Р Е Ш Е Н И Е № 160 гр. София, 11.02.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесети юни .две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Кристина Павлова в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 744 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е по реда на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК и е образувано по жалба на защитника на подсъдимия М. Г. Н. против въззивно решение № 82/29.05.2017 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 32/2017 г. в частта относно потвърждаване на осъждането му по присъда № 61/05.11.2014 г. на Габровския окръжен съд по НОХД № 18/2014 г. В касационната жалба са изтъкнати доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Претендира се оправдаване на подсъдимия поради неизвършване на престъпленията, за които е бил осъден. В с. з. пред ВКС подсъдимият не се явява, като изложените в жалбата оплаквания и направени искания се поддържат от упълномощения му защитник. В пледоарията по същество прокурорът от ВКП отчита възраженията в касационната жалба за неоснователни и предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С първоинстанцинната присъда № 61//05.11.2014 г., постановена по НОХД № 18/2014 г. Габровският окръжен съд е признал подсъдимия М. Г. Н. за виновен в извършването на две престъпления в реална съвкупност, както следва - по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 от НК за това, че на 11.04.2013 г., в района на бензиностанция „Е.” в [населено място], държал подправени парични знаци в големи количества (99 броя неистински банкноти с номинал по 500 евро), поради което му е наложил наказание 3 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим в затвор или затворническо общежитие от открит тип. - и по чл. 348, б. „а” от НК за това, че на 11.04.2013 г., в хола на жилището си в [населено място], ул. В. Д.” № **, държал радиосредство (радиостанция с три антени и надпис „GPS-Mobile”) което излъчва в етера (като заглушител на сигналите на мобилните оператори), без да има за това писмено разрешение, поради което и му е наложил наказание 1 година лишаване от свобода, което да изтърпи при общ режим в затворническо общежитие от открит тип и глоба в размер на 200 лв. На основание чл. 23, ал. 1 и ал. 3 от НК Габровският окръжен съд е наложил на подсъдимия общо най-тежко наказание 3 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим, към което е присъединил и глоба в размер на 200 лв., като на основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднал при изпълнението времето на предварително задържане за периода от 11.04.2013 г. до 11.07.2013 г. На основание чл. 53, ал. 2, б. „а” от НК е отнел в полза на държавата 99 бр. банкноти с номинал от 500 евро, а на основание чл. 348 от НК е отнел и радиостанцията. Произнесъл се е по веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски. Въз основа на подаден протест, касаещ единствено справедливостта на наказанието за престъплението по чл. 244, ал. 2 от НК, както и жалба на подсъдимия относно осъждането му и за двете престъпления, пред Великотърновския апелативен съд е било образувано ВНОХД № 338/2014 г. С постановена по това дело присъда № 43/09.03.2015 г. въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда и е оправдал подсъдимия по повдигнатите му обвинения. Срещу цялостното оправдаване на подсъдимия по двете му обвинения прокурорът е подал касационен протест, довел до образуването на производство пред ВКС. С решение № 287/14.09.2015 г. по н. д. № 702/2015 г., ВКС, І н. о., е отменил въззивната присъда поради наличието на допуснати нарушения на процесуалния и материален закон и е върнал делото за ново разглеждане на Великотърновския апелативен съд. След проведено второ по ред въззивно производство, с решение № 22/26.02.2016 г. по ВНОХД № 271/2015 г. Великотърновския апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда № 61/05.11.2014 г. на Габровския окръжен съд по НОХД № 18/2014 г. Недоволен от решението е останал само подсъдимият, който е депозирал касационна жалба, съдържаща доводи относно всички основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. С решение № 168/13.01.2017 г. по н. д. № 500/2016 г., ВКС, ІІІ н. о. е отменил възивното решение и е върнал повторно делото за ново разглеждане на Великотърновския апелативен съд с указания за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. След провеждането на трето въззивно производство в рамките на ВНОХД № 32/2017 г. е постановено понастоящем обжалваното от подсъдимия решение № 82/29.05.2017 г. Със същото първоинстанционната присъда е била отменена в частта относно определения тип затворническо заведение, в което подсъдимия следва да изтърпи наложеното му общо наказание лишаване от свобода, а в останалата част е била потвърдена. В негова тежест са били присъдени и направените пред въззивната инстанция разноски. Изложената дотук хронология на развитието на процеса сочи, че производството пред ВКС е трето по ред и за него е приложима разпоредбата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, която не позволява по-нататъшно връщане на делото за ново разглеждане и възлага неговото решаване от настоящата инстанция, която има и правомощията на въззивна инстанция. С оглед правилното разрешаване на направените от касатора възражения в касационната жалба и съобразявайки се с особеностите на процедурата, по която се развива настоящото трето по ред касационно производство, ВКС използва придадените му правомощия да действа като въззивна инстанция като събра допълнителни писмени доказателства, както и приобщи към доказателствените материали дадените от подсъдимия обяснения пред въззивния състав по ВНОХД № 338/2014 г. и тези по ДП № 6/2013 г. След тяхната проверка самостоятелно и в съвкупност с останалите доказателствени източници ВКС намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Относно престъплението по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 от НК От съдържанието на касационната жалба е видно, че основните възражения във връзка с това престъпление се свеждат до незаконосъобразното осъждане на подсъдимия, което се твърди, че е било основано единствено върху данни, събрани със специални разузнавателни средства (СРС) в нарушение на чл. 177, ал. 1 от НПК, както и че при разследването е бил използван непозволен способ – чрез полицейска провокация/инсценировка, реализирана от двама агенти под прикритие, които активно са го мотивирали да пристъпи към продажба на неистински парични знаци. В тази връзка е изтъкнато, че въззивният съд не е изпълнил указанията на ВКС по последното му отменително решение да провери надлежно възраженията относно полицейска провокация, съобразявайки стандарта, възприет в множество решения на Европейския съд за правата на човека (ЕСъдПЧ) по приложението на чл. 6(1) от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). ВКС намира, че въззивният съд действително не е изпълнил в пълнота дадените му указания от предходния касационен състав във връзка с правилното разрешаване на въпроса, дали по отношения на подсъдимия е приложен непозволен способ за разследване чрез полицейска провокация. Извън изясняване на детайлите относно процедурата по разрешаване на СРС (агенти под прикритие и доверителна сделка), както и осигуряване на достоверна информация, касаеща действителното съществуване на агентите под прикритие и отношението им към службите, а също и техния непосредствен разпит (с което въззивният съд се е справил), ВКС изрично е указал да се проведе изследване на данните и относно начина на провеждане на самата операция, включително да се отговори на въпросите „кой е мотивирал подсъдимия за предприеме тези действия (при данни, че именно полицейски служител е потърсил контакт с подсъдимия, за да го мотивира да му продаде фалшиви евро банкноти), как и къде е осъществен контакта между двамата, как са протекли разговорите преди задържането и кой е инициирал извършване на престъплението”. Всичко това е прието, че има отношение към обясненията на подсъдимия за съпричастието на две лица с имена „И.” и „Е.”, като първият му е дал плика с еврото, а вторият ги е получил и след това му е подхвърлил българските левове, намерени в негово държане. Очевидно е било, че за да бъдат спазени посочените указания въззивният съд е следвало внимателно да обсъди и дадените от подсъдимия обяснения в хода на процеса, като съответно ги съпостави с останалите доказателствени източници, което явно не е направено. За да поправи този процесуален недостатък в настоящото производство се наложи ВКС да приобщи обясненията на подсъдимия, дадени по първото въззивно дело № 338/2014 г., а и тези на ДП, прочетени от въззивния състав в с. з. на 09.03.2015 г. След обсъждането им ВКС намери, че в същината си приетата от първата инстанция фактология на деянието, потвърдена и от въззивната при третото производство, не подлежи на промяна, поради което и не е необходимо нейното детайлно преповтаряне. Същевременно, необходимо е да се представи пълноценен отговор на поставените от защитата възражения за полицейска провокация, като в тази насока се използва разработения в практиката на ЕСъдПЧ стандарт Вж. Teixeira de Castro v. Portugal (09.06.1998 г), пар. 34-39, Vanyan v. Russia (15.03.2006 г.), пар. 46-49, Khudobin v. Russia (26.01.2007), пар. 128-137, Ramanauskas v. Lithuania (05.02.2008 г.), пар. 49-73, Ali v. Romania (09.11.2010 г.), пар. 98-105, Bannikova v. Russia (04.02.2011 г.), пар. 33-78, Furcht v. Germany (23.10.2014 г.), пар. 46-69. Според него „полицейска провокация е налице, когато служителите - от специалните служби или лица, действащи под техни инструкции, не се ограничават да разследват криминалната дейност по пасивен по същността си начин, а прилагат такова въздействие върху субекта, че го предизвикват/склоняват да извърши престъпление, което той не би извършил, за да стане възможно събирането на доказателства за извършването му и да бъде повдигнато обвинение Вж. дефиницията за полицейска провокация по делото Ramanauskas v. Lithuania, пар. 55, включена в материалноправния тест, очертан по делото Bannikova v. Russia. op. cit.. ЕСъдПЧ е извел няколко основни критерии за отграничаване на тези недопустими практики, извършвани от лица, определяни като агент-провокатори, от легитимните техники за разследване при ползване на агенти под прикритие. Предназначението им е да подпомогне разрешаването на ключовия въпрос - дали престъплението е щяло да се извърши без намесата на съответните агенти или те са упражнили такова въздействие върху лицето до степен да го мотивират/склонят/провокират към извършването му. В тези случаи се приема, че границите на допустима намеса е надхвърлена и е налице отклонение от изискването за пасивно по същността си разследване. Правилното изясняване на тези съществени моменти предполага необходимост от внимателно изследване на причините, залегнали в основата на операцията и поведението на органите, които са я провели. От значение са следните обстоятелства и данни: 1. наличие на проверима по обективен начин информация за причините и целите на операцията: - имало ли е разумни подозрения за участие на лицето в престъпна дейност или за намерение, или нагласа към извършване на престъпления и в какво се е изразявало това. Предишно осъждане не е достатъчна индикация за настояща криминална активност. Предварителната информация за нагласа или предразположение към участие в престъпната дейност следва да е налична към момента на първия контакт на лицето с полицията и да е проверима в хода на бъдещия съдебния процес. - Наличие на ясна и предвидима процедура за независим съдебен контрол върху разрешаване и провеждане на операцията. - Данни за времето и начина на извършване на операцията, както и за характера и степента на полицейското участие. Всички те са необходими за формиране на преценката дали агентът се е присъединил към вече започналото престъпление или го е предизвикал. От значение е по чия инициатива е установен контакта и оказано ли е било въздействие за извършване на престъплението, има ли проявена от агента настоятелност или друга форма на натиск (като в тази връзка не без значение е естеството на престъплението и уязвимостта на лицето, спрямо което е проявено въздействие). В практиката си ЕСПЧ ориентира съдилищата към спазването на конкретен процесуален стандарт за разрешаване на въпроса дали е имало или не полицейска постановка/провокация, респ. проявено ли е недопустимо поведение от страна на полицейските служби и агенти, което да обуславя нарушение по чл. 6(1) от ЕКПЧ и какъв е механизмът за неговото поправяне. На първо място и преди всичко, основното изискване е, че при направено възражение за провокация, в тежест на прокуратурата е да докаже, че такова не е имало. Липсата или недостатъчността на информация за причините и целите на операцията, както и на формално разрешение за провеждането й, намаляват потенциала за такова убедително доказване. На второ място, но с не по-малко важно значение е съдържанието и обхвата на съдебната проверка по направеното възражение. Решаващият съд има задължението да анализира всички фактически и правни елементи, които обуславят разграничаване на полицейската постановка/провокация от законните форми на разследване. Това следва да бъде извършено в рамките на състезателна процедура при спазване равенството на страните, като на подсъдимия да се предостави възможност да оспори всички данни за причините и целите на операцията, начина на провеждането й, както и за характера и степента на полицейското участие, да поиска събиране на доказателства, вкл. разкриване на секретни материали и непосредствен разпит на участниците в операцията. В мотивите си съдът е длъжен да анализира задълбочено и всеобхватно събраната информация, като изрази по ясен и недвусмислен начин позицията си по въпроса имало ли е полицейска провокация респ. било ли е допуснато нарушение по чл. 6(1) от ЕКПЧ. На трето място, при установяване на цитираното нарушение, решаващият съд е длъжен да приложи ефективен механизъм за поправянето му. Най-подходящият е след цялостно обсъждане на доказателствената съвкупност да изключи всички доказателства, придобити в резултат на констатираната провокация към извършване на престъпление, проявена от съответните полицейски агенти или да предприеме сходно действие със същия ефект. Основополагащ е принципът, че вътрешното право и съдебна практика не следва да толерират употребата на такива доказателства за осъждане на подсъдимия за престъпление, което той не би извършил без недопустимата намеса на агенти под прикритие, свързани с държавните служби, които в такива случаи имат ролята на провокатори. Само намаляване на наказанието на подсъдимото лице, възприемано като подход в някои европейски държави, не е достатъчно ефективно средство за преодоляване на негативния ефект от употребата на подобни доказателства Вж. конкретно по този въпрос делото Furcht v. Germany, op. cit, пар. 69.. Прилагайки този стандарт, ВКС намери, че в настоящия казус не се установява използването на недопустим способ за разследване от агент по прикритие № 02 с името „Е.”, който е и единственият, участвал в операцията, проведена в периода от 24.01.2013 г. до 11.04.2013 г. в ролята на купувач на неистински евро банкноти. Неоправдано от доказателствените материали е и участие на втори агент под прикритие № 01 с името „И.”, който да е мотивирал подсъдимия да действа като посредник при продажбата на фалшивите банкноти. Всъщност, тезата за участие не само на един, а на двама агенти под прикритие, като единият с името „И.” е мотивирал подсъдимия Н. да посредничи при продажбата на неистински евро банкноти, а другият с името „Е.” ги е получил, представяйки се за купувач, е била основа върху информация за предвидено участие на двама агенти под прикритие (01 и 02), за което Габровският окръжен съд е дал разрешение на 17.01.2013 г., продължено с такова и от 20.03.2013 г. Също така и върху обяснения на подсъдимия, дадени на ДП при разпита му на 19.06.2013 г. (на л. 9-11), съобразно които „И.” е осъществил контакт с него в края на м. януари 2013 г. (по повод продажбата на автомобил БМВ, серия 1), казал му е, че се занимава с разпространение на фалшиви банкноти, а след около седмица при тяхна случайна среща му е обявил, че разполага с 50 000 евро банкноти с номинал по 500 евро, предоставил му е мобилен апарат със сим карта за връзка с него, като след това двамата са започнали периодично да се чуват. По-късно с него се свързало лице, представило се с името „Е.”, което попитало дали подсъдимият може да му достави фалшиви евро банкноти. Тогава Н. се свързал с „И.”, на два пъти вземал мостри от него, които предоставял на „Е.” за одобрение, като в крайна сметка на 11.04.2013 г. именно „И.” му предал плик с 50 000 фалшиви евро, които той дал на „Е.” на бензиностанция „Е.” в [населено място] и получил от него договорената левова равностойност, намерена впоследствие в чантичката му. И най-важното, в контекста на тезата за полицейска провокация, че след като подсъдимият бил арестуван чул гласът на „И.” („...