О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 394 София, 18.05.2022 г. Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА като разгледа докладваното от съдия Албена Бонева гр. дело № 3955 по описа за 2021 г. взе предвид следното: Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от К. И. Ч., М. А. Ч. и К. М. Ч., чрез адв. А. Б., срещу въззивно решение № 12485/14.12.2020 г., постановено по въззивно гр.д. № 148/2020 г. от Софийски апелативен съд. Касаторите излагат доводи за противоречие с чл. 591 ГПК, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, довели до противоречие с материалния закон – чл. 152 ЗЗД. Искат отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на материалноправния спор, с което искът да бъде уважен. Молят за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото. Насрещните страни П. Г. Б. и А. В. Б., чрез адв. Е. С. И., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Софийският апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Благоевградския окръжен съд, отхвърлил исковете по чл. 152 ЗЗД на К. И. Ч., М. А. Ч. и К. М. Ч. против П. Г. Б. и А. В. Б. за обявяване нищожносотта на договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № 74/2009 г. на нотариус М., като прикриващ съглашение за обезпечаване погашението по договор за заем от 04.02.2009 г., сключен между Б., като заемодател и К. Ч., като заемополучател. Съдебноделоводните разноски са възложени в тежест на ищците Ч.. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че К. Ч., на 12.02.2009 г., лично и като пълномощник на останалите съсобственици – Р. Ч., М. Ч. и М. Ч., продал техен общ недвижим имот, съставляващ дворно място в [населено място] с построена в него двуетажна жилищна сграда, на П. Б. по време на брака му с А. Б., за сумата от 58 100 лв. Съдът установил още, че през 2014 г. представляваните от К. Ч. съсобственици - Р. Ч., М. Ч. и М. Ч., предявили против него и купувача П. Б. иск за унищожаване на договора за продажба, поради измама (подписали пълномощно, с което упълномощили К. Ч. да продаде от тяхно име и за тяхна сметка имота, но без да знаят какво подписват; били заблудени от К., че го упълномощават да отдаде под наем общият им имот). С влязло в сила на 13.05.2016 г. решение № 1098/24.02.2016 г. , постановено по гр.д. № 268/2014 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, искът по чл. 27 ЗЗД е отхвърлен. През 2015 г. купувачът П. Б. е предявил иск против М. Ч., К. Ч. и М. Ч. да му върнат закупения от него имот, предоставен на ответниците Ч. да го ползват. Искът е уважен с влязло в сила на 08.12.2017 г. решение № 2762/2016 г., постановено по гр.д. № 76/2015 г., от РС – Разлог. Издаден е изпълнителен лист в полза на П. Б., като въз основа на него е образувано изпълнително дело № 171/2017 г. по описа на ЧСИ Г. Ц.. Съставът на Софийския апелативен съд изяснил, че настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от М. Ч., К. Ч. и М. Ч., в която се твърди, че десетина дни преди депозирането й в съда, К. Ч. се снабдил с препис от договор за заем с дата 04.02.20009 г., по който той е получил 40 000 лв. от Б., и именно в обезпечение на този дълг е продаден недвижимият имот. Във връзка оспорване от страна на ответниците по настоящото дело на датата и подписа на П. Б. (заемодател) под представеното ксерокопие по делото, първостепенният съд е изискал представяне оригинала на документа. Ищците представили нотариално заверен препис от този договор с рег. № 152/04.02.2009 г. на нотариус И. Р., като в печата е отразено, че на 04.02.20009 г. нотариусът е удостоверил верността на този препис, снет от оригинала на „официален“ документ, предоставен й от К. Ч., като в първообраза няма зачерквания, прибавки, поправки и други особености. Истинността на това нотариално удостоверение е оспорено от Б., който твърди, че такъв документ изобщо не бил представян на нотариуса, както и, че на посочената дата не е заверяван от нея. Съдът установил, въз основа на получено от нотариус Р. удостоверение, че във водения от нея регистър не са отразени изобщо удостоверявания от и за П. Б. и К. Ч., нито тези лица фигурират в базата данни. Нещо повече, под № 152 от общия регистър на нотариуса се води друг документ – решение № 1/1997 г. на СГС, което удостоверение е извършено на 22.01.2009 г. На дата 04.02.2009 г. (посочена като дата на удостоверения нотариално препис от представения по делото от ищците документ) в регистъра на нотариуса има извършени 11 удостоверявания, отразени под № 306 до № 316, не и под № 152. Съдът заключил, че оспореното нотариално удостоверяване на документа, представен от ищците, е невярно. Развил допълнително съображения по чл. 591, ал. 2 ГПК, че за извършеното нотариално удостоверяване се прави бележка в специален регистър, който е общият регистър на нотариуса. Действието по удостоверяването включва едновременно поставяне съответен надпис от нотариуса върху документа и отбелязване в нотариалния регистър, воден от нотариуса. При тези съображения, съдът достигнал до извод, че оригинал на документ с идентично съдържание като оспорения договор за заем (за отпускане на финансова помощ) не съществува. При това, и с оглед направеното оспорване от ответника по иска, изключил документа като доказателство по делото. Съдът, като анализирал и останалите доказателства по делото, достигнал до извод, че К. Ч. не е получил твърдяната сума от 40 000 лв. в заем, съответно не е обезпечил дълга с фидуциарна продажба. Този извод е направен след анализ на свидетелските показания, като съдът посочил съдържащите се в тях противоречия на твърденията на самите ищци, а също и на останалите доказателства по делото. Апелативната инстанция е съобразила още поведението на страните – от датата на продажбата, другите съдебни спорове между тях, „появата“ на договора едва на 09.07.2018 г., за наличието на който не е твърдяно по приключилото делото с правно осн. чл. 249 ЗЗД, въз основа на което е образувано и изпълнително дело с взискател Б., против Ч.. Като краен резултат, съдът е намерил, че оспорената сделка не е нищожна на осн. чл. 152 ЗЗД и е отхвърлил субективно съединените искове. Изложил съображения, че ищците носят доказателствената тежест да установят правоизключващото възражение, като установят чрез пълно главно доказване първо, наличие на твърдяното заемно правоотношение, след това, съгласието да удовлетворят кредитора, като в обезпечение му прехвърлят имота за времето до погасяване на дълга. Доказателствената задача не е изпълнена – по делото не е установено по безспорен начин сключването на договор за заем между К. Ч. и П. Б.. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпросите: длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения, които са изложени от страните във въззивните жалби и са поддържани в хода на производството пред него и длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните. Поддържа противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.20001 г. по т.д. № 2000 на ОСГК на ВКС, решение № 27/2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на IV г.о., решение № 142/2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на I т.о., решение № 190/_2020 г. по гр.д. № 24//2019 г. на I г.о., решение № 317/2019 г. по т.д. № 796/2018 г. на II т.о. на ВКС. Въпросите са принципно значими и относими за всяко исково производство. В случая не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи и сам е достигнал до крайното заключение по материалноправния спор; направил е самостоятелен анализ на всички релевантни доказателства по делото и е взел отношение към всички относими доводи и възражения на страните. Следва да бъде посочено и това, че горните въпроси са поставени във връзка с оплакването, че апелативният съд не обсъдил факта на неоспорване на подписа и печата на нотариуса, удостоверяващи заверката на предписа; не са изложени мотиви , че вписването в регистъра е последваща заверката на преписа дейност и не може да рефлектира върху последиците от същата и нейното съществуване като цяло. Тези съображения на Ч. няма как да се отразят върху резултата – не е установено съществуването на документ, идентичен с този, представен в копие от страните, и оспорен от насрещната страна в процесда – оригинал не е представен по делото, а нотариалната заверка върху преписа е неистинска. Без значение за гражданския процес е как е извършена подправката – технически как подписът на нотариуса, неговият печат и отразеното отбелязване са поставени върху документа. Следващият въпрос, поставен в изложението е, какви са правомощията на въззивната инстанция, обективните и субективни предели, от които тя е обвързана, а именно – тези на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, които съдът не може да заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство, според касатора е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с решение № 97/2019 г. по гр.д. № 2967/2018 г. на I г.о., на ВКС, което обобщава практиката на касационните състави по поставения проблем. Повдигането на горния въпрос е продиктувано от това, че според касаторите, САС е обсъдил времето на възникване на преписа на договора, както и позицията на ищците в друго производство, което е с различен предмет и основание. Така бил извършил замяна на спорните факти и по същество въвел нови обстоятелства в предмета на въззивното производство; постановил решение въз основа на „доводи“, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си и, давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях, ги поставя в процесуална изненада. Въпросът отново е принципно значим за всяко въззивно исково производство, но също не се установява поддържаното противоречие с цитираното съдебно решение на ВКС. Сами касаторите в първия от повдигнатите въпроси, поставя изискването към въззивната инстанция да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, имащи отношение към материалноправни спор. Така е сторил и апелативният съд в случая. Решението на първостепенният съд е обжалвано изцяло – установената фактическа обстановка, правните изводи и крайния резултат. Така че, второстепенният съд не е бил ограничен в дейността си по установяване на фактите, а като втори по ред съд по съществото на спора, при пълно съответствие и с цитираната към първия въпрос съдебна практика, е взел впредвид всички данни, имащи отношение към релевантните факти. Изброените от касаторите факти – кога се твърди, че се е „появил“ преписа от договора, поведението до момента на страните – по други дела и по настоящото, служат като индиция относно това съществувал ли е оспореният документ и също дали действителните правоотоношения между страните са били за сключване на твърдяната фидуциарна сделка. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт, а косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено; във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Следващият въпрос, поставен в изложението към касационната жалба е, допустимо ли е със свидетели да се установява наличие на съглашение за обезпечаване на договор за заем по ред, различен от закона – залог и ипотека. Касаторите смятат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 331/2016 г. по гр.д. № 1870/2015 г., III г.о., решение № 405/2014 г. по гр.д. № 3709/2014 г., решение № 358/17.01.2014 г. по гр.д. № 1381/2012 г. на ВКС. Според касаторите, макар и без изрично позоваване на чл. 165 ГПК, САС е приел, че при липса на писмен договор, свидетелите по делото не установяват нито договор за заем, нито уговорките и отношенията между страните по него; с това на практика игнорирал гласните доказателства и не ги е обсъдил. Въпросът е неотносим, защото съдът не е отказал да събере гласни доказателства – както за установяване наличие на оригинал на договор за заем (финансова помощ) и неговото съдържание, така и за твърдяната цел, с която е сключен договорът за продажаба. Съдът, също така ги е обсъдил по правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, а несъгласието с фактическите изводи, не е равнозначно на необсъждане, а още по-малко на недопускане на гласни доказателства. С хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите обосновават допускане на касационно обжалване по следните въпроси: отбелязването в регистъра част ли е от нотариалното удостоверяване на препис от документ и при липса на такова следва ли да се приеме, че заверка на препис не е извършена и то, при положение, че подписът и печата не са оспорени и са автентични, както и при липса на възражение за нищожност на същото това нотариално удостоверяване. В евентуалност поддържат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси, като разрешени от въззивната инстанция в противоречие с решение № 74/2016 г. г. по т.д. 1113/2015 г. на II т.о. на ВКС. Първо, следва да се посочи, че въпросите са некоректно зададени – възражението в случая, че нотариалното удостоверение е неистинско, включва всички възможни възражения против автентичността и верността на същото. По изложените по-горе съображения, тези въпроси се явяват неотносими, защото разрешаването им не би довело до промяна нито установената фактическа обстановка по делото, нито на правните заключения, а и на крайния резултат по спора. Относно цитираното решение на ВКС – в него не се разглеждта поставените правни въпроси, а и спорът е за това, когато при нотариална заверка на подпис от нотариус липсва посочване на лицето, чийто подпис се удостоверява, дали става реч за нищожно удостоверяване или за допусната грешка при валидно нотариално удостоверяване. В тази връзка съдът е разгледал начина, по който се извършва върху документ нотариалното удостоверяване – заверка на подпис. Спорът не е за неистинност на нотариалното удостоверяване. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Предвид резултата, касаторите нямат право на съдебноделоводни разноски. Ответниците по касационната жалба са поискали да им бъдат заплатени съдебноделоводните разноски, сторени в инстанцията, но не са представили доказателства за такива. Ето защо, искането им се явява неоснователно. Мотивиран от горното, съдът О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 12485/14.12.2020 г., постановено по въззивно гр.д. № 148/2020 г. от Софийски апелативен съд. РАЗНОСКИ не се присъждат. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: