Р Е Ш Е Н И Е № 137 гр. София, 22 май 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шести март, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ : ФИДАНКА ПЕНЕВА КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 303/ 2012 година Касационното производство е образувано по протест на СОФИЙСКА АПЕЛАТИВНА ПРОКУРАТУРА, срещу въззивно решение № 426 от 15. 12. 2011г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 8 състав, постановено по ВНОХД № 964/ 2011г., по описа на съда, с което е потвърдена присъда № 69 от 24. 03. 2011г., на Окръжен съд- гр.Благоевград, по НОХД № 363/ 2009г. В касационния протест се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, в резултат на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила- касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 2 НПК. Искането е за отменяване на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста, по изложените в него съображения, със заявеното искане. Подсъдимият, лично и чрез своя защитник, в съдебно заседание пред настоящата инстанция поддържа, че протестът е неоснователен, поради което счита, че протестираното въззивно решение, като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в протеста, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционната присъда Окръжният съд- гр.Благоевград, е признал подсъдимия Д. К. Р., от гр.Благоевград, за невиновен в това, че на 18. 05. 2004г., в град Благоевград, в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение- Началник отдел „Митническо разузнаване и разследване” в ТМУ- Благоевград, не е изпълнил служебните си задължения, визирани в чл. 15, ал. 2 ЗМ, Глава 35 ППЗМ, т. 5 „Преки задължения” от длъжностната му характеристика, и е превишил властта и правата си, като е упражнил право, което е от компетентността на Началник Митница Благоевград, а при отсъствие на последния- на негов заместник, съгласно чл. 53, ал. 1 от Правилата за организацията и вътрешния ред в Агенция „Митници”, и в нарушение на чл. 255а, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ППЗМ и на разпоредбите на раздел V, б. „Б”, т. 1- 2 от Указания за работа на митническите служители с Единния административен документ (ЕАД) на Директора на Агенция „Митници” от 31. 12. 2003г., с цел да набави за фирмата- получател на стоката- „Дурими”- гр.Призрен, Косово, облага, изразяваща се в улесняване преминаването на товара и МПС през границата на РБ, като от деянието са могли да настъпят немаловажни вредни последици- щета за републиканския бюджет в общо размер на 4676 лв., от които 2208 лв.- мито и 2468 лв.- ДДС, поради което и на основание чл. 304 НПК, го е оправдал по обвинението по чл. 282, ал. 2, предл. 2, вр. ал. 1 НК. Присъдата е постановена при второ по ред първоинстанционно разглеждане на делото, след като с въззивно решение № 288 от 3. 06. 2008г., по ВНОХД № 324/ 2008г., Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 6 състав, е отменил предходната присъда № 333 от 5. 12. 2007г., по НОХД № 927/ 2006г., на ОС- гр.Благоевград, с която подсъдимият Д. К. Р. е бил признат за виновен по горното обвинение и във вр. чл. 54 НК осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата, както и на лишаване от право да заема ръководна държавна длъжност, за срок от две години, и е върнал делото за ново разглеждане- на прокурора. С протестираното въззивно решение Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 8 състав, е потвърдил изцяло цитираната първоинстанционна оправдателна присъда. Касационният протест на Софийската апелативна прокуратура е неоснователен. В частта си, с която в протеста се оспорват приетите за установени по делото фактически положения, по същество се релевира необоснованост на проверяваното решение. Известно е, че необосноваността остава изцяло извън лимитативно регламентираните с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК отменителни основания, поради което и не подлежи на обсъждане и оценка в касационното производство. Последната инстанция по фактите е въззивната, а касационната разполага с правомощието да отмени контролирания съдебен акт, когато констатира, че съдът е приел за установени фактическите положения на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа, че са налице пороци в доказателствената дейност- при събирането, проверката и оценката на доказателствата, както и при формиране на вътрешното убеждение, в резултат на фрагментарното, изолирано, изопачено или тенденциозно интерпретиране на доказателствените източници. Касационната проверка по делото дава основание да се заключи, че апелативният съд не е допуснал претендираните нарушения от посочената категория. Напротив, при стриктното спазване на принципните изисквания на чл. 13, чл. 14, чл. 18 НПК, и тези на чл. 107 НПК са събрани всички доказателства, относими към предмета на доказване, очертан с нормата на чл. 102 НПК, необходими за разкриване на обективната истина и за правилното решаване на делото, които са подложени на задълбочен и всеобхватен анализ. Всички обстоятелства по делото са подложени на обективно, всестранно и пълно изследване. От мотивите и на двете инстанционни съдилища е видно, че те подробно и последователно са посочили конкретно на кои от доказателствените източници основават приетите за установени фактически положения, и кои отхвърлят. ВКС в настоящия си състав намира за неоснователно възражението в протеста, че показанията на свид. И.- Началник на Митница- Благоевград, са били интерпретирани необективно и в разрез с действителното им съдържание, който процесуален подход да е довел и до неверни констатации по фактите, а от там и до неправилното приложение на материалния закон, относно оправдаването на дееца в частта на обвинението за превишаване на властта и правата му, чрез упражняването на право- претоварване на стока, поставена под режим „транзит” върху друго превозно средство, което е от компетентността на свидетеля, в качеството му на Началник Митница или при определени обстоятелства- на негов заместник. Обстоятелството, че в писмата до РЗБОП- Благоевград и Агенция „Митници”, подписани от него, самият свидетел е информирал адресатите, че лично е разпоредил претоварването на стоката от товарния автомобил влекач Мерцедес Бенц с ремарке, управляван от Б. Ф., в МПС с идентични характеристики, също с македонска регистрация и управлявано от друг македонски гражданин- А. Б., е съществено основание да се поставят под сериозно съмнение изявленията му при разпитите като свидетел пред различните съдебни състави, в частта им относно твърдението, че не е давал коментираното нареждане нито на Р., нито на някои от колегите му. Лансираната от този свидетел версия за подменени листове от съставената по случая документация, съвсем правилно е приета за недостоверна, предвид липсата на каквито и да било доказателства в тази насока. С основание и окръжният, и апелативният съд са оценили показанията на свид. И. и на плоскостта на правата му по чл. 121, ал. 1 НПК, предвид характера на данните, съдържащи се в тях, и с оглед основно на отношението им със служебната дейност на самия свидетел. И двете съдебни инстанции са дали законосъобразна от процесуалноправно гледище оценка на показанията на свидетелите П., Ф., И. и С., които са свидетелствали за негативни прояви на подсъдимия (пречупени през призмата на собствената им професионална и морална оценка), и правилно са заключили, че те не могат да послужат за фактическото обосноваване на обвинението. По този начин въпросът за съдбата на т. нар. „сходни факти” и възможността те да послужат за приемането на фактическите обстоятелства, поставени в основата на евентуална осъдителна присъда, с протестираното решение е получил убедителен и съответен на закона отговор. Възпроизвеждането му отново и в касационния протест, с приведени аргументи, които вече са били предмет на обсъждане и правилно са отхвърлени, прави безпредметно третирането му и в настоящото производство, при положение, че ВКС изцяло споделя изложените в тази насока съображения на предходните инстанции. Установяването на обстоятелства от обсъжданата категория могат да се ценят единствено в посока характеристика на личността на дееца, но не могат да обосноват изводи за неговата виновност по отношение на съвършено друго деяние, предмет на конкретното повдигнато обвинение, нямащо нищо общо с посочените лица и напълно различно от фактите, за които те са свидетелствали. Ето защо, в конкретния случай не може да се счете, че в нарушение на процесуалните правила, регламентиращи формирането на вътрешното съдийско убеждение, компетентните съдилища са приели изводите си за невиновността на подсъдимото лице, игнорирайки установените чрез показанията на посочените свидетели обстоятелства. Вярно е точно обратното- че приетият от предходните инстанции процесуален подход стриктно изпълнява изискванията на чл. 104 НПК, при положение, че тези свидетелства изобщо не рефлектират върху доказателствената основа на приетите факти по обвинението за конкретно индивидуализираното инкриминирано деяние, фактически и правно формулирано с обвинителния акт. Предвид изложеното до тук, и съобразно приетите релевантни факти, а именно, че липсват доказателства, установяващи по изискуемия от нормата на чл. 303, ал. 2 НПК несъмнен и категоричен начин, че извършеното претоварване на стоката между двата товарни автомобила с македонска регистрация, е било изпълнено с разрешението на подсъдимия Р., с оправдаването на същия обвинението по чл. 282, ал. 2, предл. 2, вр. ал. 1 НК, в частта за превишаване властта и правата на длъжностното лице, материалният закон е приложил правилно. Аналогично е положението и по отношение на обвинението за общо длъжностно престъпление по чл. 282 НК, с останалите инкриминирани с обвинителния акт форми на изпълнителното деяние- неизпълнение и нарушаване на служебни задължения, за които и двете предходни инстанции законосъобразно са заключили, че не са осъществени нито от обективна, нито от субективна страна от дееца, за да е налице основание за ангажиране на неговата наказателна отговорност по обвинението и в тази му част. Правилен е изводът на окръжния и апелативния съд, че инкриминираните разпоредби на специалните нормативни актове, а именно по чл. 15, ал. 2 ЗМ относно изчисляване, събиране или изискване за обезпечаването на митни сборове, определени при транзит на стоки, Глава 35 от ППЗМ, касаеща функционирането на режим „транзит” и свързаните с него митнически формалности и т. 5 „Преки задължения” от длъжностната характеристика на дееца, чл. 53, ал. 1 от Правилата за организацията и дейността и вътрешния ред в Агенция „Митници” , чл. 255а, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ППЗМ и на разпоредбите на раздел V, б. „Б”, т. 1- 2 от Указания за работа на митническите служители с Единния административен документ (ЕАД) на Директора на Агенция „Митници” от 31. 12. 2003г., (уточнени и прецизирани с изменението на обвинението, направено от прокурора в производството пред първата инстанция в съдебно заседание на 11. 11. 2010г., на основание чл. 287, ал. 1 НПК), не са били нарушени от подсъдимия- не само поради липсата на доказателства, установяващи фактическото обвинение, но и поради това, че част от цитираните норми (напр. тези на чл. 15, ал. 2 ЗМ, Глава 35 ППЗМ) са твърде общи и не съдържат никакви конкретно установени правила, предписващи съответното действие или бездействие при изпълнението на визираните дейности, вменени на подсъдимия по силата на действащата нормативна база и длъжностната му характеристика за заеманата длъжност. Касационната инстанция констатира, че в подкрепа на заключението си за неприложимост в конкретния случай, по отношение на всяко от отделните инкриминирани с обвинителния акт правила, уточнени с допуснатото в първоинстанционното съдебно производство изменение на обвинението, регламентирани от специалните нормативни актове, и двете предходни съдилища са изложили убедителни, съответни на закона и подробно мотивирани съображения, които изцяло споделя, поради което не намира необходимост от преповтарянето им с настоящия съдебен акт. Верни и съответни на приетите по делото фактически положения са изводите на предходните съдилища относно отсъствието на обективните и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав. Съобразени са задължителните предписания по приложението на закона, дадени с Постановления № 2/ 1980г. и № 8/ 1981г. на Пленума на ВКС и съответните на тях решения на актуалната съдебна практика, отнесени към конкретиката на настоящия казус. Вярно е, че деецът е годен субект на престъплението по служба, предвид качеството му на длъжностно лице, по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „а” и „б” НК, и правилно е приет като такова, заемащо отговорно служебно поведение, по чл. 282, ал. 2 НК. Наред с липсата на доказано от фактическа страна осъществено изпълнително деяние в инкриминираните му форми: нарушаване и неизпълнение на служебни задължения и превишаване на власт и права, съдилищата подробно са обсъдили и отсъствието на субективните признаци на инкриминирания престъпен състав, а именно пряк умисъл и специална цел. Казаното се отнася и за отсъствието в случая на съставомерната възможност от конкретното деяние на подсъдимия да настъпят немаловажни вредни последици, които несъмнено следва да са реални. В този смисъл касационната инстанция намери, че въз основа на релевантната фактология, изведена чрез комплексната оценка на всички доказателствени източници, предходните инстанции законосъобразно са приели, че с действията си подсъдимият Д. К. Р. не е осъществил нито от обективна, нито от субективна страна престъплението по чл. 282, ал. 2, предл. 2, вр. ал. 1 НК, в извършването на което е обвинен. При това положение, независимо от надлежното си сезиране със съответен въззивен протест, годен да инициира осъждане, и въпреки съществуващата процесуална възможност за това, уредена по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, апелативният съд правилно е потвърдил постановената първоинстанционна оправдателна присъда. Предвид горните съображения, като не констатира поддържаните в касационния протест основания за отмяна на протестираното въззивно решение, ВКС в настоящия си състав счете, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, същото следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 426 от 15. 12. 2011г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 8 състав, постановено по ВНОХД № 964/ 2011г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: