Р Е Ш Е Н И Е № 210 София , 30.12.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Петя Шишкова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 856/2019 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест от И. П. - прокурор при Апелативна прокуратура–гр. Пловдив, и жалба от подсъдимия Д. Г. Л. против решение № 115 от 17.06.2019 г. по внохд № 214/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В протеста се твърди, че въззивният съд е нарушил материалния и процесуален закон и е наложил явно несправедливо наказание. Прокурорът : а) оспорва приложимостта на принципа reformatio in pejus, тъй като положението на подсъдимия не е влошено в съдебната фаза на процеса, а чрез изменение на обвинението в досъдебното производство; б) изтъква, че доказателствата, свързани с характера на причиненото на пострадалата увреждане, са станали известни едва при второто по ред разглеждане на делото от районния съд; в) определя извършеното преквалифициране на деянието като нарушение на закона, тъй като не е адекватно на установената по делото фактическа обстановка; г) обосновава явна несправедливост на наложеното наказание с аргумент за неправилно оценяване на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства. В заключение отправя искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция прокурорът не поддържа протеста и отправеното с него искане и пледира атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. В жалбата от подсъдимия Д. Г. Л. се релевират оплаквания за съществени процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция, които въззивният съд не е коментирал. Второинстанционното решение се атакува и поради липса на мотиви, отразяващи становището на защитата по доказателствата и нейните възражения по процедурата. Нарушеният процесуален ред се посочва и като предпоставка за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. С тези съображения се настоява за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото от друг състав на окръжния съд. Пред касационната инстанция защитникът и подсъдимият поддържат жалбата, а последният отправя и допълнително искане за оправдаване . Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Пловдивският окръжен съд, наказателно отделение, с присъда № 6 от 01.02.2019 г. по нохд №559/2018 г. признал подсъдимия Д. Г. Л. за виновен в това, че на 22. 07. 2015 г., в [населено място], отнел чужда движима вещ - дамска чанта с пари и вещи в нея общо на стойност 102 лева от владението на Н. Ц. Т., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, причинена на Т., изразяваща се в счупване на левия глезен, довел до трайно затрудняване на движенията на левия долен крайник, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 198, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода с изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 от НК пет години, като го оправдал по обвинението за грабеж на лична карта и дебитни карти. Със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати на пострадалата гражданска ищца сумата 102 лева, представляваща обезщетение за причинените от престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на главницата. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Пловдивският апелативен съд, наказателно отделение, с решение № 115 от 17.06.2019 г. по внохд №214/2019 г. изменил първоинстанционната присъда, като : · преквалифицирал деянието, извършено от подсъдимия Д. Г. Л. по чл. 198, ал. 1 от НК и го оправдал по обвинението по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. с чл.198, ал. 1 от НК; · намалил размера на наложеното на подсъдимия наказание от три години на една година и шест месеца лишаване от свобода, а изпитателния срок по чл. 66, ал.1 от НК – от пет години на четири години и шест месеца; · намалил присъденото на гражданската ищца обезщетение от 102 лева на 90 лева В останалата част присъдата била потвърдена. В диспозитива на въззивното решение се съдържа произнасяне и относно неатакуваната оправдателна част от присъдата, което не е съобразено с ТРОСНК № 5/2018 г. , т.4 По протеста на прокурора Протестът е неоснователен. Въззивният съд правилно се е позовал на принципа reformatio in pejus и е коригирал първостепенния съд, който, в негово нарушение, е влошил положението на подсъдимия. Коментираният казус има продължителна процесуална история. На 05.04.2016 г. Районната прокуратура в гр. Пловдив, на базата на досъдебно производство № 591/2015 г., внесла обвинителен акт против Д. Г. Л. за престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК за това, че на 22. 07.2015 г. отнел чужди движими вещи и пари на обща стойност 302 лева от владението на Н. Ц. Т., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила. По така повдигнатото обвинение било образувано нохд № 2103/2016 г. по описа на Пловдивския районен съд, което приключило с присъда, признаваща подсъдимия за виновен в извършване на грабеж по чл. 198, ал. 1 от НК на вещи на стойност 90 лева, за което му било наложено наказание една година и шест месеца лишаване от свобода с изпитателен срок по чл. 66, ал.1 от НК от четири години и шест месеца. Подсъдимият бил осъден да заплати на пострадалата обезщетение за понесените имуществени вреди в размер на 90 лева с лихви и разноски по делото. Тази присъда била обжалвана само от подсъдимия с искане да бъде признат за невинен и оправдан . Пловдивският окръжен съд, с решение № 168 от 02.2017 г. по внохд №713/2017 г. отменил първоинстанционната присъда и върнал делото за ново разглеждане от друг състав. Въззивния състав счел, че е допуснато процесуално нарушение, отстранимо единствено от първата инстанция. Според мотивите към решението то се изразило в това, че съдът се е произнесъл за грабеж на вещи на стойност 90 лева, но не е изразил становище за паричната сума от 12 лева, посочена в обвинителния акт. При новото разглеждане на делото, вече под №3502/2017 г., Пловдивският районен съд започнал да събира доказателства относно здравословното състояние на пострадалата след деянието, назначил съдебно - медицинска експертиза за анализа им и изслушал, на 02.02.2018 г., изготвеното експертно заключение. Прокурорът се позовал на съдържащите се в него констатации за увреждане на левия крак на пострадалата, довело до трайно затрудняване на движението ѝ, поради което поискал прекратяване на съдебното производство пред районния съд. Съдебният състав се съгласил с това искане и на основание чл. 288, ал. 1 от НПК прекратил делото и го изпратил на Окръжна прокуратура – Пловдив. След получаването му на 12.02.2018 г. зам.окръжния прокурор Д. М., с постановление от 19.02.2018 г., продължил срока на разследване с два месеца. В хода на така инициираното ново досъдебно производство Д. Л. бил привлечен като обвиняем по чл. 199, ал. 1, т 3 във вр. с чл. 198, ал. 1 от НК – за грабеж, придружен със средна телесна повреда. Прокурорът изготвил нов обвинителен акт, с който повдигнал същото обвинение и по него била постановена присъда №6 от 01.2019 г. по нохд № 559/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, изменена с атакуваното пред настоящия състав решение на Пловдивския апелативен съд. Инстанционното развитие на делото подкрепя извода, че окръжният съд не е имал основание да разгледа и осъди подсъдимия по повдигнатото обвинение за по-тежко наказуемо престъпление. Съществували редица процесуални забрани. На първо място разглеждането на делото след първата присъда било инициирано единствено от жалба на подсъдимия, а в решението на контролната инстанция се съдържали констатации и указания единствено за произнасяне за отнемането на сумата 12 лева. Както е добре известно, принципът reformatio in pejus охранява и гарантира свободното упражняване на правото на подсъдимия да обжалва присъдата без да се опасява от влошаване на положението си при повторно разглеждане на делото от първата или въззивната инстанция ( арг. от чл. 336, ал. 2, чл. 337, ал. 2, чл. 355, ал. 2 и ал. 3 от НПК). На второ място съдебният състав по нохд №3502/2017 г. на Пловдивския районен съд, в нарушение на чл. 288, ал.1 от НПК, е прекратил делото е го изпратил на съответния прокурор без да има изменение на обвинението по чл. 287 ал.2 от НПК. Процедурата по чл. 288, ал. 1 от НПК предпоставя констатация, че престъплението, с което съдът е сезиран, подлежи на разглеждане от по-горен съд, от специализиран наказателен съд или от военен съд. Районният съд е бил ангажиран с обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК, което, в рамките на представения обвинителен акт, не съдържало фактически и правни аргументи за грабеж, придружен със средна телесна повреда. На трето място изменение на обвинението при повторно разглеждане на селото е недопустимо, още повече,че в настоящия случай едновременно са въведени основания за съществени изменения на обстоятелствената част на обвинението и за прилагане на закон за по-тежко престъпление. На практика, с позоваване на чл. 288, ал. 1 от НПК, е заобиколен процесуалният ред и е възкресена отпадналата опция делото да се връща на прокурора за доразследване за разширяване обхвата на обвинението. Възможността за връщане на делото от съдебна фаза на прокурора,за да се отстрани процесуални нарушения извън тези, свързани с правата на субектите по чл.248, ал. 1, т. 3 от НПК е изключена (вж.чл. 249 , ал. 2, чл. 288, ал. 1 и чл. 335, ал. 1 от НПК, както и решение на КС на РБ №14 от 09.12018 г. по кс № 12/2017 г.). Апелативният съд е съзрял допуснатото от предходната инстанция процесуално нарушение и го е отстранил в рамките на широките си правомощия по чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК. Възраженията в протеста се несподелими, тъй като не кореспондират с еволюцията на наказателния процес, нормативно закрепена с поредица изменения на НПК след 2006 г. За пълнота на изложението и в отговор на протеста заслужава да се отбележи, че всички доказателства, с които е свързано установяване на причинена на пострадалата средна телесна повреда, са съществували още през 2015 г., когато се е развило досъдебното производство т.