лицето, което ми даде плика, като той говореше нещо с единия маскиран полицай и казваше, че хубаво са ме нагласили и се смееха”). Материалите по делото действително очертават, че е било поискано и дадено разрешение за участие на двама агенти под прикритие с № 01 и 02. От проведения разпит на двамата пред въззивния съд обаче е установено, че само единият от тях е участвал в операцията под името „Е.”, представил се за купувач на неистинските евро банкноти. Това е била и задачата на агент 02 – да установи контакт с подсъдимия, за когото е имало оперативна информация, че се занимава с продажба на евро банкноти с номинал 500 евро, както и да договори закупуването на мостри и количества от предлаганите, като крайната цел е била установяване на базата за съхранение или печатницата за изработване на въпросните неистински парични знаци. Съпоставката между обясненията на подсъдимия и показанията на агент 02 демонстрира почти пълно сходство на фактите, касаещи техните срещи и проведени разговори относно параметрите на сделките, получаването и заплащането на мострите, а накрая и за договорката помежду им подсъдимият да достави 50 000 евро в банкноти с номинал от 500 евро срещу което да получи 26 400 лв. Представените протоколи за предоставяне на българските левове, описани по номер и серия, за придобити вещи от доверителна сделка – два вида мостри и 99 бр. евро банкноти (от 25.01., 05.03. и 12.04. 2013 г.), както и данните от протокола за личен обиск от 11.04.2013 г., при който в затворената черна чантичка на подсъдимия са намерени предадените му от агент 02 български левове, допълнително подкрепят всички детайли от показанията на този свидетел и личното му участие в разследването като агент под прикритие, представял се под името „Е.”. Извън посочените обяснения на подсъдимия от ДП няма никаква достоверна информация, която да индицира, че агентът под прикритие под № 01 е участвал в операцията, действайки под името „И.” и е извършил действия по снабдяване на подсъдимия с мострите, а впоследствие и с 99 бр. неистински евро банкноти с номинал 500 евро, предмет на доверителната сделка с агент 02. При първото въззивно разглеждане по ВНОХД № 338/2014 г. (с. з. на 09.03.2015 г. – л. 42-44) подсъдимият е давал допълнителни обяснения, които ВКС приобщи към доказателствената наличност, като внимателният им прочит сочи, че оплакванията за провокация са изместени преимуществено към поведението на „Е.”, като същевременно за отношенията с „И.” и какво точно е съдържанието на плика, който му е предал, спомените му са избледняли вследствие на „притеснение и дерзание”, че е бил употребен и смазан по този начин, като случаят представлява за него „черно петно”, към което не му е приятно да се връща. Това, наред с потвърдените данни, съобщени на ДП, че „И.” му е предоставил мобилен апарат за контакти с него, както и че на 11.04.2013 г. (след като му е предал плика с фалшивите евро), си го е взел обратно, не позволяват да се отдаде доверие на твърденията за инсценировка с участието на агент 01 като провокатор, вкл. да се кредитират обясненията на подсъдимия от ДП, че след ареста е чул гласа именно на „И.” и коментари, че е бил нагласен. Очевидно е, че подсъдимият се е снабдил с мострите, както и с предмета на доверителната сделка от 99 фалшиви евро банкноти с номинал 500 евро, но в никакъв случай данните по делото не оправдават разумен извод, че неучаствалият в операцията агент 01 има отношение към тези събития, действайки под името „И.”. ВКС не намира основание да сподели и тезата за провокация, отнесена към поведението на участвалия в операцията агент под прикритие 02 с името „Е.”. Допълнително събраните от ВКС данни сочат, че към момента на образуване на ДП (с постановление на прокурора от 10.01.2013 г.) и последващото искане и разрешаване на СРС на 17.01.2013 г. (агенти под прикритие и доверителна сделка), респ. преди първия контакт между агент 02 и подсъдимия, осъществен на 24.01.2013 г., е имало оперативни сигнали за участие на Н. в извършването на престъпление по чл. 244 от НК. Тази предварителна информация за „нагласа или предразположение към участие в престъпна дейност” не е била проверима в хода на процеса, тъй като от страна на обвинението, чиято тежест е да стори това, конкретни обективни доказателства не са били представени. При всички случаи обаче, оперативната информация за съпричастност на подсъдимия към договарянето на сделки с неистински парични знаци е намерила потвърждение в хода на проведеното разследване. Безспорно е, че агент 02 е потърсил подсъдимия, представил се е като купувач и в тази си роля е осъществявал