закона за движение по пътищата, като не спрял на пътен знак "Б2" - „С.! Пропусни движещите се по пътя с предимство" и отнел предимството на движещия се по третокласен път „7306" велосипедист М. С. С. и по непредпазливост причинил неговата смърт, като деецът след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, буква „б" от НК вр. чл. 343, ал. 1, буква „в" от НК вр. чл. 50, ал. 1 от ЗДвП и вр. чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, изтърпяването на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил за срок от три години. Със същата присъда съдът от първата инстанция е признал подс.П. за невиновен да е извършил нарушение на чл. 47 от ЗДвП. По реда на чл. 343г, вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК на подс.П. съдът е наложил наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. Съдът от първата инстанция е осъдил съобразно чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимия З. П. да заплати в полза на държавата и по сметка на Окръжен съд [населено място], сумата в размер на 518 лева /петстотин и осемнадесет лева/, представляваща направени по делото разноски. Въззивната инстанция, Апелативен съд-Б., с решение № 2/12.02.2015г., по ВНОХД № 185/2014г., е изменил тази присъда, като е намалил размера на наложеното наказание на една година и четири месеца, също и в частта по чл.343г във вр. с чл. 37 ал. 1 т. 7 от НК като е намалил размера на лишаването от право да управлява МПС на също една година и четири месеца. Изменил е присъдата също така и в частта относно разноските по чл. 189 ал. 3 от НПК, като е намалил техния размер на 348 лева. Върховният касационен съд, в пределите на своята компетентност, намира, че касационните жалби срещу така постановеното въззивно решение са неоснователни по следните съображения: Съдебното производство се е развило с признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и тази процедура се е развила в съответствие с изискванията на процесуалния закон, тъй като от събраните по делото доказателства се установява фактическата рамка на обвинителния акт, обвинението не се явява изградено от силно оспорвани, негодни или превратно тълкувани доказателства. В действителност нито една от страните не оспорва фактите по делото, в този смисъл материалният закон като цяло е приложен правилно. Инстанциите по същество са приложили правилно процесуалния закон по смисъла на чл.372 ал.4 от НПК, като основателно са възприели, че самопризнанието се подкрепя от събраните по делото доказателства. Действително фактите по делото са безспорни, като се е установило, че подс.П. на посочената дата по обвинението е управлявал моторно превозно средство по третокласен път 705, приближил е кръстовището , образувано с третокласен път № 7306 и регулирано със знак Б2., указан в чл.45 ал.2 от ППЗДвП. Не е спрял на кръстовището, към което от дясната му страна се е придвижвал велосипедиста М. С. С.. Подс.П. бил ангажирал вниманието си с навигационната система на автомобила, но забелязал движението на моторното превозно средство - трактор, идващо по третокласен път 7306, но от лявата му страна, управлявано от св.Р.. Подс.П. възприел движението само на св.Р., решил да премине пред него и без да спира, започнал пресичане на кръстовището със скорост от 60 км/ч., при което настъпил удар между автомобила му и велосипедиста, който той не бил забелязал. В резултат на този удар, постр.С. получил наранявания , които се оказали несъвместими с живота. След удара, подс.П. се върнал обратно с автомобила си, опитал се да окаже помощ на пострадалия на място, обадил се за бърза медицинска помощ, която изчакал да пристигне. При така безспорно установените факти правната квалификация на деянието не буди никакво съмнение, деецът е извършил непредпазливо престъпление по транспорта, като е нарушил визираното правило за движение по чл.50 ал.1 от ЗДвП, с което е причинил смъртта на постр.М. С., като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия и това е осъществен състав на чл.343а ал.1 б.“б“ вр.