1 Р Е Ш Е Н И Е № 262 гр. София, 29 ноември 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Мина Топузова Валя Рушанова при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Николай Любенов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1012 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т. 1 от НПК, по жалба на частните обвинители Т. Е. З. и Н. А. З., чрез повереника им адвокат К. С. от САК, срещу решение № 236 от 13 юли 2017 година на Апелативен съд – гр. Велико Търново, НО, по внохд № 255 / 2017 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната част и потвърдена в останалата част присъда № 18 от 25 април 2017 година на Окръжен съд – гр. Плевен, постановена по нохд № 358 / 2017 година по описа на този съд. Касационната жалба съдържа позоваване на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, с доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия М. М. М. наказание и искане за отмяна на атакуваното решение на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на този съд за налагане на по-тежко наказание и отмяна на приложението на института на условното осъждане. В съдебното заседание пред ВКС частните обвинители Т. и Н. З. не участват лично, редовно призовани. Не се явява и повереникът им адв. С., също редовно призован. В подадено от него писмено становище по делото от 16. 11. 2017 година, същият е заявил своето и на доверителите си съгласие за разглеждане на делото в тяхно отсъствие, а също е изложил и съображения в подкрепа на подадената касационна жалба и по съществото на делото. Подсъдимият М. също не участва лично в това съдебно заседание, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат В., който изразява становище за неоснователност на жалбата на частните обвинители и претендира оставянето в сила на атакувания съдебен акт. Поддържа доводите, изложени в представеното от него по делото писмено становище по касационната жалба от 09. 10. 2017 година. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира жалбата на частните обвинители за неоснователна, а атакуваният съдебен акт – за правилен и законосъобразен, поради което същият следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимия М. М. М. за виновен в това, че на 15. 11. 2016 година, на път ІІІ-303, между селата М. и А., Плевенска област, при управляване на моторно превозно средство (МПС) – лек автомобил „Ф. .”, ЕН , е нарушил правилата за движение – чл. 21, ал. 1 и чл. 77 от Закона за движение по пътищата (ЗДП) и по непредпазливост е причинил смъртта на А. Н. З., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и при условията на чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, които е намалил, на основание чл. 58а, ал. 1 от НК, на две години лишаване от свобода. Изпълнението на наказанието е отложено, при условията на чл. 66, ал. 1 от НК, за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Съдът е лишил подсъдимия М. от право да управлява МПС за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Присъдил е направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия М.. В производство, инициирано от жалби на подсъдимия и на частните обвинители, е извършена въззивната проверка и е постановено атакуваното сега по касационен ред решение, с което присъдата е изменена, като наложеното на подсъдимия М. наказание лишаване от свобода е намалено на една година и четири месеца, а наказанието лишаване от право да управлява МПС – на две години. Присъдата е потвърдена в останалата част. ВКС намира жалбата на частните обвинители З. за допустима, тъй като с нея се оспорва съдебен акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 346, т. 1 от НПК, подадена е от лица, които имат право на това съгл. чл. 349, ал. 1 от НПК и в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Акцентът в жалбата и писменото становище на повереника на частните обвинители е поставен върху високата, според жалбоподателите, степен на обществена опасност на деянието и тежкия престъпен резултат, които не позволяват определяне на наказание като наложеното на подсъдимия и още повече – отлагане на неговото изпълнение. Твърди се, че това наказание не постига целите на наказанието по чл. 36, ал. 1 от НК, особено възпитателното и предупредително въздействие върху другите членове на обществото, т. е. не осъществява възложената му от закона генерална превенция. Изложено е виждането на частните обвинители за необходимата строгост при определяне на санкциите за този вид престъпления и за ролята на цялото общество при справяне с честите пътни инциденти, наред с тази на съда. Направено е позоваване и на съдебна практика - ППВС № 1 / 1983 година, т. 7, р. № 159 / 2010 година на ВКС, ІІ НО. Съображенията си във връзка с конкретния казус повереникът на частните обвинители е изложил и в писменото становище по съществото на делото, в което заявява, че въззивният съд некоректно се е позовал на факти, които липсват в обстоятелствената част на обвинителния акт, надценил е вече отчетени от първия съд смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства и затова неправилно е намалил наложените му наказания, без да е имал основание да направи това. Първоинстанционното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК – съкратено съдебно следствие, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият М. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти (протокол от съдебно заседание от 25. 05. 2017 по нохд № 358 / 2017 година, л. 36 от делото). Искането на подсъдимия и защитата му за разглеждане на делото по този ред е направено своевременно, процесуално правилно и не е възразено от другите страни в процеса. Съдът е извършил дължимата проверка съгл. разпоредбата на чл. 372, ал. 4 от НПК и е постановил съответното определение. Постановената по делото присъда е атакувана от подсъдимия и от частните обвинители, съответно на различните им позиции в процеса, но с единственото оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, вкл. в частта за приложението на чл. 66 от НК. Въззивният съд е извършил проверката в рамките на признатите факти и съобразно събраните доказателства и е постановил решението си, в което е изложил подробни съображения по основателността на жалбата на подсъдимия (с. 2 и с. 3 от решението). Наложените на подсъдимия М. наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС са индивидуализирани при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. За да намали размера на всяко от тях, въззивният съд е анализирал и допълнил съображенията на първоинстанционния съд по доказателствата по делото и е приел, че установените смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства са в известна степен подценени, а те имат изключителен превес. Действително, причината за предприемане на пътуването на подсъдимия и семейството му не е сред признатите и установени по делото факти, както се твърди в писменото становище към касационната жалба, но това не би повлияло съществено цялостния анализ и направените изводи. Изложените от въззивния съд съображения поначало са убедителни и съответни на данните по делото и на закона, поради което ВКС не съзира причини те да не бъдат принципно споделени, като се акцентира върху следното: 1. Степента на обществената опасност на престъплението поначало е съобразена от законодателя при криминализиране на деянието и определяне на санкциите за него. Параметрите на избраната от подсъдимия скорост на движение, необходимостта от намаляването й при насрещно заслепяване и спирането, ако то се налага, както и тежкият вредоносен резултат, са част от действията, осъществяващи изпълнителното деяние на престъплението, т. е. неговите обективни признаци, поради което не биха могли да се ценят отделно при индивидуализацията на наказанието (чл. 56 от НК). Поведението на подсъдимия на пътя непосредствено преди, по време и веднага след произшествието е част от фактическото обвинение и е сред признатите факти - избраната скорост на движение, която надвишава разрешената с 9 км./ч., момента, от който подсъдимият е възприел пострадалия на пътя, предприетото аварийно спиране, положените усилия за оказване на помощ на пострадалия и пр., както са отразени на л. 1-2 от обвинителния акт. Така че, възражението в касационната жалба за съобразяване от въззивния съд на обстоятелства, които са извън направеното от подсъдимия самопризнание, няма как да бъде споделено. 2. По идентичен начин стои въпросът и относно отчетените от съда обстоятелства във връзка с приетото съпричиняване на резултата от страна на пострадалия З.. Известно е, че за да е налице такова съпричиняване, е необходимо пострадалият също да е нарушил конкретно правило за движение и това нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с резултата. В случая, сред признатите в процедурата на съкратеното съдебно следствие факти са данните за състоянието на управлявания от пострадалия велосипед и за поведението на пострадалия на пътя. Велосипедът е бил технически изправен, с бял светлоотразител отпред и с червен – отзад, с вградени светлоотразители в педалите. Не е притежавал обаче фар с бяла (или жълта) светлина отпред и с червена светлина отзад за движение нощем, както изисква разпоредбата на чл. 79, т. 3 от ЗДП. Пострадалият е бил облечен в камуфлажни дрехи и не е носел светлоотразителна жилетка, съгласно изискването на чл. 80, т. 1 от ЗДП, при управление извън населените места, през тъмната част на денонощието и при намалена видимост, какъвто е настоящият случай. Най-сетне, пострадалият не се е движел възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, според разпоредбата на чл. 80, т. 2 от ЗДП, а на 1.20 м. от десния край на пътя (независимо, че заключението на СТЕ сочи това отстояние като 1.3 м. - експерт К., л. 100 от ДП). Всички тези факти фигурират в обстоятелствената част на обвинителния акт (л. 1, абз. 2 и 3) и са част от признатите от подсъдимия М. по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Като такива, те са част от надлежно установената фактология по делото. Затова, възражението в касационната жалба, че относно приетото съпричиняване на резултата въззивният съд е отчел факти и обстоятелства, които не са сред установените по делото, може да бъде преценено единствено като неоснователно. Изложените съображения дават основание за извода, че при индивидуализацията на наказанието въззивният съд не е надценил смекчаващите отговорността на подсъдимия М. обстоятелства. Наказанието е определено при условията на чл. 54 от НК, при предвидения в закона минимум от две години лишаване от свобода, за което са налице съответните предпоставки. Редукцията на наказанието, при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, до една година и четири месеца го определя под този законов минимум, но това е допустимо при посочения механизъм на определяне на наказанието след проведено съдебно разглеждане на делото по реда на Глава двадесет и седма от НПК. 3. Не на последно място следва да се отбележи, че определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване, в т. ч. прилагането на института на условното осъждане, са различни дейности на съда, подчинени съответно на правилата на чл. 54 - 55 от НК и на чл. 66 от НК. И докато при определяне на наказанието решаваща е тежестта на извършеното престъпление, т. е. справедливостта и затова целеният ефект е преди всичко общопревантивен, то при прилагане на условното осъждане законът поставя акцента върху индивидуалната превенция, т. е. върху поправянето на осъдения, като основното при преценката на съда остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. В случая, изводите на първоинстанционния съд, утвърдени и от въззивния съд, че за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК подсъдимият М. не следва да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода, могат единствено да бъдат споделени, защото почиват на данните по делото и на закона. Всичко, установено в производството за личността на подсъдимия, за възрастта и семейното му положение, за неговото социално поведение и трудова ангажираност като земеделски производител, дават основание за извода, че съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на закона и на добрите нрави, не изискват отделянето му от настоящата социална и трудова среда и изолирането му от обществото, т. е. не налагат ефективно изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Отлагането на изтърпяването му за срок от три години от влизане на присъдата в сила, наред с наложеното му наказание лишаване от право да управлява МПС, в достатъчна степен ще упражнят възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на подсъдимия М. като водач на МПС. Съображенията на предходните съдебни инстанции, че личността на подсъдимия не се нуждае от по-интензивен начин на реализиране на наказателната принуда, могат да бъдат преценени единствено като основателни и правилни. 4. Що се отнася до доводите в жалбата на частните обвинители, свързани със „… справянето с войната по пътищата…и налагане на по-високи по размер наказания…”, ВКС намира за удачно да отбележи ноторно известното обстоятелство, че различните деяния от този вид се характеризират с различна степен на обществена опасност и затова няма как да бъдат санкционирани по идентичен начин. Допуснатото от подсъдимия М. нарушение на режима на скоростта несъмнено е между сериозните и често повтарящи се, но в конкретния случай то съвсем не може да бъде определено като особено драстично, както това бе обсъдено по-горе. А предходните административни санкции на подсъдимия за допуснати нарушения като водач на МПС се изчерпват с едно издадено наказателно постановление през 2010 година и две глоби с фиш през 2014 и 2016 година, които глоби са платени от подсъдимия. При изложените съображения, ВКС не намира основания за намеса в посока увеличаване на размера на наложените на подсъдимия М. наказания, каквото искане се съдържа в жалбата на частните обвинители. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 236 от 13 юли 2017 година на Апелативен съд – гр. Велико Търново, НО, по внохд № 255 / 2017 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната част и потвърдена в останалата част присъда № 18 от 25 април 2017 година на Окръжен съд – гр. Плевен, постановена по нохд № 358 / 2017 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.