6 Р Е Ш Е Н И Е № 3 [населено място], 05.03.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение в публичното заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА с участието на секретаря Ангел Йорданов , като изслуша докладваното от съдията Цолова т.д. №2646 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.48 вр. чл.47 ал.1 т.2 предл.2 и чл.47 ал.2 ЗМТА. Образувано е по предявени от „Фризомат“ООД [населено място] искове за отмяна и за прогласяване на нищожност на арбитражно решение от 18.07.2018г. по арбитражно дело № 134/2017г. на Арбитражен съд при Българска търговско-промишлена палата. Ищецът се позовава на наличието на основанието за отмяна,предвидено в чл.47 ал.1 т.2 предл.2 ЗМТА - поради недействителност на арбитражното споразумение в частта му,с която е уговорена арбитражна клауза по отношение на спорове между страните по договора,възникнали във връзка с неговата недействителност.Според ищеца такава уговорка противоречи на разпоредбите на чл.19 и чл.117 ал.2 ГПК, предвиждащи възможност за договорна промяна на подведомствеността/подсъдността само при имуществените спорове, какъвто, по негово виждане, не е спорът относно нищожността на клаузата за неустойка, по която арбитражният съд се е произнесъл с решението,предмет на искането за отмяна. Основанието на чл.47 ал.2 ГПК – нищожност на арбитражното решение - ищецът основава на същите обстоятелства,от които извежда неарбитрируемост на спора; с такива за противоречието му с обществения ред и с добрите нрави, както и с абсолютната му неразбираемост /по аналогия с практиката по чл.270 ал.1 и 2 ГПК/,с оглед съдържащи се в него взаимно изключващи се аргументи, изложени по един и същи въпрос /договорените между страните неустойки при забава на изпълнението на възложената работа и на плащането/. Изложени са съображения за третиране от арбитражния съд на двете неустойки по коренно различен начин /приета е нищожност само по отношение на едната/, въпреки че по своята същност,съдържание и параметри те са напълно идентично уговорени в полза на всяка от страните по договора. Ответникът „Консепт инвест 2011“ АД е изразил становище за неоснователност на предявения иск за отмяна и обявяване нищожност на арбитражното решение. Претендира направените от него в процеса разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, констатира,че исковата молба е допустима,като предявена от легитимирана страна в рамките на предвидения в чл.48 ал.1 изр.1 от ЗМТА срок. След преценка на доказателствата по делото и на заявените от страните доводи и възражения, съставът на ВКС намира следното: В.а.д. №134/17г. на Арбитражния съд при БТПП,решението по което се атакува по реда, предвиден в чл.47 ЗМТА, е образувано по предявени от „Фризомат“ООД срещу „Консепт инвест 2011“АД искове за заплащане на възнаграждение по договор за изпълнение на СМР и неустойка за забава,начислена върху него. Компетентността на арбитража да разреши повдигнатия пред него спор, обусловена от наличието на клаузата на чл.40 от договора, гласяща, че „Всички възникнали разногласия и спорове между страните, породени или отнасящи се до този договор или до допълнения или изменения към него, включителноспорове относно тълкуване, недействителност, неизпълнение или прекратяване, ще се разрешават по взаимно съгласие; в случай,че не се постигне съгласие,спорът се отнася за разрешаване пред Арбитражен съд при БТПП“, не е била спорна между страните. В хода на арбитражното производство ответникът, наред с другите си възражения срещу основателността на исковете, е противопоставил направено от него извънсъдебно прихващане на вземането с негово насрещно вземане за неустойка за забава в изпълнението на договорените СМР от страна на ищеца,а евентуално, в случай,че арбитражът не намери за настъпили последиците му – е поискал прихващането да бъде извършено в рамките на процеса. Позовал се е и на нищожност на клаузата за неустойка,уговорена в полза на изпълнителя по договора, като уговорена с цел,излизаща извън присъщите й обезпечителна,обезщетителна и санкционна функции. Ищецът, от своя страна, е оспорил извънсъдебното осъществяване на прихващането и се е противопоставил на искането процесуално- правното възражение за прихващане да бъде уважено,като също се е позовал на нищожност на клаузата за неустойка,уговорена в полза на ответника- възложител. С постановеното от арбитражния съд решение главният иск е намерен за основателен,но дължимата по него сума е прихваната със сумата на неустойката, уговорена в полза на възложителя, предмет на възражението му за прихващане, поради което искът е отхвърлен изцяло. Отхвърлен е и искът за неустойка,претендирана от изпълнителя- ищец по мотиви за нищожност на клаузата, уговорена в негова полза. Различният подход спрямо неустойките,предвидени в тежест на всяка от страните, иначе уговорени по един и същи начин /“в размер на 0,2% от стойността на договора за всеки просрочен ден“/, е аргументиран с различията в размера на очакваните от неизпълнението в двата случая вреди. Нищожността на клаузата за неустойка, уговорена поради забава на плащането, е изведена от характера на дължимата от ответника престация – пари, вредите от неизпълнението на която се съизмеряват с неполучената в резултат на