чл.343 ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 пр.3-то от НК. Оспорва се единствено наказването на дееца, по отношение на размера и на постигане или не, на целите, визирани в чл.36 от НК, на специалната и/или генералната превенция. При определяне на наказанието съдилищата по съществото на спора са възприели, че то следва да се определи при превес на отегчаващите вината обстоятелства – стр.65 от съдебното производство пред първата инстанция,5-ти абзац, начало, а въззивната инстанция - при баланс на между смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства,стр.48 от въззивното производство, гръб, 3-ти абзац, начало. И двете инстанции са приели, че грубото нарушаване на правилата за движение съставлява отегчаващо вината обстоятелство, което защитата силно оспорва, тъй като според нея законодателят е отчел в бланкетната норма именно нарушаване на правилата за движение като елемент от състава на престъплението по транспорта. Касационната инстанция не възприема това становище, тъй като вярно е, че нарушаването на бланкетната норма е част от състава на престъплението, но нарушаването на правилата за движение могат да бъдат както и многобройни, така и да се отличават по начина на извършване и със своя специфичен умисъл. Престъпленията по транспорта, в случая по чл.343 от НК, се извършват по непредпазливост, но за наказателната отговорност има значение и умисъла при извършване на самите нарушения на правилата за движение. Няма никакво съмнение, че непредпазливото извършване на нарушение на правило за движение, което води след себе си и до настъпването на вредоносните последици следва да бъде разглеждано различно и съответно по-леко наказвано от умишленото нарушаване на същите тези правила , макар и то да е довело до същия резултат. Умишленото извършване на нарушение на правилата за движение определя дееца като такъв с по-висока степен на обществена опасност, който съзнателно пренебрегва установените правила и съответно е с по-ниско правосъзнание. В конкретния случай деецът е имал безусловна забрана за преминаване, законът е въвел императивна повеля за спиране, независимо от това дали на пътя с предимство има други превозни средства или не. Подс.П. съзнателно не се е съобразил с тази забранителна норма, решавайки, че може да премине преди превозното средство, управлявано от св.Р.. Подс.П. не е изпълнил и друго свое общо задължение, да се съобразява с характера и интензивността на движението, наблюдава непрекъснато платното за движение, поради което не е възприел и приближаването на постр.М. С., без за това да има никакви обективни пречки. Вярно е, че нарушаването на знак Б2 е абсолютно, тази норма е специална и предвижда безусловно спиране на движението на управляваното моторно превозно средство, инкриминираната норма на чл.50 ал.1 от ЗДвП е с по-широк диапазон, тъй като тази правна регулация включва осигуряването на предимство като цяло, тоест и останалите знаци , визирани в чл.45 от ППЗДвП. Тези знаци предвиждат различни хипотези на преминаване, съответно осигуряване на предимство, но конкретно знак Б2 изисква задължително спиране, независимо дали има движение на кръстовището, в която и да е посока, или не. Непрецизното формулиране на обвинението , недостатъчно обаче, за да обоснове изводи по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, не може да попречи да бъдат направени изводи за степента на обществена опасност на нарушението, включително и с оглед начина му на извършване, за преценка на интензитета на извършване на нарушението и на степента на засягане на обществените отношения, свързани с регулиране на движението по пътищата и упражняването на тази дейност, съставляваща източник на повишена опасност. Наистина, съдилищата не са си послужили с такива доводи, но в крайна сметка резултата, постигнат с атакуваното решение, е довело именно до балансирано, в този смисъл и до справедливо, наказване на подс.П.. Налице са многобройни смекчаващи вината обстоятелства, но извършеното нарушение на правилата за движение е с твърде голяма относителна тежест и това води до баланс между смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства. Не може да бъде пренебрегнат факта, че нормата на чл.50 ал.1 от ЗДвП може да бъде нарушена и с неспазване на други подзаконови разпоредби, указващи на различни начини на осигуряване на предимство, не може да не бъде оценено и обстоятелството, че деецът е преминал през кръстовището при налична забрана за това със значителна скорост, това прави нарушението му също по-тежко, сравнимо с други случаи на нарушаване на забраната за преминаване през регулирано по този начин кръстовище. Не е все едно дали ще бъде нарушен знак Б1 или знак Б2, не е с такава относителна тежест нарушение, при което се преминава през кръстовище с ниска скорост, макар и пак в нарушение на знак Б2. Спазването на този знак означава, че скоростта на евентуалния нарушител, който отнема въпреки спирането дължимото предимство, започва от 0 км/ч. и евентуалните последици при евентуално съприкосновение биха били значително по-леки, особено в този случай, когато скоростта на велосипедиста и неговата инерционна маса са твърде ниски. Поради това касационната инстанция възприе довода на въззивната инстанция за необходимостта от налагане на наказание при баланс на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, което изисква