Р Е Ш Е Н И Е № 148
София, 25.02.2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 29.10. 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря Л.Златкова
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 219 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „АГРОПРОЕКТ”ООД, гр. Нова Загора против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 104 от 13.10.2017 г., по в.т.д. № 260/2017 г., с което е потвърдено решение на Сливенския окръжен съд № 32 от 26.06.2017 г., по т.д.№ 93/2016 г. за уважаване на предявения от „ЗАРА-Е”ООД, гр.Стара Загора срещу настоящия касатор като ответник, иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 32 633.78 лв. - неустойка за забавено изпълнение на парично задължение по договор за доставка на горива от 22.04.13 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 28.11.2016 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски в общ размер на 4005.35 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт, който порок, касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, е аргументиран с допуснато от въззивната инстанция нарушение на закона, на съществените съдопроизводствени правила и необоснованост на направените фактически констатации.
Основно касаторът възразява е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че неустойката, уговорена с чл. 7.1, раздел ”Неизпълнение” от процесния договор, сключен на 22.04.2013 г., не е нищожна, като противоречаща на добрите нрави по см. на чл.26,ал.1 ЗЗД, тъй като не излиза извън присъщите й функции.Счита, че в случая несъизмеримостта на същата с очакваните от забавеното изпълнение вреди за кредитора, която въззивната инстанция е бланкетно отрекла, следва от обстоятелството, че след определен времеви период договорената мораторна неустойка е дължима в пълен размер, наред с изрично определеното от съконтрахентите обезщетение за забавеното изпълнение, а според начина на формирането й, дори един ден забава на длъжника, води до увеличаване на съществуващия паричен дълг с ј от стойността му, т.е. ефективната разлика със законната лихва близо 1000 пъти.
Несъгласие се изразява и с приетата от въззивната инстанция неоснователност на защитното възражение на ответника, настоящ жалбоподател, за погасяване на задължението за неустойка, предвид изрично договорената в чл.7.1, ал.2 от договора поредност в погасяване на отделните парични задължение, произтичащи от процесния договор и безспорно извършената от него парична престация.
Ответникът по касационната жалба „ЗАРА –Е”ООД не заявява допълнително становище в проведеното по делото открито съдебно заседание, извън депозирания в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор на касационната жалба. Поддържаната в същия теза е, че доколкото условията в сключения между страните договор за търговска продажба, вкл. и тези, относими към размера на договорената неустойка, са доброволно уговорени между съконтрахентите, то въведеното възражение за нищожност на неустоечната клауза, като противна на добрите нрави е правно несъстоятелно.
Касационното обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд е допуснато с определение на състав на второ търговско отделение на ВКС № 452 от 09.07.2019 г., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, за проверка съответствието между възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение със задължителна съдебна практика – т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г., по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и т.1 от ТР № 3 от 27.03.2019 г., по тълк.д.№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право, свързани с действителността на договорена неустойка по чл.92 ЗЗД, която е несъизмеримо висока с вредите за кредитора, произтичащи от неизпълнено в срок конкретно парично задължение и с възможността страните да предвидят в договора ред за погасяване на лихви, неустойки и главници, който да е различен от законоустановената последователност по чл.76, ал.1 ЗЗД и да се прилага с предимство в отношенията помежду им, по повод същия този договор.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да потвърди осъдителното решение на Сливенския окръжен съд за уважаване на предявения от „ЗАРА –Е”ООД срещу „АГРОПРОТЕКТ” ООД, гр.Нова Загора иск по чл.92, ал.1 ЗЗД до размера на присъдената сума от 32 633.78 лева, решаващият състав на Бургаския апелативен съд е споделил, като основан на закона и на доказателствения материал по делото, крайния извод на първостепенния съд, че ответното търговско дружество, като купувач по сключения между страните валиден договор за търговска продажба на енергийни продукти от 22.04.2013 г., анексиран последователно на 01.01.2015 г. и на 01.01.16 г., е изпаднал в забава заради неплащане в срока по чл. 6.1 дължимата покупна цена и е налице основание за ангажиране договорната му отговорност за неизпълнение, в съответствие с неустоечната клауза на чл.7.1 от раздел „Неизпълнение”, от същия. Поради констатирано съвпадане на така изградените правни изводи с тези в първоинстанционния съдебен акт въззивният съд е препратил към мотивите на СОС по правилото на чл.272 ГПК, като допълнително е изложил и самостоятелни съждения по съществото на спора и във вр. с оплакванията на въззивника.
Позовавайки се на предмета на процесния договор за покупко- продажба на немаркирани горива и на вида на твърдяното кредиторово неизпълнение - неизготвяне и предоставяне на купувача предвидените в чл.6.6. от договора справки за извършените доставки, издадени фактури и осъществени плащания, което последно е определил за спомагателно спрямо основаното и подробно регламентирано в закона задължение на продавача, решаващият състав на Бургаския апелативен съд е приел, че макар и същото да е доказано в процеса, то само по себе си е правноирелевантно за безспорно забавеното плащане на покупната цена от длъжника - купувач, поради което не обосновава освобождаването му от отговорност да обезщети предварително определените за настъпили вреди за ищеца -кредитор, съобразно договорния от съконтрахентите способ. При преценка валидността на неустоечната клауза по чл.7.1. от договора и настъпил погасителен ефект на задължението за неустойка, поради безспорно осъщественото частично плащане от длъжника – твърдения, надлежно въведени в предмета на делото чрез своевременно основани на тях защитни възражения на последния, като ответник, решаващият състав на въззивната инстанция е приел: че уговорената неустойка в размер на 25% ( или ј) от неплатената в срок покупна цена не е несъизмерима с очакваните вреди от неизпълнението, а доколкото във функциите й - обезпечителна и обезщетителна се включва и наказателна, която в случая, предвид търговския характер на процесната продажба е и сериозна санкция за неправомерното поведение на длъжника при забавено плащане на дълга, тази неустойка не излиза извън пределите на присъщото й предназначение и цел, поради което не противоречи на добрите нрави; че клаузата на чл.7.1, ал.2 от договора, в която се съдържа едновременно позоваване на установената в закона поредност и конкретно изброяване на вземанията, подлежащи на погашение, е неясна относно волята на съконтрахентите за договорната помежду им последователност на отделните парични престации. При съобразяване на конкретната цитирана в мотивите на въззивния съдебен акт, казуална практика на ВКС, според която погасяването по чл.76, ал.2 ЗЗД е приложимо само при възникнало наред с главния дълг задължение за договорна лихва, а обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, когато се дължи с друго еднородно задължение се погасява единствено по поредността, установено в чл.76, ал.1 ЗЗД, решаващият състав на Бургаският апелативен съд е извел правен извод, че щом с постигнатото между страните съгласие, материализирано в посочената договорна клауза, е извършено изрично препращане към „установената в закона последователност”, то отсъства основание в отношенията помежду им да е приложима поредност, различна от предвидената в чл.76, ал.1 ЗЗД.
В съответствие с възприетото разрешение Бургаският апелативен съд е игнорирал напълно съществуването на останалите конкретни уговорки, съдържащи се в същата договорна клауза - за погасяване на задълженията – „лихви, неустойки, главници, независимо от записа в платежните документи”. Поради това е и отрекъл с безспорно извършеното от ответника частично плащане на дълга му спрямо ищцовото търговско дружество да е настъпил погасителен ефект за претендираното вземане за неустойка в размер на сумата 32 633.78 лв., формирана, според заключението на изслушаната съдебно –счетоводна експертиза, от сбора на неустойките по отделните фактури, независимо, че престирани по тях суми са били достатъчни за погасяването му.
І.По правните въпроси, обусловили достъпа до касация:
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г., по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна, поради накърняване на добрите нрави е само клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В Тълкувателното решение са изброени примени критерии, които имат принципен характер и са приложими при преценка нищожността на уговорена с договор неустоечна клауза, поради накърняване на добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, като: естество на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка - парични или непарични и техния размер; наличие или липса на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди за кредитора. Посочено е още, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна, а нейната действителност се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне на размер й с очакваните от евентуалното неизпълнение вреди за кредитора.
Възприетото в задължителната съдебна практика разрешение е последователно доразвито и в трайно непротиворечивата казуална практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: № 49 от 27.05.2012 г., по т.д.№16/11 г. на ІІ т.о.; № 298 от 31.10.2013 г., по т.д. № 1312 /2012 г. на ІV г.о.; № 16 от 16. 06.2009 г., по т.д.№ 430/2008 г. на ІІ т.о.; № 74 от 21. 06.2011 г., по гр.д.№ 541/ 2010 г. на ІV г.о. и мн.др., част от която цитирана и от касатора. Според същата, нищожна поради противоречие с добрите нрави е договорна мораторна неустойка, която е несъизмеримо висока с очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговски спорове.
Отговор на втория от формулираните правни въпроси, обусловил достъпа до касация се съдържа в задължителните за съдилищата постановки по т.1 на Тълкувателно решение № 3/2017 г., от 27.03.2019г. на ОСГТК на ВКС. Същият е в смисъл, че поредността на погасяване на задълженията по чл.76, ал.1 и по чл.76, ал.2 ЗЗД се прилага, ако липсва друга уговорка между страните, която да определи различни условия и ред за прихващане на изпълнението. Изрично в мотивите към Тълкувателното решение е посочено, че диспозитивното правило на чл.76, ал.1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника, като по този ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните, а условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е определено по основание и размер. При липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице условията на чл.76, ал.1 ЗЗД, изборът на длъжника, кое от няколкото еднородни задължения погасява, обвързва кредитора.
Условие за прихващане по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД е съществуването на едно задължение, което се формира от поне два от посочените елементи, респ. от главница и лихви, като правилото отчита интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената главница да продължи да се олихвява.
ІІ.По основателността на касационната жалба:
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
При дадените в задължителната съдебна практика отговори на релевантните правни въпроси се налага извод, че обжалваното въззивно решение е неправилно и следва да бъде отменено.
Безспорно е, че процесният, сключен между страните, договор притежава правната характеристика на търговска продажба по см. на чл. 318, ал.1 ТЗ, във вр. с чл.286, ал.1 ТЗ и взаимоотношенията помежду им във връзка с неговото изпълнение се уреждат от нормите на Търговския закон.
Независимо от търговския характер на процесния договор, общото правило на чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД, с което е обосновано своевременно въведеното от ответника защитно възражение за нищожност, е приложимо несъмнено по силата на препращащата норма на чл.288 ТЗ.
Поради това и изразеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт разбиране, че преценката за накърняване на добрите нрави по отношение на договорената мораторна неустойка следва да е съобразена не само със съдържанието на неустоечната клауза на чл.7.1 от договора и високия размер на дължимата неустойка, но и с оглед свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД, липсата на законова забрана относно начинът на определянето й, възможността длъжникът сам да ограничи размера на неизпълнението, като престира своевременно дължимото, както и със засилената, в отношенията между търговци, санкционна функция на същата, следва да бъде споделено, като съобразено със закона.
Лишено от основание в закона обаче, е разбирането, че съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди за кредитора и тяхната съизмеримост, като относима единствено към присъщата на неустойката обезщетителна функция, се явява ирелевантна за накърняването на „добрите нрави” по см. на чл. 26, ал.1, изр.3 ЗЗД при превес на наказателната функция на неустоечната клауза, приета по общо съгласие на съконтрахентите .
Вярно е, че понятието „добрите нрави” - философско-етична категория, не е легално дефинирано в закона. С оглед придадените й от законодателя правни последици, обаче - идентични с тези, настъпващи при нарушаване на закона, то съдебната практика последователно и непротиворечиво я определя и като обща правна категория на договорното право - комплекс от правила и норми, наложени в обществото на определен етап от неговото развитие, които бранят и отстояват права, принципи и ценности, общоважими за всички правни субекти при сключване на договорите, чието спазване е от обществен интерес – приоритетен, но и в синхрон с интереса на договарящите.
В контекста на изложеното следва да се приеме, че когато уговорената неустойка, по начина, по който е формирана, както е в разглеждания случай, превишава многократно действително очакваните вреди на кредитора и е напълно несъизмерима със същите, същата се явява и в несъответствие с основните принципи, на които е изградена правната система в страната: добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, недопускане на необосновано облагодетелстване на кредитора и пр.. Следователно независимо от постигнатото общо съгласие на съконтрахентите за приоритетно значение на санкционната функция на договорена помежду им мораторна неустойка, когато размерът на същата е така необосновано завишен спрямо реално очакваните вреди за кредитора от забавено изпълнение на главното парично задължение, че още при сключване на договора създава условия за възприемането й като средство за неоснователно обогатяване на последния и засяга съществуващото в обществото, на съответния етап на неговото развитие, разбиране за справедливост, тази неустойка излиза извън присъщите й функции и като нарушаваща добрите нрави е нищожна, на основание чл. 26, ал.1,изр.3 ЗЗД.
С оглед гореизложеното и приетите по делото писмени доказателства относно начина на изпълнение на конкретните поети с процесния договор задължения на страните, които не са оспорени в процеса и според данните от заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза сочат на незначителна забава на длъжника при плащане покупната цена на отделните доставки, но с наложена парична санкция, като неустойка - значителна спрямо главния дълг по отделните фактури, основателно се явява оплакването на кредитора за допуснато от въззивната инстанция нарушение на закона.
Обстоятелството, че дори и при един ден забава в плащане на дължимата покупна цена договорената с клаузата на чл.7.1. от договора между страните мораторна неустойка води до онова многократно нарастване на дълга на купувача, при което целеното със същата стимулиране на последния за реално изпълнение на задължението му се обезсмисля, а обезщетяването на кредитора за действително причинените му от забавата вреди надхвърля в пъти законовоустановената специфична за паричните задължения обща форма на отговорност( чл.86, ал.1 ЗЗД), изключва тази неустойка, дори и с придаден й наказателен превес, да е в пределите на останалите й, определени в чл.92, ал.1 ЗЗД, функции, както неправилно е счел Бургаският апелативен съд.
Необосновано и в пълно несъответствие със съдържанието на оспорваната договорна клауза на чл.7.1, в която изрично и ясно е посочено, че след 30 ден на забавата, освен обезщетението, уговорено за забава в размер на 1/360 от законната лихва(ОЛП +10 пункта) върху неиздължената сума се дължи и неустойка в размер на 25% от размера на дължимата сума, е и изразеното от Бургаския апелативен съд разбиране, че двете уговорки за поправяне вредите от неизпълненото в срок паричното задължение на ответника, се отнасят за различни времеви периоди и не се кумулират.
Нещо повече, дори и диспозитивната норма на чл. 92 ЗЗД да допуска уговаряне на кумулативна неустойка с подчертано наказателна функция, тази кумулация сама по себе си, както изрично е прието в практиката на ВКС - решение по чл.290 ГПК № 68 от 09. 07.2012 г., по т.д.№ 450/2011 г. на І т.о., не означава, че обезвреда на кредитора за едни и същи вреди е законово възможна едновременно и чрез уговорена мораторна неустойка и чрез обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва, вкл. по съображения, черпени от чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Поради това и в случая начинът, по който тази кумулация е договорена, е допълнително доказателство, че с неустоечната клауза на чл.7.1 още към момента на сключване на процесната продажба е създадена такава реална възможност за необосновано облагодетелстване на кредитора, която е извън очакваните от забавеното плащане на дължимата покупна цена, вреди за същия.
С оглед изложеното следва да бъде обобщено че процесната мораторна неустойка по чл.7.1 от сключения на 22.04.13 г. договор между „АГРОПРОЕКТ” ООД и „ЗАРА-Е”ООД противоречи на добрите нрави и е нищожна, на осн. чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. При нищожност на договорената мораторна неустойка исковата претенция по чл.92, ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата, формирана от същата се явява неоснователна и постановеното в обратен смисъл въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено, на основание чл.293, ал.1 ГПК. Отсъствието на необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия налага съставът на касационната инстанция да постанови решение по съществото на спора, като отхвърли предявения от „ЗАРА-Е”ООД, гр.Стара Загора иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 32 633.78 лв. - неустойка за забавено изпълнение на парично задължение по договор за доставка на горива от 22. 04. 13 г., заедно с претендираната законната лихва върху тази сума, начиная от 28. 11.2016 г. до окончателното й изплащане.
При този изход на делото в касационната инстанция не следва да бъде обсъждано въведеното от ответника евентуално възражение за настъпил погасителен ефект на вземането за неустойка с безспорно извършеното от длъжника частично плащане.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора, предвид постановения правен резултат, следва да бъдат присъдени претендираните деловодни разноски за всички инстанции, възлизащи, според представения в съдебно заседение от 29.10.2019 г. списък по чл.80 ГПК, на 10 795.36 лв. Видно от описаните в същия и приложени по делото писмени доказателства, заплатените суми, включващи дължимите държавни такси, разходи за вещо лице и за адвокатско възнаграждение в съответните инстанции, което последно, неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, са реално извършени в хода на процеса.
Мотивиран от горното настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн.чл.293, ал.1, пр.2 и ал.2 ГПК
Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивно решение № 104 от 13.10.2017 г., по в.т.д. № 260 /2017 г. на Бургаския апелативен съд и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от ТД „ЗАРА-Е”ООД, със седалище гр. Стара Загора срещу ТД„АГРОПРОЕКТ” ООД, със седалище гр. Нова Загора иск за заплащане на сумата 32 633.78 лв.( тридесет и две хиляди шестстотин тридесет и три лева и седемдесет и осем стотинки) - неустойка за забавено изпълнение на парично задължение по договор за доставка на горива от 22.04.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 28.11.2016 г. до окончателното и изплащане.
ОСЪЖДА ТД „ЗАРА-Е”ООД, със седалище гр. Стара Загора, ЕИК:[ЕИК], да заплати на ТД„АГРОПРОЕКТ” ООД, със седалище гр. Нова Загора,[ЕИК] сумата 10 795.36 лв.( десет хиляди седемстотин деветдесет и пет лева и тридесет и шест стотинки), деловодни разноски за всички съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|