Р Е Ш Е Н И Е № 34 София, 08.06.2022 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | БОНКА ЙОНКОВА |
 | ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ |
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 531/2021 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, [населено място] срещу решение № 260123 от 16.12.2020 г. по т. д. № 578/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 208 от 09.072020 г. по т. д. № 256/2019 г., с което предявените от А. Х. А. и П. Х. Р., двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния брат А. Х. К. (А. Х. А.) са уважени до размер на сумата 30 000 лв. за всеки.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с приетото от съда, че ищците, в качеството им на брат и сестра на починалия в процесното произшествие А. К., са активно материалноправно легитимирани по предявените искове, като счита за недоказани предпоставките, визирани в задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Излага подробни съображения и срещу извода за неприложимост на § 96, ал. 1 от ПЗР на КЗ (ДВ бр. 101 от 2018 г.) при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, а в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на присъденото обезщетение поради несъответствието му с принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД.
С определение № 60656 от 22.12.2021 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато по въпроса: Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд“.
Ответниците по касация – А. Х. А. и П. Х. Р., двамата от [населено място] – не заявяват становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки влязлата в сила присъда № 34 от 18.09.2018 г. по н. о. х. д. № 155/2018 г. на Старозагорски окръжен съд, е приел, че на 21.12.2016 г., по вина на С. О. К., застрахован при ответника Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД по застраховка „Гражданска отговорност“, е реализирано пътно-транспортно произшествие, при което е настъпила смъртта на лицето А. Х. К. (А. Х. А.) – брат на двамата ищци.
По спорния по делото въпрос за активната материалноправна легитимация на ищците да претендират обезщетение, в качеството им на брат и сестра на починалия, решаващият състав е счел, че същият следва да бъде разрешен с оглед постановките на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, според което, освен лицата, посочени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., по изключение право на обезщетение има и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Предвид показанията на разпитаните по делото свидетели М. И. и Н. А., решаващият състав е приел, че в настоящата хипотеза тези предпоставки са доказани и поради това ищците следва да бъдат възмездени за болките и страданията от загубата на своя брат по реда на чл. 52 ЗЗД, като е преценил, че справедливо в случая е обезщетение в размер на присъдените от първата инстанция суми от по 30 000 лв. Изводът за съществувала особено голяма емоционална и духовна близост между ищците и техния брат е направен с оглед обстоятелството, че: ищците, заедно с техните семейства са живели заедно със своя брат както в България, така и в Гърция, където са работили; отношенията им са били като в едно семейство – хранили са се заедно и са посрещали разходите за домакинството отново заедно; ищците са възприемали по-големия си брат като свой баща, допитвали са се за всичко до него и в знак на уважение са кръщавали децата си на него.
Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди не следва да бъде съобразено ограничението за максимален размер от 5000 лв., предвидено в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ поради противоречието му с основни разпоредби в материята на задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, доколкото въвежда недопустимо подлимитиране на отговорността на застрахователите, а също и поради противоречието на нормата с правото на ЕС (Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета от 16.09.2009г.) и с практиката на СЕС в тази насока.
Решаващият състав е преценил за неоснователно и направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия поради неползването на обезопасителен колан и поради качването му в претоварен бус. На база заключението на автотехническата експертиза съдът е приел, че с оглед механизма на произшествието поставеният колан не би предотвратил леталния изход. Що се отнася до претоварването на превозното средство, решаващият състав е взел предвид, че това е станало не при качването на пострадалия в Гърция, а след преминаване на границата с България, както и че основна причина за произшествието е техническата неизправност на автомобила, докато претоварването е само допълнителен фактор, за който обаче отговорен е единствено водачът, но не и пътниците.
По въпроса, обусловил допускането на касационното обжалване:
В задължителната съдебна практика, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, е прието, че: Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди.
При изясняване смисъла, вложен в понятието „особено близка връзка“, в мотивите на тълкувателния акт е изтъкнато, че: В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг; Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик; В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Тези съображения налагат категоричния извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в ППВС № 4/61 г. и № 5/69 г., се присъжда само по изключение, при кумулативното наличие на две предпоставки – да е създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и претърпените от ищеца неимуществени вреди да надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.
Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд. Както е посочено в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 60131 от 13.12.2021г. по т. д. № 1700/2020 г. на ВКС, II т. о., отстъпването от последователно прилагания в годините ограничителен подход, възприет в Постановление № 5/84 г. на Пленума на ВС, няма за цел да разшири кръга на правоимащите по отношение на всички близки на починалия, които търпят неимуществени вреди по повод на смъртта му и според общоприетото разбиране за справедливост би следвало да имат право на обезщетение, като разширяването на кръга на правоимащите е продиктувано от регулацията на обществените отношения в материята на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в Европейския съюз, обвързваща Република България като държава-членка на Съюза, и от необходимостта, поради отсъствие на изрична уредба в националното законодателство /към момента на приемане на тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС/, да се даде възможност на съдилищата да присъждат обезщетения за неимуществени вреди на други лица, извън изчерпателно изброените в постановленията на Пленума на ВС от 1961 г. и 1969 г., когато случаят е изключителен - както от гледна точка на съдържанието на създадената житейска връзка между починалия и претендиращия обезщетение, така и от гледна точка на интензитета и продължителността на понесените неимуществени вреди.
Обжалваното решение е в отклонение от задължителната съдебна практика.
Фактите, установени от показанията на разпитаните по делото свидетели М. И. и Н. А. – че отношенията между ищците и починалия при процесното произшествие техен брат А. са били много близки; че всички са живеели в един двор и са били задружни; че в определен период от време са работили и живяли заедно в Гърция; че са си помагали във всичко; че ищците са се допитвали за всяко нещо до своя по-голям брат, който се е „явявал като баща“ за тях поради загубата на родителя им в ранна възраст; че всеки от ищците е кръстил едно от децата си на починалия; че ищците са понесли тежко смъртта на своя брат и вече не са жизнерадостни, не се веселят и не ходят по събирания – не могат да обосноват извод, че между ищците и починалия е съществувала особено силна връзка и че поради това същите са понесли морални болки и страдания, по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения. Безспорно, изброените обстоятелства сочат на голяма привързаност и уважение между ищците и техния брат, на сърдечност и топлота в отношенията между тях. Подобни отношения обаче не могат да се преценят като изключителни и нетипични за българския бит и душевност. Точно обратното, по правило децата в едно семейство се възпитават в отношения на обич, разбирателство, взаимно уважение и готовност да си помагат, които отношения обикновено се запазват за цял живот. Традиционно за българското общество, братята и сестрите са едни от най-близките членове на роднинския кръг – подкрепят се морално и материално, споделят радости и трудности и представляват своеобразна общност, устойчива на времето и житейските събития.
Поради това, връзката между двамата ищци и техния брат, починал при процесното произшествие, не може да бъде определена като изключително силна в смисъла, разяснен в цитирания тълкувателен акт и в създадената след него практика на касационната инстанция по реда на чл. 290 ГПК. Освен това, не се установява и втората задължителна предпоставка – страданията на ищците да са значително по-големи от тези, които би изпитал всеки човек за обичан от него близък родственик.
Ето защо, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а претенцията на ищците – отхвърлена.
На отмяна подлежат съответно въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение и в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищците в размер на 2 923.20 лв. (за първоинстанционното производство) и 2 922.40 лв. (за въззивното производство), както и държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 2 400 лв.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответниците по касация следва да заплатят на касатора разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в общ размер на сумата 4 650 лв., включваща: 420 лв. – разлика между присъдения от първата инстанция и дължимия размер на възнаграждението за автотехническата експертиза; 1200 лв. – държавна такса за въззивното производство; 1230 лв. – държавни такси за касационното производство и 1800 лв. – адвокатско възнаграждение, с включен ДДС – за касационното производство. Разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство не се присъждат предвид обстоятелството, че същото не е заплатено на адвокат П. К. П. от Адвокатско дружество „П. и К.“, който е осъществил процесуалното представителство, а е заплатено на друго адвокатско дружество. За касационното производство се присъжда адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1800 лв., с включен ДДС, а не посочената в списъка по чл. 80 ГПК сума 3 600 лв., формирана от две суми по 1800 лв. за касационна жалба срещу всеки от двамата ищци, тъй като в случая е депозирана само една, а не две отделни касационни жалби.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260123 от 16.12.2020 г. по т. д. № 578/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 208 от 09.072020 г. по т. д. № 256/2019 г. в частта, с която предявените от А. Х. А. и П. Х. Р., двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния брат А. Х. К. (А. Х. А.) са уважени за сумата 30 000 лв. за всеки; решение № 260123 от 16.12.2020 г. по т. д. № 578/2020 г. на Пловдивски апелативен съд и потвърденото с него решение № 208 от 09.072020 г. по т. д. № 256/2019 г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищците в размер на 2 923.20 лв. (за първоинстанционното производство) и 2 922.40 лв. (за въззивното производство), както и държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 2 400 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А. Х. А. и П. Х. Р., двамата от [населено място] срещу Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния брат А. Х. К. (А. Х. А.) до присъдения им размер – за сумата 30 000 лв. за всеки, като неоснователен.
ОСЪЖДА А. Х. А. от [населено място], местност „Високо напрежение“ № 12 и П. Х. Р. от [населено място], местност „Високо напрежение“ № 5 да заплатят на Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за всички инстанции в размер на сумата 4 650 (четири хиляди шестстотин и петдесет) лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: |