е не е имало фактическо или процесуално препятствие пред обвинението да ги ангажира в качеството на dominus litis в тази фаза на наказателния процес. Обобщено, апелативният съдебен състав не е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като се е произнесъл в рамките на допустимото обвинение на базата на събраните доказателства, което предпоставя неоснователност и на свързаните и аргументирани единствено с него оплаквания за незаконосъобразност . Не може да бъде споделен и коментарът за явна несправедливост на наложената санкция, тъй като нейният вид и размер също е функция на принципа reformatio in pejus и не би могла да се измени в исканата от държавното обвинение насока. По жалбата от подсъдимия Д. Г. Л. Жалбата е неоснователна. С нея основно се ангажира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, визиращо съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия и защитника му Аргументите на касатора целят да докажат: а) засягане на правото на справедлив процес поради предубеденост на съдебния състав и б) опорочаване на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите поради нарушаване на стандартите за събиране, проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства и обхвата на въззивния контрол. Касационната проверка не стигна до изводи, подкрепящи позицията на жалбоподателял В съдържанието на касационната жалба превалират оплаквания срещу първоинстанционното производство, които принципно са недопустими, тъй като е ноторно, че предмет на касационна проверка е въззивният съдебен акт. Ето защо те ще бъдат ще бъдат обсъдени единствено в светлината на отправеното възражение срещу процесуалната екзактност на проведената пред второстепнния съд проверка. В тази връзка се констатира, че въззивният съд не е имал основание да се съгласи с твърденията, атакуващи законността на съдебния състав на окръжния съд. На първо място без доказателствена база е оплакването за проявена от съдебния състав неприязън към защитата, довела до ограничаване на възможността на адвоката на подсъдимия да участва в събирането на доказателства, да ги коментира и да излага съображения по доказаност на обвинението. Внимателният прочит на съдебните протоколи от проведените съдебни заседания, както и целият набор от книжа, отразяващи кореспонденцията между решаващия състав и адвоката на подсъдимия, не разкриват игнориране на съдебните стандарти за водене на съдебното следствие и за осигуряване на равенство на страните. В първоинстанционното производство не се съзират действия (останали незабелязани от контролиращата инстанция), които биха могли да се свържат с отношение на предубеденост и необективност към доказателствените искания на подсъдимия и неговият защитник. Напротив, те са разгледани е с очакваната добросъвестност и само някои от тях са отклонени с подробни, съобразени с процесуалните изисквания мотиви. Изключение прави прочитането на обясненията на подсъдимия в нарушение на чл. 287, ал. 4 от НПК, но то е санирано с произнасяне на апелативния съд в рамките на първоначално повдигнатото обвинение.. На второ място съдът не е ограничил правата на защитника да се запознава с материалите по делото и да прави необходимите извлечения, да представя доказателства и да участва пълноценно в наказателното производство, като не му е предоставил разумно време за реализирането им. Делото е отлагано многократно, а съдебните заседания са провеждани с участието на защитника. Илюстративно може да се посочи, че на 07.12 2018 г. съдът е съобразил насрочването на следващото съдебно заседание с графика на адвокат С. , който е изтъкнал служебен ангажимент на първоначално определената дата. Съдът е откликнал и на молбата за предоставяне на време, в което защитникът да се подготви да пледира. Не сочи на предубеденост отказът на съда това да стане чрез насрочване на делото за друга дата, тъй като самият адвокат е заявил, че са му необходими „поне няколко часа” и те са му били предоставени от съда. Протоколите от проведените съдебни заседания не съдържат друга информация, която би могла да се свърже с предизвикана или допусната от съда обстановка на нетърпимост към защитата и ограничаване на достъпа й до участие в производството чрез задаване на въпроси към участниците в процеса. Тук е мястото да се отбележи, че всички искания за поправка на протоколите са разгледани по реда на чл.312 от НПК. Извод за проявено от съдебния състав лично предубеждение не следва и от отправената покана в съдебното заседание от 01.12.2019 г. към защитника да приведе в съответен вид представени книжа, тъй като, въпреки иронизиращите реплики на адвоката, съдът е приел всички ангажирани от него документи. На трето място отклоняването на исканията за отвод не предпоставя съществено нарушаване на процесуалните правила, тъй като мотивите на съдебния състав са съобразени с чл. 29, ал. 2 от НПК. Защитникът на подсъдимия се е позовал на отхвърлянето на доказателствени искания. В принципен план разграничаването от позицията на която и да било от страните в процеса (ако не са резултат на игнориране на процесуалните им права.) само по себе си не обоснова предубеденост или заинтересованост, пряка или косвена от изхода по делото, и не доказва незаконност на съдебния състав. В конкретния казус съдът е анализирал подробно всяко от направените възражения, демонстрирайки