наказанието да се наложи на средния размер от 2 години, с редукцията по смисъла на чл.58а ал.1 от НК за намаляване на наказанието с 1/3, законосъобразно размера е определен на 1 година и 4 месеца лишаване от свобода. Това наказание е справедливо наложено, като няма никакво основание да се приеме, че е налице нарушение както на процесуалните правила при определянето му, нито пък, че то е явно несправедливо, след като са взети предвид и са прецизно претеглени от една страна изложените обстоятелства , които смекчават отговорността- чисто съдебно минало, добри характеристични данни и процесуално поведение и най-вече изразеното съжаление и разкаяние за стореното, инцидентност на нарушението, дори може да се отбележи и това, че деецът е положил дори повече от дължимите усилия за оказване помощ, от друга страна- тежестта на извършеното нарушение и изложените дотук обстоятелства. Наложеното наказание лишаване от свобода е съответно на извършеното деяние и в този смисъл не може да бъде възприето искането на представителя на частните обвинители за приоритетно възприемане на генералната превенция като определяща за наказването на дееца. Наказанието следва да бъде справедливо и в този смисъл съответно, то трябва да търси баланса между смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства , както и този между личната,специалната, и генералната превенция. При налагането на наказанието не може да има предварително определен превес на един или друг компонент от целите по чл.36 от НК, макар и това да се извежда от твърдяната динамика на престъплението по чл.343 от НК и необходимостта от строго наказване. Не е възможно да не се отчита личността на дееца, неговото поведение, критичността при възприемане на извършеното от него деяние и най-вече следва да се отговори на въпроса, дали с приложението на института на чл.66 от НК ще се постигнат целите, визирани в чл.36 от НК. Никакво основание не дават изложените дотук обстоятелства, че условното осъждане на този деец няма да постигне поправително, превъзпитателно и предупредително въздействие. Всичко по делото говори, че този подсъдим не е изявен като правонарушител, той е осъзнал тежестта на извършеното нарушение и деяние и има силно критично отношение към причинения от него вредоносен резултат. За касационната инстанция няма съмнение, че тези цели ще се постигнат именно с приложението на оспорвания институт. Нещо повече, той дава възможност именно за пълноценно и ефективно прилагане на целта на закона – след като е извършено такова престъпление по транспорта, извършителите да бъдат поощрявани да оказват помощ, с цел да се ограничават вредите и избягва леталния изход. Това поощрение освен с преминаването по леконаказуемата квалификация на деянието, следва да се постига и с приложението на института на условното осъждане. Противното разбиране, изразено в становището по касационната жалба на частните обвинители, не държи сметка именно за този търсен от закона резултат- да се оказва помощ на пострадалите. Комплексния подход при наказването, изискват съчетаване на условното осъждане с леконаказуемата квалификация, за да може дейците да бъдат поощрявани да оказват помощ и това е търсен, общественополезен ефект, който не може да бъде пренебрегват за сметка на самоцелна строгост на наказанието. Известното снизхождение, проявено при определяне на кумулативно предвиденото наказание лишаване от право, от страна на въззивната инстанция, също не може да бъде определено като проява на явно несправедливо наложено наказание. Наистина, това съпътстващо наказание не може да бъде по-ниско от наложеното наказание лишаване от свобода, но същевременно може да го надвишава с до три години-чл.49 ал.1 от НК и в тази връзка двете решаващи инстанции не са изложили особени мотиви, очевидно подчинявайки изпълнението на целите по чл.36 от НК и на това наказание на изпълнението на основното наказание лишаване от свобода. Касационната инстанция не намери законовото основание съгласно чл.348 ал.5 т.1 и 2 от НПК да коригира наказанието в съответствие с която и да е от касационните жалби на противостоящите си страни. Искането на защитата не може също така да бъде уважено, тъй като място за по-нататъшно снизхождение няма, проявеното от въззивната инстанция е напълно достатъчно, за да може да се вмести крайно определеното наказание като съответстващо на справедливото наказване. Водим от изложеното, като не намери основание за изменение или отмяна на оспорения съдебен акт, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила решение № 2/12.02.2015г., постановено по ВНОХД № 185/2014г. по описа на Апелативен съд – град Бургас Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: