4 Р Е ШЕ Н И Е № 714 С., 20.10.2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и десета година в състав: Председател:Добрила В.а Членове:Маргарита С. Гълъбина Генчева При секретаря Е. П., като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 957/2009 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 1078 от 28.09.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 7 от 04.02.2009 г. по в. гр. д. № 607/2008 г. на С.ския окръжен съд. Касаторът Ц. Т. Е. поддържа оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради противоречие със закона и необоснованост – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 3 ГПК. Ответниците по касация ОС “Земеделие” гр. С., Общината гр. С., Държавно горско стопанство с. гр. и Регионална дирекция по горите гр. С. не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение в сила е оставено решение № 403 от 15.07.2008 г. по гр. д. № 627/2007 г. на С.ския районен съд, с което са отхвърлени искове по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ вр. пар. 9, ал. 1 от ПЗР на ЗВСГЗГФ за признаване на установено, че като наследник на Т. В. А., починал на 25.06.1957 г., ищцата /сега касатор/ има право на възстановяване на собствеността върху 10.000 дка в местността “Попското”, Райковско землище, част от които са пасище, а останалите - самозалесили се земеделски земи. За установяване принадлежността на земите към имуществото на наследодателя, ищцата е представила записка № 225 от 06.07.1943 г. на С.ския околийски съд за вписване на договор от 11.09.1927 г. за покупко-продажба на два имота, единият от които е спорният по делото. Исковете са отхвърлени от районния съд по съображения, че след като имотът не е деклариран през 1949 г. съгласно О. № 694/1949 г. относно задължителното пререгистриране на непокритите земеделски имоти, то не е установено наследодателят на ищцата да е бил собственик към момента на одържавяването. Въззивният съд възприел съображенията за необходимостта от деклариране през 1949 г. като доказателство, че правото на собственост не е изгубено към образуването на ТКЗС. Допълнително посочил, че не е установено дали имотът е внесен в ТКЗС и тъй като наследодателят междувременно е починал, то се предполага, че е внесен от неговите наследници. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за тълкуването и прилагането на Указ № 573 от 28.05.1949 г. на П. на Великото народно събрание за задължителното пререгистриране на непокритите земеделски имоти /Обн., ДВ, бр. 122 от 31.05.1949 г., изм., бр. 163 от 18.06.1949 г., изгубил значение/ и О. № 694 от 30.05.1949 г. относно задължителното пререгистриране на непокритите земеделски имоти /Обн., ДВ, бр. 123 от 01.06.1949 г., изгубило значение/. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като прецени становищата, застъпени в обжалваното и в представеното с приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения, на основание чл. 291, т. 1 ГПК приема за правилна тази съдебна практика, според която не е съществувало нормативно установено задължение за собствениците на имоти от категорията на спорните по делото ежегодно да подновяват титула си за собственост, за да се приеме, че те все още са собственици. В същия смисъл са и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: р. № 4 от 21.01.2010 г. по гр. д. № 2512/2008 г. на ВКС, II-ро г. о.; р. № 870/09 от 12.02.2010 г. по гр. д. № 4187/2008 г. на ВКС, I-во г. о.; р. № 196 от 23.04.2010 г. по гр. д. № 175/2009 г. на ВКС, II-ро г. о. Разпоредбите на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, като посочват неизчерпателно допустимите доказателствени средства, не изискват емлячните регистри да са от последното деклариране на непокритите имоти. От представената по делото записка за вписване на договор от 11.09.1927 г. за покупко-продажба на недвижим имот, преценена и с оглед протокола от 04.07.1941 г. на комисия, назначена от кмета на с. Р. за определяне истинското положение на една от границите на закупения имот, а именно стар път, по безсъмнен начин се установява, че Т. В. А. е притежавал имота по исковата молба. След като едно лице е придобило собствеността върху даден недвижим имот, то се счита собственик до придобиването му от друг правен субект чрез съответния придобивен способ - извършена от собственика разпоредителна сделка, отчуждаване, придобиване по давност, или ако собственикът се откаже от него. Неподаването на декларация за притежаване право на собственост върху недвижим имот само по себе си не съставлява правопрекратяващ юридически факт, освен ако това обстоятелство не е изрично предвидено в нормативен акт. То не съставлява и доказателство за извършено от страна на собственика разпореждане с имота. При спор за собственост липсата на декларация, подадена в съответствие със законоустановените изисквания, не променя правилата за разпределяне на доказателствената тежест, установени с процесуалния закон. С оглед нормата на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ следва да се приеме, че представените от ищцата писмени доказателства, които са от категорията на посочените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ и чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, установяват принадлежността на това право в патримониума на наследниците на собственика и към момента на съдебното разглеждане и решаване на спора. В тежест на ответниците, които твърдят, че неподаването на декларация съгласно Указа от 1949 г. сочи на преминаване на правото в лицето на друг правен субект, е да представят доказателства за извършено разпореждане с имота. Такива по делото липсват. С оглед даденото разрешение на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, касационната жалба е основателна и следва да бъде уважена. Договорът от 1927 г. със записката за вписване от 1943 г. и протоколът от 1941 г. съставляват писмени доказателства по смисъла на закона - чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, годни да установят принадлежността на правото на собственост в полза на наследодателя на ищцата, като не се установява същият да се е разпоредил с правото на собственост преди одържавяването. По делото обаче е приложено представено от ищцата писмо изх. № 00-2585 от 20.02.2007 г. на ОС “Земеделие и гори” гр. С., според което след разглеждане на записка № 225/06.06.1943 г., е установено, че пасището в м. “Попско” /спорният по делото имот/ е декларирано в емлячния регистър от 1949 г. като “Попско хаджи Д.”, на която база е подадено заявление от наследниците на Т. В. А. с вх. № 691 от 25.10.1991 г. за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Същевременно според вещото лице инж. Ст. Б. имотът по исковата молба не е сред заявените за възстановяване и попада върху територия, записана като пасище, временно стопанисвано от общината. Съдът не е обсъдил посоченото писмено доказателство и не е изяснил неговото доказателствено значение за делото. Незаявяването на имотите пред органа по поземлената реформа в указания от закона срок е процесуална предпоставка за допустимостта на производството по исковете по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ вр. пар. 9, ал. 1 от ПЗР на ЗВСГЗГФ, за която съдът следи служебно. Затова след отмяна на обжалваното решение делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по този въпрос, за което е допустимо по почин на съда или по искане на страните да се съберат и нови доказателства за фактическото му изясняване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение № 7 от 04.02.2009 г. по в. гр. д. № 607/2008 г. на С.ския окръжен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на С.ския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: