О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 188 София, 17.05.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март, две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА изслуша докладваното от съдията МАРИО ПЪРВАНОВ ч. гр. дело №722/2022 г. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. И. А. – Т., със съдебен адрес – [населено място], срещу определение №2858/02.11.2021 г. по ч.гр.д. №3264/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено определение от 10.08.2021 г. по гр.д. № 12643/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молба на Хара България“ ЕООД (с предишно наименование „Хета Асет Резолюшън България“ ЕООД) за изменение на решението по гр.д. № 12643/2020 г. на СГС, I -21 състав в частта за разноските и вместо това е измемено решението по гр.д. № 12643/2020 г. на СГС, I -21 състав в частта за разноските, като е отменено в часстта, с която „Хета Асет Резолюшън България“ ЕООД (сега „Хара България“ ЕООД) е осъдено да заплати на жалбоподателката разноски в размер на 2029.46 лева – държавна такса и 2045.87 лева – адвокатско възнаграждение. Изложени са твърдения, че обжалваното определение е неправилно. Жалбоподателката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК. Счита, че във въззивния акт съдът се е произнесъл по въпроса – налице ли е първата предпоставка по чл.78, ал.2 ГПК, когато единствената възможност и условие за защитата на длъжника от незаконсъобразно принудително изпълнение се явява оспорването на вземането по реда на чл.439 ГПК. Този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Посочени са четири определения на ВКС. Ответникът по частната жалба „Хара България“ ЕООД, [населено място], оспорва жалбата. Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Тези две предпоставки следва да са налице кумулативно. В настоящия случай несъмнено се установява, че ответникът е признал иска в първото по делото съдебно заседание. Същото следва да бъде зачетено от една страна, защото в отговора на исковата молба ответникът не е оспорвал иска по основателност, а само по неговата допустимост, а от друга страна решението е постановено именно при признание на иска. За да е налице повод за завеждане на делото по причина поведението на ответника, необходимо е той да претендира отричаното вземане въпреки противопоставянето на ищцата, т.е., да е налице правен спор за дължимостта на вземането. За да е дал повод за завеждане на делото ответникът трябва да е предприел съдебни действия или да оспорва предявения иск за несъществуване на вземането. По подадената частна касационна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като повдигнатият въпрос е решен в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд. Според нея длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска. Ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е дал повод за предявяването на иска. Титулярят на вземане има право да го претендира от длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давност. Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като то може да е погасено и длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените разписки. Когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането. Ако този иск е основателен, ответникът дължи разноски, защото е оспорил иска с твърдения, че давностният срок е по-дълъг или теченето му е спирано и/или прекъсвано. / В този смисъл е определение 195 от 22.02.2018 г. по ч. гр. дело №510/2018 г. на ВКС, IV г.о./. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2858/02.11.2021 г. по ч.гр.д. №3264/2021 г. на Софийския апелативен съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.