Р Е Ш Е Н И Е № 22 София, 01.03.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Галина Тонева ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Татяна Кънчева при секретар Ил. Рангелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Е. Авдева наказателно дело № 1127/2018 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалби на подсъдимия В. Р. Е. и неговия защитник адвокат Р. Л. против решение № 271 от 02.07.2018 г. по внохд № 84/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд. В жалбата си подсъдимият сочи, че · решението е постановено при неизяснени обстоятелства и е явно несправедливо · инкриминираната дейност е извършена от свидетелите Й. и С. · има алиби за деня на деянието · съдът неправилно се е доверил на показанията на свидетеля П., който редовно злоупотребява с алкохол и лъже · няма мотив да извърши вмененото му престъпление, тъй като е финансово обезпечен. В заключение касаторът отправя искане да бъде признат за невинен. В жалбата от защитника на подсъдимия се релевират всички касационни основания по чл. 348 , ал.1 , т.1- т.3 от НПК. Подчертава се, че наказателното производство е протекло без всестранно изследване на всички обстоятелства, тъй като е пренебрегнато активното участие на непълнолетните Й. и С.. Изтъква се непълнота на доказателствения материал по отношение на основния въпрос за авторството на ударите по пострадалите, както и неправилно изключване на гласни доказателствени средства относно характеристиката на подсъдимия. Наказанието се определя като явно несправедливо поради подценяване на многобройните смекчаващи обстоятелства. С изложените доводи защитникът настоява за отмяна на обжалваното решение и оправдаване на подсъдимия или за ново разглеждане на делото от друг състав на въззивния съд. Алтернативно се формулира и претенция за намаляване на наложеното наказание и на присъденото обезщетение на гражданския ищец. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите по изложените в тях съображения. Повереникът на частните обвинители А. М. и А. М. адвокат И. В. в писмено становище и лично пред касационния съд развива становище за неоснователност на двете жалби. Аргументира се с отсъствие на данни в подкрепа на описаните в тях твърдения. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец И. К. П. адвокат С. Х. заявява, че доводите на жалбоподателите не могат да бъдат споделени, а въззивното решение е правилно както в наказателноосъдителната, така и в гражданскосъдителната част. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила, тъй като е постановено при спазване на процесуалните правила и материалния закон, а наложеното наказание е справедливо. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд, наказателно отделение, пети състав, с присъда № 266 от 03.11.2017 г. по нохд №86/ 2017 г.признал В. Р. Е. за виновен в това, че на 30.01.2016 г., около 2.00 часа, в [населено място],[жк], отнел чужда движима вещ - мобилен телефон на стойност 3.00 лева от владението на И. К. П., с намерение противозаконно да я присвои, като употребил сила и заплашване, грабежът е придружен с умишлено умъртвяване на Р. С. В. и представлява опасен рецидив – престъпление по чл.199, ал.2, т.2,пр.1,вр. ал.1, т.4 във вр. с чл. 198, ал.1, пр.1 и пр.2, вр. с чл. 29, ал.1,б.”а” от НК, поради което и във вр. с чл. 57, ал.1 вр. с чл. 54 от НК го осъдил на осемнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, приспадайки времето, през което подсъдимият бил задържан в изпълнение на мярка за неотклонение. Със същата присъда В. Е. бил осъден да заплати на И. К. П. сумата 5 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му от престъплението неимуществени вреди, ведно със дължимите лихви и държавни такси. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Софийският апелативен съд с решение № 271 от 02.07.2018 г. по внохд № 84/2018 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Жалбите срещу въззивния акт са с почти идентично съдържание, което позволява съвместното им обсъждане. Преди да пристъпи към разглеждане на съдържащите се в тях оплаквания настоящият съдебен състав е принуден да изрази позиция по процесуално допустимите предели на извършваната на този етап от делото проверка. В жалбите са наведени доводи за недостатъчност на доказателствената база по делото и несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните доказателства. Това налага да се припомни, че необосноваността и непълнотата на доказателства, когато не са резултат на отклонения от наказателната процедура, са извън лимитираните от чл.348, ал.1 от НПК касационни основания. Касационната инстанция не разполага с правомощия да приема нови фактически положения на основата на събраните по делото доказателствени материали извън хипотезата на чл.353, ал.5 от НПК, неприложима в казуса. Тя може да контролира единствено правилното приложение на материалните и процесуалноправните норми, но не и да подменя вътрешното убеждение на съставите по същество. Ето защо твърденията в тази насока, дори да са определени като нарушения на материалния и процесуалния закон, не представляват обект, годен за процесуално обсъждане и следва да се оставят без коментар. В обхвата на касационния контрол попадат останалите възражения на жалобоподателите , но те са несподелими. Участието на подсъдимия В. Р. Е. в инкриминираната дейност е установено по начин, изключващ твърденията за отклонение от принципа за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Преките доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите Й., С. и П. и в обясненията на подсъдимия, са проверени по равнопоставен и задълбочен начин. Тяхната достоверност е преценена с оглед критериите логическа последователност, конкретност и непротиворечивост. Двете предходни инстанции не са игнорирали заинтересоваността на непълнолетните към момента на деянието свидетели Й. и С. предвид участието им в нахлуването в бараката и в нанасянето на удари по пострадалите, както и тази на пострадалия П. предвид процесуалното му качество на граждански ищец и частен обвинител. Напротив, тези обстоятелства са подчертани в мотивите на решението (л.11 и сл.)и на присъдата (л.17 и сл.), и са станали отправна точка за детайлно анализиране на съдържанието на показанията им преди съдебните състави да се обвържат със заключение за тяхната добросъвестност. Съдът е дал вяра на част от информацията, съобщена от Й., С. и П., едва след като се уверил в нейния континуитет в доказателствената съвкупност. В тази връзка от значение са били и данните, произхождащи от други доказателствени източници – свидетелски показания, протоколи за оглед, за освидетелстване, за доброволно предаване и експертни заключения. Решението на въззивния съд не търпи упрек за проявена селективност и едностранчивост при изследване на релевантните обстоятелства във вреда на подсъдимия чрез пренебрегване на ангажирани от нето гласни доказателствени средства. Версията, че принудата по отношение на пострадалите и отнемането на телефона от свидетеля П. са резултат единствено от действия на С. и Й., е задълбочено проверена, включително чрез усърдно издирване в хода на съдебното следствие пред първата инстанция на посочени от подсъдимия лица – И. Г. и Ц. Г.. Тя е отхвърлена със защитени доказателствено и логически съображения, базирани на разграничаване на ударите върху пострадалите, свързани със свидетелите, от тези, нанесени от подсъдимия. Правилно въззивната съдебна инстанция е съсредоточила усилията си за установяване на обективната истина относно поведението на Е. съобразно обстоятелствата в обвинителния акт. Касаторите отново отправят искане за правна оценка на действията на Й. и С., което, както е отбелязал и предходният съд, е лишено от процесуална допустимост. Добре известно е, че съдът е ограничен от фактическите рамки на обвинението и не може да се произнася по въпросите за вината и отговорността на лица, които не са привлечени към наказателна отговорност. Единствено прокурорът решава срещу кого да повдигне обвинение и за какво престъпление, поради което в настоящия процес е изключено произнасяне за съучастническа дейност между подсъдимия Е. и други лица. В проверяваното решение аргументирано е обяснено защо не е верифицирана и тезата на подсъдимия и неговият защитник за алиби относно нощта на деянието, която той прекарал извън С. в дома на свидетеля Р. в [населено място]. Тя е опровергана от показанията на свидетелите П., Й. и С. и не е подкрепена от показанията на свидетелите Ч. и Г.. Въззивният съд не е изключил възможност подсъдимият да е нощувал при свидетеля Р., но не е намерил убедителни и категорични доказателства, включително в показанията на същия свидетел, че това е станало на 30.01.2016 г. В реда на мисли относно доказателствените изводи на предходните инстанции настоящият съдебен състав се разграничава от изразената от тях позиция относно процесуалната ценност на показанията на полицейските служители, разговаряли с подсъдимия Е. непосредствено след задържането му в 07 РПУ. От мотивите на коментирания съдебен акт е видно, че направените в този момент самопризнание и описание на престъпна дейност са включени в доказателствената база и са обсъждан в общия контекст на проверка и анализ. Установено е, че беседите са проведени в полицейско управление, където Е. е бил задържан. Всеки контакт между лице с този статут и полицията е официален контакт Вж. делото T. v. Ukraine , жалба 31720/02 , ЕСПЧ, предпоставящ защита на правата на разпитвания, включително право на адвокатска помощ, право да не се самоуличава и да запази мълчание, както и да получи разяснения относно последиците на самопризнанието. Не съществува съмнение, че самопризнанието на Е. е изложено без тези основни гаранции за справедлив процес по чл. 6 от ЕКПЧОС и само на това основание не би следвало да бъде ценено като елемент от доказателствената съвкупност. На следващо място същото заключение следва и от константната съдебна практика, според която беседите, проведени от полицейски служители със задържани лица, не са доказателствено средство за установяване на релевантни факти, относими към самопризнание Решение № 591 от 13.01.2014 г. на ВКС по н.д.№ 1902/2013 г., първо н.о.,решение № 290 от 04.2016 г. по н.д. № 956/2016 г., второ н.о., решение № 26 от 23.03.2018 г. по н.д.№ 1011/2017 г. , трето н.о., решение № 42 от 20.03.2018 г. по н.д. № 25/2018 г. , второ н.о. и др.. Чрез свидетелските показания на разпитващия полицейски служител на практика се заобикаля императивната разпоредба на чл.105, ал.2 от НПК, която изключва доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда на НПК. Вж. делото Д. М. срещу България , жалба № 34779/09 , ЕСПЧ Въпреки тези процесуални отклонения останалият доказателствен материал подкрепя решаващите фактически изводи на съда по категоричен начин, поради което заключението относно доказаността на обвинението напълно удовлетворява стандарта на чл.303, ал.2 от НПК. За пълнота на изложението и в отговор на касационната жалба се налага уточнение, че данните по делото не сочат на финансова обезпеченост на подсъдимия, който е водил полумаргинално съществуване. Този факт сам по себе си е ирелевантен за предмета на доказване, тъй като от него не могат да се направят изводи за възпиращ престъпно поведение фактор. Обобщено, въззивната инстанция не е допуснала отклонения от процесуалните принципи за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Не са налице съществени нарушения на процесуалните правила, предпоставящи отмяна на постановеното от апелативния съд решение на основание чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. При установената фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно и искането за оправдаване на подсъдимия е несъстоятелно. Не следва да бъде уважено и алтернативно поддържаното в жалбата оплакване за явна несправедливост на определената санкция. Апелативният съд е изложил подробни съображения относно размера и начина на изтърпяване на наложеното наказание и неговата адекватност на степента на обществена опасност на деянието и дееца. С решението са коригирани допуснати от първостепенния съд грешки при дефиниране на смекчаващите обстоятелства, без да се игнорират безспорните сред тях - младата възраст на подсъдимия, социалното му положение и създадените трудови навици. В същото време адекватно са оценени факторите, обуславящи висока степен на обществена опасност на дееца - предходни осъждания извън квалифициращите престъплението като опасен рецидив, проявената безцеремонност и бруталност на извършване на грабежа с прилагане на принуда, надхвърляща необходимото за отнемане на вещта. Отбелязана и високата степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от наличие на два квалифициращи признака и спецификата на извършването му – през нощта, по отношение на спящи лица, с участието на непълнолетни. Точно установените смекчаващи обстоятелства в съпоставка с отегчаващите са обусловили правилен извод за превес на последните и неприложимост на разпоредбата на чл. 55 от НК. Смекчаващите обстоятелства не показват нито многобройност, нито изключителност заедно или самостоятелно, а и най-лекото, предвидено от закона наказание, не се явява несъразмерно тежко. Ето защо наложената санкция е в състояние да постигне целите на чл.36 от НК и не подлежи на изменение в посока на смекчаване. Възраженията на касаторите относно уважената част от гражданския иск, предявен от пострадалия И. П., са заявени бланкетно. Ето защо, тъй като е лишен от възможност да отговори на конкретни възражения, касационният съдебен състав преценява, че присъденото на пострадалия П. обезщетение от 5000 лева съответства на причинените му изживявания на страх, болка, стрес и мъка, а техният произход в престъпното виновно поведение на подсъдимия е доказан по несъмнен начин. Размерът на сумата, определена за компенсиране на понесените от ищеца неимуществени вреди, не противоречи на обществения критерий за справедливост, възведен с чл. 52 от ЗЗД и поддържан от житейските стандарти и съдебната практика Водим от горното и на основание чл.354, ал.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 271 от 02.07.2018 г. по внохд № 84/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.