РЕШЕНИЕ № 50053 София, 12.07.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев секретар Ангел Йорданов, в открито заседание на 22.05.2023 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1026 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Ай енд Ай инвест груп“ ЕООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът „УниКредит Лизинг“ ЕАД оспорва жалбата. Предмет на исковото производство са частични искове, квалифицирани от инстанциите по същество по чл. 199а КЗ (отм.) и чл. 384, ал. 3 КЗ (главен) и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД (евентуален), предявени на основание, респ. във връзка, със сключен между страните договор за лизинг на лек автомобил, по който ответникът като лизингодател получил плащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ поради пълна загуба на автомобила в резултат на кражба. Претендира се осъждането на ответника да заплати на ищеца полученото застрахователно обезщетение, евентуално същата сума поради неоснователното му обогатяване със застрахователното обезщетение. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете по съображения, че разпоредбата на чл. 384, ал. 3 КЗ не намира приложение към отношенията между страните с оглед моментите на сключване на лизинговия договор и настъпване на застрахователното събитие при действието на отменения КЗ, а разпоредбата на чл. 199а КЗ не се прилага, тъй като приложното й поле обхваща случаите на различен вид застраховка на имущество, собственост на длъжника и в полза на кредитора. Приел е, че не е налице и предвиденото в лизинговия договор условие за плащането на застрахователното обезщетение, а именно лизингополучателят да е заплатил съответните лизингови вноски. Евентуалния иск е намерил за неоснователен поради липса на обогатяване на ответника и обедняване на ищеца по подробни съображения. Въззивният съд е обезсилил решението и е прекратил производството, намирайки предявените искове за недопустими. Извода за недопустимост е основал върху приетите за установени факти, че с влязло в сила решение по предявен от ищеца срещу застрахователя иск по чл. 134 ЗЗД вр. чл. 208 КЗ (отм.) застрахователят е бил осъден да заплати на настоящия ответник застрахователното обезщетение, както и че в друго производство между настоящите страни с решение, влязло в сила в отхвърлителната част, ищецът е бил осъден на основание чл. 535 ТЗ да заплати на ответника част от главницата по запис на заповед, издаден за обезпечаване на задълженията на ищеца по договора за лизинг. Констатирал е, че съобразно мотивите на постановените в това производство съдебни актове в отхвърлената част искът е приет за неоснователен поради полученото от ответника застрахователно обезщетение, с което следва да бъдат погасени дължимите от ищеца лизингови вноски, застрахователни премии, данък, лихви и неустойки. Въз основа на тези факти е изложил правните съображения, че е налице съвпадение между предмета на настоящото производство и предмета на горепосочените две дела, доколкото всички се отнасят до размера на застрахователното обезщетение при настъпил застрахователен риск по застраховката на лизинговата вещ, плащането на обезщетението, задълженията на ищеца- лизингополучател по издадения запис на заповед, обезпечаващ задълженията по каузалното правоотношение по договора за лизинг, както и въпросът дължи ли лизингодателят на лизингополучателя полученото застрахователно обезщетение и на какво основание. Посочил е, че въпросът за задължението на лизингодателя да заплати застрахователното обезщетение е следвало под страх от преклузия да бъде разрешен в производството по иска по чл. 535 ТЗ, тъй като в противен случай би се стигнало до постановяване на противоречиви решения като недопустим съгласно чл. 299 ГПК резултат. С това е обосновал крайния извод за недопустимост на исковете на основание чл. 299, ал. 2 ГПК. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно обективните предели на силата на пресъдено нещо и нейния източник. По този въпрос е установена последователна практика на ВКС, вкл. задължителна. Според същата със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото; източник на силата на пресъдено нещо е диспозитивът на решението, но не и неговите мотиви, като по съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти и по преюдициалните правоотношения сила на пресъдено нещо не се формира (т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС-ОСГК). Последователно същото разрешение е възприето в т. 7, б. „а“ от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК, според което решението по главния иск не формира сила на пресъдено нещо по преюдициалното правоотношение и не съществува пречка последното да бъде предявено с нов иск в отделно производство. Конкретно по въпроса за силата на пресъдено нещо по основаните на менителничен ефект искове в т. 17 от ТР № 4/2014 на ВКС-ОСГТК е прието, че предмет на делото (в случаите по чл. 422 ГПК, но приложимо и към случаите на предявени по общия ред осъдителни искове) предмет на делото е вземането, основано на записа на заповед; в този случай предявените от длъжника релативни възражения, произтичащи от свързаното с менителничния ефект каузално правоотношение, ако такава връзка е установена, подлежат на разглеждане, но само доколкото биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед, т. е. като преюдициални въпроси от значение за съществуването на спорното менителнично вземане, предмет на иска. В обобщение обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат съществуването или несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото. Те не обхващат правоотношенията, които обуславят съществуването на спорното право - т. нар. преюдициални правоотношения. Тези правоотношения се установяват със сила на пресъдено нещо, ако са включени в предмета на делото с инцидентен установителен иск. По предмета на делото съдът се произнася в диспозитива на решението, а по преюдициалните правоотношения - в мотивите и затова мотивите на решението не се ползват със сила на пресъдено нещо. Въззивното решение е постановено в противоречие с така установената задължителна практика, поради което се явява неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Неправилно въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо на решението т. д. № 968/2015 г., с което е частично уважен, респ. частично отхвърлен, предявеният от настоящия ответник срещу ищеца иск по чл. 535 ТЗ, обхваща и обусловилите този резултат преюдициални въпроси, вкл. въпроса относно спорното в настоящия процес задължение на ответника да заплати на ищеца полученото застрахователно обезщетение. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено, като делото се върне на въззивната инстанция за произнасяне по съществото на жалбата. По направените искания за присъждане на разноски за касационното производство следва да се произнесе въззивният съд – 294, ал. 2 ГПК. С тези мотиви съдът РЕШИ: Отменя решение № 10059/18.01.2021 г. по т. д. № 930/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд и връща делото на същия съд за произнасяне по същество. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: