Р Е Ш Е Н И Е № 138 София, 07.10.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 348/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С решение № 133/26.10.2018 г. по в. гр. д. № 434/2018 г. Варненският апелативен съд потвърдил решение № 848/14.05.2018 г. по гр. д. № 1706/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен иск на К. П. К. срещу Т. Н. З. за приемане за установено правото й на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] с площ от 109.64 кв. м., ведно с изба № ...-... и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя.
С определение № 206/23.04.2019 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: как следва да се квалифицира фактическата власт върху недвижим имот - като държане или като владение, когато едно лице я упражнява, след като с влязло в сила решение имотът е признат за собственост на друго лице.
Ответникът по касация - ответник по иска, оспорва основателността на жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
С н. а. № 104/02.03.1994 г. К. П. К. закупила от В. Н. Г., действаща като ЕТ „Ванети - В. Г.”, и Й. С. Г. недвижимия имот, предмет на настоящия спор.
С решение № 1561/05 от 14.07.2005 г. по гр. д. № 1016/2004 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., в сила е оставено решението от 16.01.2004 г. по гр. д. № 830/2003 г. на Варненския апелативен съд, с което в сила е оставено решението по гр. д. № 60/2003 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е признато по иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ на Т. Н. З. срещу Й. С. Г., ЕТ „Ванети - В. Г.”, представляван от В. Н. Г., и К. П. К., че ищецът е собственик на имота, предмет на настоящия спор, и са отменени н. а. № .../1993 г. и н. а. № .../1994 г. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че със сключения между ищеца и ответника Й. Г. договор за заем е уговорен недопустим начин за удовлетворяване на кредитора чрез продажбата на недвижимия имот, предмет на спора, собственост на ищеца. Прието е, че такава уговорка е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 152 ЗЗД и че договорът за продажба по н. а. № .../1993 г., с който кредиторът Й. Г., действайки като пълномощник на собственика, продал имота на едноличния търговец, като сключен в резултат изпълнение на договора за заем, е нищожен поради заобикаляне на закона и съответно не е породил вещноправни последици, а неговите приобретатели Й. и В. Г., които са съпрузи, не са станали собственици. Последващият договор за покупко-продажба с н. а. № ..../1994 г., с който имотът е продаден на К. К., не е нищожен, но е относително недействителен в отношенията с ищеца, който е действителният собственик на имота.
Предявеният сега от К. К. положителен установителен иск за собственост е основан на твърдения за придобиване на имота по давност чрез владение в периода след влизане в сила на решението на 14.07.2005 г. до предявяване на иска на 16.06.2017 г.
Ответникът е оспорил иска с твърдението, че е вписал съдебното решение, с което е признато правото му на собственост по отношение на ищцата, и е оспорил намерението й за своене на имота.
По делото е прието за безспорно, че от 2005 г. до предявяването на иска през 2017 г. само ищцата е упражнявала фактическата власт върху имота.
Въззивният съд приел, с оглед абсолютния характер на признатото с иск по чл. 108 от ЗС право, че решението по него съставлява едновременно декларация за признатото правно положение и условие за преустановяване на правния спор между страните, поради което неоснователно е твърдението на ответника по уважен иск за собственост за наличието у него на представа, че е собственик на вещта. Приел, че след уважаването на ревандикационен иск владелецът на имота се превръща в държател и затова е правилен изводът на първоинстанционния съд, че след възникване на силата на пресъдено нещо по решението на ВКС от 2005 г. ищцата не е могла да запази намерението си за своене, твърдяно по делото, и е останала държател на имота. Съдът приел за ирелевантно за спора твърдението на ищцата, че през м. юли 2005 г. е уведомила ответника за продължаване на владението, именно поради отричане на правото й със сила на пресъдено нещо. Изявлението, че ответникът е бил уведомен, че за влизане в жилището трябва да предяви иск и да заплати подобренията в имота, по същността си е извънсъдебно предявяване на право на задържане, но не е действие, свързано с промяна на намерението на ищцата за своене на имота. След като владението е превърнато в държане, вземането й срещу ответника за подобренията е станало изискуемо и тя е могла да го покани за заплащане на подобренията като условие за предаване на имота, като след изтичане на срока би могла да счита, че ответникът го изоставя. В този случай би могло да се приеме, че бездействието на ответника поражда представа у ищцата, че имотът й е даден срещу вземането. Предвид липсата на действия по надлежно връчване на покана за заплащане на подобренията в имота, въззивният съд приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че не е формирано намерение за своене и ищцата не е придобила правото на собственост по давност, поради което предявеният иск е неоснователен.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: как следва да се квалифицира фактическата власт върху недвижим имот - като държане или като владение, когато едно лице я упражнява, след като с влязло в сила решение имотът е признат за собственост на друго лице, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
С решение № 106/28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че владението на чужда вещ като фактическо състояние по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС предполага упражняване на фактическа власт от едно лице с намерение за своене, т. е. със съзнанието, че вещта е негова. За разлика от владението, държането на вещта е право на едно лице да държи вещта на правното основание, на което е получило фактическата власт. Държането по дефиниция е правомерно, след като почива на договорно основание, т. е. на постигнато съгласие, по силата на което е предадена фактическата власт върху вещта. От това разграничение между двете фактически състояния следва да се изхожда и при разрешаването на настоящия правен спор, при който с влязлото в сила решение № 1561/05 от 14.07.2005 г. по гр. д. № 1016/2004 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., по реда чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ е формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за принадлежността на правото на собственост в полза на ответника по настоящия иск Т. З..
Обстоятелството, че З. е предявил иск за собственост, който впоследствие е уважен, не заличава елементите от фактическия състав на владението, което К. е упражнявала върху имота на основание договора за покупко-продажба по н. а. № .../1994 г., нито намерението й за своене е отпаднало от това, че срещу нея е предявен такъв иск. Владението, упражнявано от нея до този момент като част от правомощията на собственика, се е запазило добросъвестно, тъй като по делото не е установено към момента на сключване на договора, от който черпи права, тя да е знаела, че придобива от несобственик - чл. 70, ал. 1, изр. 1, чл. 70, ал. 2 ЗС, а според разпоредбата на чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС добросъвестността се преценява към момента на възникване на правното основание. Поради това настоящият състав не споделя практиката, формирана с решение № 95/05.03.2009 г. по гр. д. № 4867/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 124/06.06.2017 г. по гр. д. № 4048/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о. /на които ответникът по касация - ответник по иска, се позовава/, че с предявяването на иск за ревандикация добросъвестният владелец се смята за недобросъвестен, а с уважаване на иска владелецът се превръща в държател. Решението, с което искът е уважен и са признати права в полза на ищеца, не представлява основание, на което някой друг упражнява фактическата власт върху имота, а без наличие на правно основание не може да се говори за държане. Ето защо знанието за собственически права в полза на ответника не е лишило ищцата от намерението й за своене, а ответникът, чиято е тежестта да докаже, че ищцата не държи вещта за себе си, не е провел такова доказване /чл. 69 ЗС/. Неправилно при това положение въззивният съд е приел, че след уважаването на предявения срещу нея иск /неправилно квалифициран като ревандикационен, вместо като положителен установителен, какъвто е действителният му предмет/, ищцата от владелец на имота се е превърнала в държател, и това е довело до отхвърляне на предявения иск, основан на придобивна давност.
Установените от съдебната практика признаци на владението - постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително, се установяват от показанията на свидетеля О. Ж. - съпруг на ищцата, които съдът преценява съгласно изискванията на чл. 172 ГПК и намира, че следва да ги кредитира, тъй като не се опровергават от други данни по делото. Преди позоваването от ищцата на посочения придобивен способ с предявяването на иска, собственикът на имота - ответникът, е бездействал и в продължение на повече от 5 години, считано от 2005 г. /след влизане в сила на решението по чл. 97, ал. 1 ГПК - отм./, не е предприел никакви действия за защита на правата си. Няма данни, а и въведени от ответника твърдения, за извършени от него правни действия по смисъла на чл. 116, б. „б” ЗЗД, годни да прекъснат придобивната давност. Заплащането в началото на 2018 г. /след получаване на препис от исковата молба/ на данъци за имота и завеждането на партидите за вода и електроенергия на негово име не прекъсват давността.
Налице са всички елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 2 ЗС, поради което решението на въззивния съд, с което е прието обратното, се явява неправилно и следва да бъде отменено като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Тъй като делото е изяснено и не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен от настоящата инстанция, като съобразно приетото в настоящите мотиви положителният установителен иск за собственост бъде уважен.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ищцата следва да се присъдят разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 6 631.07 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение № 133/26.10.2018 г. по в. гр. д. № 434/2018 г. на Варненския апелативен съд и потвърденото с него решение № 848/14.05.2018 г. по гр. д. № 1706/2017 г. на Варненския окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т. Н. З., че К. П. К. е собственица на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк][жилищен адрес] с площ 109.64 кв. м., съставляващ имот с идентификатор ..........., състоящ се от входно антре, коридор, кухня с бокс, столова, дневна-хол, две спални, баня, тоалет и килер, намиращ се в сграда № 10, разположена в поземлен имот с идентификатор ..........., при съседи: на същия етаж ........., .............., под обекта ............, над обекта няма, ведно с изба № ...-... с площ 4.82 кв. м. и 1.69336% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя.
ОСЪЖДА Т. Н. З. с ЕГН [ЕГН] да заплати на К. П. К. разноски за водене на делото във всички инстанции в размер на 6 631.07 /шест хиляди шестстотин тридесет и един лв. и 07 ст./ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |