Р Е Ш Е Н И Е № 284 Гр.София, 19 юни 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети юни, две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 591/15 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 379/26.11.14 г., постановена от РС-Варна /ВРС/ по Н.Ч.Х.Д. 1102/14 г., подсъдимата П. С. К. е призната за виновна и осъдена за извършено от нея на 26.09.13 г.престъпление по чл.148,ал.1,т.1,3 и 4 вр.чл.146, ал.1 НК и на основание чл.78 А НК е освободена от наказателна отговорност, като й е наложено административно наказание глоба в размер на 1 000 лв. Призната е за невиновна за извършени в рамките на това престъпление деяния на 25.09.13 г. и 28.10.13 г. НК. К. е осъдена да заплати на конституираната като гражданска ищца И. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 400 лв. за деянието, извършено на 25.09.13 г. В останалата част до пълния претендиран размер от 5000 лв. искът е отхвърлен като недоказан. Като неоснователни са отхвърлени предявените граждански искове за неимуществени вреди в размер на по 5000 лв.- за деяния на 26.09.13 г.и 28.10.13 г. По въззивна жалба на подсъдимата в наказателно и гражданско-осъдителната част и по въззивна жалба на частната тъжителка в наказателно- оправдателната и гражданско-отхвърлителната част на присъдата на ВРС е образувано В.Н.Ч.Х.Д.1627/14 г.по описа на ОС-Варна /ВОС/. След проведено допълнително въззивно съдебно следствие, с присъда № 20/19.02.15 г., постановена по посоченото дело от посочения съд, съдебният акт на ВРС е отменен в наказателно-осъдителната част и подсъдимата К. е оправдана изцяло. Първоинстанционната присъда е отменена и в гражданско-осъдителната част, а е потвърдена в наказателно-оправдателната и в гражданско-отхвърлителната част. Срещу съдебния акт на втората инстанция е постъпила касационна жалба от частната тъжителка чрез нейния повереник, в която са упоменати основанията по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВОС. Постъпило е и допълнение към касационната жалба, в което са изложени аргументи в подкрепа на посочените основания. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателката, редовно призована, не се явява, нито изпраща упълномощен представител. От нейно име е постъпила писмена защита, чието съдържание изцяло е насочено към разглеждане на фактологията по инкриминираната в тъжбата престъпна деятелност. Подсъдимата сама и чрез своя защитник моли присъдата на ВОС да бъде оставена в сила. Настоява се за присъждане на направените в хода на производството разноски. Представителят на ВКП счита, че присъдата на ВОС е правилна и законосъобразна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея,както и отразените в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл. НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на оплакванията по начина, по който е възможно да бъдат разглеждани от върховна съдебна инстанция по наказателни дела, този съд се счита задължен да обърне внимание на няколко проблема. На първо място, няма съмнение, че както е обрисувана престъпната деятелност на К. в частната тъжба- три деяния, които според Г. се субсумират под престъплението „обида”, извършени на 25.09.13 г., 26.09.13 г.и 28.10.13 г., се удовлетворяват изискванията на чл.26,ал.1 НК за продължавана престъпна дейност. Макар и претенция за наличие на такава да не фигурира в частната тъжба, продължаваното престъпление е маркирано в диспозитива на първоинстанционния съдебен акт и при неговото възпроизвеждане от втората инстанция в мотивите към постановената от нея присъда. Повече разяснения липсват, но и тази ситуация предпоставя въпроса за пределите на проверка на ВКС, предвид потвърждаване на присъдата на ВРС в наказателно-оправдателната част и за отхвърлените граждански искове: един в определена част поради недоказаност /макар и в диспозитива на първоинстанционната присъда да е изписано, че става дума за деяние на 25.09.13 г., наказателно-осъдителната част на същия и мотивите установяват, че става дума за дата 26.09.13 г., както е приел и ВОС/, други- изцяло поради неоснователност. Предвид споменатото вече обстоятелство, че вменената престъпна деятелност по частната тъжба по правило се явява продължавана такава с присъствието на всички предпоставки на чл.26,ал.1 НК, а и частната тъжителка е атакувала присъдата на ВРС в наказателно-оправдателната част пред въззивната инстанция, този съд намира, че по силата на чл.346,т.2 НПК следва да се произнася по касационната жалба в рамките на визирания в самата тъжба обем на противоправната дейност. На второ място, видно от самата жалба, тя не съдържа никакви доводи по лансираните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Казаното е естествено, предвид изготвянето на мотивите на ВОС при прилагане на изискванията на чл.317 вр.чл.308 НПК. Именно затова допълнението към касационната жалба, представено по реда на чл.351,ал.3 НПК, се явява от изключителна важност, доколкото в него следва да бъде развита подробно аргументацията в подкрепа на релевираните касационни основания. Огромната част от допълнението към процесната касационна жалба обаче, а изцяло писмената защита, депозирана преди откритото съдебно заседание, съдържат пресъздаване на фактологията, както според частната тъжителка и нейният повереник трябва да бъде приета. Което не било сторено от ВОС. Иначе казано, атакува се преценката на въззивния съд по отношение на достоверност на събраните доказателствени материали, а не по отношение на тяхната годност. Това представлява оплакване за необоснованост. Необосноваността не е касационно основание, защото е относима към съд по фактите, а не към съд по правото, какъвто е ВКС при неприсъствие на предпоставките на чл.354,ал.5, изр.2 НПК /както е в процесния случай/. Ето защо тази инстанция няма да се занимава с възражения, свързани с изискване за възприемане на определена фактология по инкриминираната престъпна дейност. По същество погледната, жалбата е неоснователна. Първият довод, който следва да бъде обсъден, е този,че липсват мотиви на ВОС относно невъзприемане на претенциите по въззивната жалба на Г. в наказателно-оправдателната част /и респективно гражданско- отхвърлителната поради неоснователност на исковете/ на присъдата на ВРС. По този начин се ангажира наличие на абсолютно процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК, задължително водещо до отмяна на атакувания съдебен акт. Отразеното възражение е несъстоятелно. Касаторката и нейният повереник считат твърде стеснено, че мотивите на въззивния съд досежно потвърждаване на първоинстанционната присъда в определена част, се съдържат единствено в изложението, озаглавено „По жалбата на частния тъжител”,което е кратко. Но прочитът на атакувания съдебен акт дава повод да се заключи, че второстепенният съдебен състав е обмислял доказателствения материал и в потвърдителната част, споделяйки в изключителна степен преценката на ВРС, която е ясно и пространно разисквана. В тази връзка е извел и фактически обстоятелства по двете деяния, за които К. е била оправдана при първоинстанционното разглеждане на делото. Ето защо не може да се говори за неналичие на дължими мотиви в присъдата на ВОС. Следващият довод, който е възможно да бъде обсъждан, е свързан с претендирано процесуално нарушение, допуснато от въззивната инстанция, касателно свидетеля И. И.. Това, разбира се, не може да стане в контекста на изказа по директно оспорване на кредитирането на показанията на посочения свидетел. Преценката дали един свидетел е кредибилен или не, е суверенна за всеки решаващ съд, стига мотивно да е ясно защо. Все пак обаче в случая се атакуват различни по съдържание показания, дадени от И., пред ВРС и ВОС, което би могло да бъде обмисляно на плоскостта на възражение за процедурен порок в оценъчната съдебна дейност. Свидетелят И. И. е разпитан първоначално в съдебно заседание на 06.10.14 г.пред първостепенния съдебен състав и е отговарял твърде общо, доколкото по този начин са му били поставяни въпроси от страните. В съдебно заседание на 19.02.15 г. ВОС е провел допълнително въззивно съдебно следствие, допускайки по искане на подсъдимата до разпит И. И., но за депозиране на показания по обстоятелства, за които не е свидетелствал пред ВРС. Така е и станало, като конкретиката в изявленията на този свидетел е била обяснена с начина на провеждане на разпита му в светлината на задаваните въпроси. В този смисъл ВКС не съзира процедурен недъг, допуснат от ВОС, нито при допускане на свидетеля до нов разпит, нито при обмисляне на съобщените от него факти. Най-накрая, в съответствие с казаното, не може да се изведе заключение, че атакуваната присъда страда от материална незаконосъобразност поради оправдаване на К., какъвто довод се извлича от касационната жалба, предвид оплакването за нарушение на материалния закон-чл.348,ал.1,т.1 НПК. Процесуално правилният подход при допускане, събиране, проверка и анализ на доказателствения материал от страна на въззивния съд, основан и на приетото от ВРС, основателно е довел до извод за безадресно изречени от подсъдимата изявления, възприети от частната тъжителка като отправени лично до нея и оценени отново лично от нея като обида. Въззивният съд е изложил съображения по приложението на материалното право, с които ВКС се солидаризира изцяло и не намира за нужно да ги повтаря. Предвид изложеното, присъдата на ВОС следва да бъде оставена в сила, а И. Г.-осъдена да заплати на подсъдимата направените пред тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение на ангажирания защитник, в размер на 400 лв. Ето защо и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 20/19.02.15 г.,постановена от ОС-Варна по В.Н.Ч.Х.Д.1627/14 г. ОСЪЖДА И. И. Г. да заплати на П. С. К. направените пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 /четиристотин/ лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/