редовни контакти с него в изпълнение на поставените му задачи. Разследване с участието на агент под прикритие е законен способ, предвиден в чл. 10в от НПК, каквато е и доверителната сделка по чл. 10б от НПК, като за разрешаването на тези СРС е поискано и дадено необходимото съдебно разрешение. В този смисъл е изпълнена предвидената в закона процедура за независим съдебен контрол, като по този въпрос са изложени подробни съображения от инстанциите по същество, които не е нужно да бъдат преповтаряни. Същественият въпрос, който отграничава легитимния способ за разследване от провокация, респ. подбуждане към престъпление, е не само и единствено дали агентът е проявил инициатива при осъществяване на първия контакт, а дали с поведението си към този момент, а и впоследствие, е приложил такова въздействие или натиск, което е предизвикало подсъдимия да вземе решение да участва в него и което той не би извършил без тази намеса. Установените по делото данни не свидетелстват за проявлението на подобно въздействие. Подсъдимият ясно е описал взаимоотношенията си с лице на име „И.”, което му е предложило да посредничи при продажбата на неистински евро банкноти, обещавайки в замяна да закупи лекия му автомобил, обявен за продажба., както и че това е станало преди с него да се свърже агента под прикритие 02. Очевидно е още, че непосредствено след първата среща на 24.01.2013 г., когато „Е.” е проявил интерес за закупуването на фалшиви евро банкноти с номинал от 500 евро, още същият ден подсъдимият се е свързал с нар. „И.”, от който е взел мостри и ги е предоставил на агента под прикритие за одобрение. Именно тогава подсъдимият му е „обяснил”, че човекът „има 50 000 в брой” (вж. л. 10 от ДП). При следващата среща на 07.02.2013 г. „Е.” е обявил, че мострите са одобрени и е готов за сделка. Такава не последвала, но вместо това на 05.03.2013 г. при среща помежду им подсъдимият предложил нови мостри. В крайна сметка било договорено предаването на 100 бройки от тях срещу търсената левова равностойност и размяната била осъществена на 11.04.2013 г., на която дата подсъдимият бил арестуван и в негово държане били намерени подробно описани по серия и номер български левове, като същевременно агент 02 предал с протокол предмета на доверителната сделка с неистинските еврови банктноти. Всички тези данни недвусмислено очертават, че агентът под прикритие не е надхвърлил пределите за допустима намеса при разследването на престъплението, за което е било образувано ДП (макар крайната цел за откриване на мястото на изработка и съхранение да не е била постигната) и не е упражнил такава степен на въздействие върху подсъдимия, която да го е мотивирала да вземе участие в извършването на деянието, за което е бил предаден на съд – за държане на подправени парични знаци в големи количества по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Неоснователен е и доводът за основаване на осъждането на подсъдимия единствено върху данни, събрани със СРС. Напълно вярно е, че писмените данни за приложените СРС и свидетелските показания на агента под прикритие 02 са заемали немалък дял в доказателствената съвкупност, респ. и тези за осъществената доверителна сделка, но те явно не са били единствените, на базата на които подсъдимият е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение. В съществената им част те кореспондират на заявеното от подсъдимия при разпита му на ДП относно времето и мястото на осъществяване на контактите, съдържанието на техните разговори и постигнатите договорености, в изпълнение на които е било осъществено предаването на неистинските евро банкноти и респ. получаването на тяхната равностойност в лева от подсъдимия, в чието държане са били намерени след размяната, за което са изготвени надлежни протоколи, непредставляващи СРС. Затова, макар въззивният съд да е допуснал процесуални нарушения, свързани с необходимия обхват на съдебна проверка на направените от защитата възражения за полицейска провокация, които бяха поправени от ВКС, по същество направените изводи за съставомерност на извършеното от подсъдимия деяние по текста на чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 от НК са правилни и законосъобразни. Относно престъплението по чл. 348, б. „а” от НК В касационната жалба са изтъкнати доводи за незаконосъобразно осъждане за посоченото престъпление поради недоказаност, че подсъдимият е осъществявал фактическо държане на радиосредство и го е използвал, игнориране на данните, че съпругата му го е закупила, а използването му е било само с цел прекъсване на сигнала на интернет-доставчика, както и че подобни радиосредства свободно се разпространяват в търговската мрежа, което изключва субективната страна на деянието. Същите възражения са били направени и пред въззивната инстанция, която ги е разгледала и прела за неоснователни, излагайки по този повод конкретни съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. По делото е било безспорно установено, че при извършеното претърсване в жилището на подсъдимия, обитавано и от неговата съпруга и син - конкретно в хола, е била открита радиостанция с три антени и надпис GPS-Mobile, за което вещото лице от назначената и изслушана СТЕ е посочило, че представлява фабрично произведен заглушител на сигналите на GSM операторите в Р България, работоспособен е и се определя като радиосредство, което излъчва в етера. Поради характеристиката му като зашумител на мобилни телефони същото работи в честотни ленти, които са определени само за мобилните телефонни оператори, оказвайки вредно въздействие върху радиочестотния спектър. За ползването на индивидуално определен ограничен ресурс за осъществяване на електронни съобщения се изисква разрешение от Комисията за регулиране на съобщенията съгласно чл. 79 от ЗЕС, какво подсъдимият не е имал. Същият е бил признат за виновен за изпълнителното деяние държане на радиосредство без писмено разрешение. От обективна страна престъплението е формално (на просто извършване), като не се изисква предметът на престъплението реално да е излъчвал радиовълни в етера (за разлика от чл. 348, б. „б” от НК, където формулировката „използва” означава деецът да си служи с радиосредството) Вж. в този смисъл Решение № 171/26.06.2015 г. на ВКС по н. д. № 128/2015 г., ІІ н. о.. Налице и оспорваната субективна страна, доколкото именно съпругата на подсъдимия е пояснила, че той е знаел за неговото закупуване с цел да се пречи на сина им да осъществява връзка с интернет и тегли скъпи игри. Това, че при съвместното държане на въпросното радиосредство от двамата родители, обвинение е било повдигнато само на подсъдимия не води до извод за несъставомерност на деянието. Относно справедливостта на наложените наказания: Наложените на подсъдимия Н. наказания за двете отделни престъпления (по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 от НК – в размер на 3 години лишаване от свобода при предвидени предели от 2 до 8 години лишаване от свобода, а по чл. 348, б. „а” – в размер на 1 година лишаване от свобода при предвиден максимум до 5 години лишаване от свобода и глоба в размер на 200 лв. при предели от 100 до 300 лв.), респ. на общото такова по чл. 23, ал. 1 от НК, са справедливи и не следва да бъдат намалявани. При индивидуализацията са съобразени всички обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК, като индивидуалната тежест на всяко едно от деянията е съобразена със спецификата на извършването им и наличните данни за личността на дееца. Противно на соченото в касационната жалба, надлежно отчетени като смекчаващи обстоятелства са добрите характеристични данни за подсъдимия, трудова и семейна ангажираност. ВКС счита, че не са налице условията за приложение на чл. 66, ал. 1 от НК. Особеностите на предмета на престъплението по чл. 244, ал. 2, вр. ал. 1 от НК – неистински парични знаци, които представляват имитации на евро банкноти от 500 евро, имащи потенциала сериозно да застрашат финансовата система на ЕС, както и специфичните обстоятелства, при които то е било извършено, а именно проявена последователност и упоритост за сключване на сделката с агента под прикритие, приключила с размяната на престациите, обуславят по-висока степен на обществена опасност както на самото деяние, така и на дееца, поради което за постигане на поправянето му, както и на останалите цели по чл. 36 от НК, е необходимо същият да изтърпи ефективно наложеното му наказание от 3 години лишаване от свобода, което е определящо и за общото такова по чл. 23, ал. 1 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 82/29.05.2017 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 32С/2017 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.