достатъчна дистанцираност от оценки за професионализъм. На четвътно място касационната проверка намира за неприемлив упрека на касатора за липса на мотиви във въззивното решение, тъй като изложените в жалбата възраженияа на защитата са получили отговор, който, макар да е изложен в приетия от докладчика лапидарен стил, съответства на изискванията на чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Възражението на подсъдимия относно доказаността на авторството на деянието, е било предмет на въззивната проверка. Съдът е спазил принципното изискване за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Той не е проявил едностранчивост в полза на обвинението и е допуснал и анализирал както доказателствата, разобличаващи подсъдимия, така и доказателствата, ангажирани в негова защита . Версията, че свидетелят Н., а не подсъдимият Д. Л. е ограбил свидетелката Н. Т., е отхвърлена както поради неубедителност на релевираните в нейна подкрепа доказателства, така и поради категоричността на опровергаващите я доказателства, изцяло подкрепящи обвинението. Сред тях централно място заемат данните в показанията на пострадалата, които защитата неуспешно се е опитала да опровергае с коментар за непоследователност, противоречивост и поддаване на манипулативен разпит. Първостепенният съд е отклонил тези възражения и съображенията му са възприети от въззивната инстанцият. Несъстоятелни са и твърденията в жалбата за липса на самостоятелни въззивни мотиви. В хипотезата на потвърждаване на предходния съдебен акт относно фактите от значение е стандартът, определен от чл. 339, ал. 2 от НПК. Съдържанието на атакуваното решение не показва неговото нарушаване, тъй като всички поставени от защитата и подсъдимия въпроси и подкрепящите ги доводи и възражения са получили отговор. Основанията, поради които въззивният съд се е солидаризирал с решаващите изводи на предходната инстанция, са изложени ясно и убедително по начин, който не ограничава правото на защита на подсъдимия. Не е вярно възражението на касатора, че съдът е пренебрегнал тази част от показанията на пострадалата, в които тя говори за още един участник в грабежа. Двете предходни инстанции са обсъдили тези детайли и след изчерпване на целия процесуален инструментарум за изясняване на противоречия в доказателствените източници, са се обединили по обстоятелството, че от началото на процеса Т. е била категорична за нападение, извършено от лице , което е разпознала като подсъдимия. Тя обаче в нито един момент не е разпознала свидетеля Н. . Правилно и при съобразяване с чл. 107, ал. 5 от НПК показанията на пострадалата са ценени с оглед данните за състоянието, в което тя е възприела нападателя и в контекста на информацията, съобщена от свидетелите К., Н. и К.. По отношение на показанията К. се налага уточнение, че те са процесуално допустими само в частта , пресъздаваща съобщеното му от свидетеля Н., но не е в тази, тразяваща признания на подсъдимия. Съгласно константната съдебна практика, беседите, проведени от полицейски служители със задържано лица, не са доказателствено средство за установяване на релевантни факти, относими към самопризнание Решение № 591 от 13.01.2014 г. на ВКС по н.д.№ 1902/2013 г., първо н.о.,решение № 290 от 04.2016 г. по н.д. № 956/2016 г., второ н.о., решение № 26 от 23.03.2018 г. по н.д.№ 1011/2017 г. , трето н.о., решение № 42 от 20.03.2018 г. по н.д. № 25/2018 г. , второ н.о. и др. . Чрез свидетелските показания на разпитващия полицейски служител на практика се заобикаля императивната разпоредба на чл.105, ал.2 от НПК, която изключва доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда на НПК. Вж. делото Димитър Митев срещу България , жалба № 34779/09 , ЕСПЧ. Независимо от това останалата част от доказателствената съвкупност по несъмнен начин установява авторството на деянието, поради което липсата на прецизност относно част от показанията на свидетеля К., не опорочава постановеното въззивно решение. Обобщено, предходната инстанция не е допуснала отклонения от процесуалните принципи за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Не са налице съществени нарушения на процесуалните правила, предпоставящи отмяна на постановеното решение. При възприетата от съда фактическа обстановка материалният закон е приложен в процесуалнодопустимите рамки на обвинението по чл. 198, ал. 1 от НК, което прави искането за оправдаване на подсъдимия незаконосъобразно. Не следва да бъде уважено и бланкетно заявеното искане за ревизия на наложеното наказание. То е определено като несправедливо единствено поради липса на съставомерна престъпна дейност – довод, който е доказателствено несъстоятелен и незаконосъобразен поради изложените по-горе съображения. За пълнота на изложението и в отговор на оплакването за непропорционална тежест на санкцията може само да се добави, че отмереното под легалния минимум наказание лишаване от свобода не е несъразмерно на обществената опасност на деянието и дееца. Водим от горното и на основание чл.354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 115 от 17.06.2019 г. по внохд № 214/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.