него лихва върху тях за периода на забавата, както и от факта,че същата е уговорена като процент, начисляван върху цялата стойност на договора,а не върху неплатената част от вземането,като е посочено,че по този начин се излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна,обезщетителна и санкционна функции. Съставът е отказал да сподели доводите на ищеца,че изводите относно нищожността следва да бъдат еднакви и спрямо двете уговорки за неустойка, обосновавайки се с разликата в дължимите престации /парична и за резултат/, във вида на неизпълнението,за което се отнасят /частично и цялостно/, а оттам и в кумулирания им размер, както и в потенциалните вреди, които двете страни биха търпели от неизпълнението. Компетентността на арбитражния съд да разреши повдигнат пред него спор между две страни се определя от наличието на абсолютна процесуална предпоставка, каквато е наличието на арбитражно споразумение.То има формален характер, като разпоредбата на чл.7 ал.2 изр.1 ЗМТА установява императивно изискване споразумението да бъде обективирано в писмен вид. Арбитражното споразумение,макар и включено в самия облигационен договор /уреждащ материалното правоотношение/, има самостоятелно значение /арг. от чл.19 ал.2 ЗМТА/,като в теорията и съдебната практика то се възприема като процесуален договор,доколкото се свързва с предоставяне разрешаването на възникнал между страните материално-правен спор в компетентност на определена от тях институция извън юрисдикцията на държавните съдилища. Арбитражното споразумение следва да бъде валидно, в противен случай то се приравнява на липсващо такова. Недействителността му се преценява, съобразно материално-правните основания за недействителност на договорите по чл.26 ЗЗД. В исковата си молба ищецът не оспорва като цяло валидността на клаузата на чл.40 от договора за изпълнение на СМР,а само частта от нея,предвиждаща възможност споровете между страните относно недействителността му,респ. на отделни негови клаузи /каквито са клаузите за неустойка/ да бъде отнасян за разрешаване към арбитража. Като основание за това оспорване релевира твърдения за неимуществен характер на спора относно действителността на клаузите за неустойка, а оттам – и за уговаряне на арбитражната клауза в тази й част в противоречие с чл.19 ал.1 ГПК, която разпоредба допуска уговаряне на арбитраж само относно имуществени спорове. Чрез позоваване на липсата на имуществен характер на спора,а оттам и на неговата неарбитрируемост, се извежда и искането за прогласяване нищожност на постановеното арбитражно решение на АС на БТПП. Наличието на хипотезата на чл.47 ал.1 т.2 ЗМТА е предпоставка за отмяна по съдебен ред на постановеното арбитражно решение.Тя се свързва с липсата на компетентност на арбитражния съд,произтичаща от липса на валидно изразена воля на страните за разрешаване на спора по арбитражен път. Приложимостта на това основание е обусловена от дължимо от страната процесуално поведение в арбитражното производство /възражение за липса на компетентност/,което е обвързано със спазването на преклузивен срок. Съгласно нормата на чл.20 ЗМТА ответникът следва да направи възражението си в горния смисъл, най-късно с отговора на исковата молба /ал.1/, а ищецът – веднага щом се постави за разрешаване въпрос, който е извън компетентността на арбитражния съд /ал.2/. В противен случай съществуването и валидността на арбитражното споразумение се презумират по силата на чл.7 ал.3 ЗМТА,а за страната правото да се ползва по-късно от основанието за отмяна по чл.47 ал.1 т.2 ЗМТА се преклудира. В конкретния казус ищецът в арбитражното производство не е направил възражение срещу действителността на частта от арбитражното споразумение, възлагаща в компетентност на АС при БТПП и споровете относно недействителността на договора, веднага щом ответникът се е позовал на такава /с отговора на исковата молба/ по отношение на уговорката за неустойка,претендирана от ищеца. Изложените в исковата молба твърдения освен това сочат не на обстоятелства, обуславящи липса на компетентност по смисъла на чл.19 ал.1 ЗМТА , а на такива за неарбитрируемост на спора, с оглед позоваването на ищеца и в двата случая единствено на разпоредбата на чл.19 ГПК, изключваща по начало от разпоредителната власт на страните отнасянето на определен вид спорове за разрешаване от арбитражен съд. Поддържаната от ищеца теза е, че спорът относно нищожността на клаузата за неустойка е неимуществен спор.В нейна подкрепа ищецът се позовава на константна практика на ВКС,която, според него, приема, че споровете за прогласяване нищожност на клаузи от договор са неимуществени спорове. Това разбиране на ищеца не се споделя от настоящия състав. Неоснователността на тезата му произтича от неразбирането на смисъла на установената практика и от неправилно тълкуване и смесване на понятията „имуществен спор” и „установителен иск”. Обстоятелството,че искът за установяване недействителност на клауза от договор се възприема от ВКС като неоценяем такъв,с оглед определянето на дължимата върху него държавната такса,не лишава един възникнал спор относно съществуването на оценимото в пари право,каквото в случая е правото на неустойка, от имуществения му характер, доколкото последиците от установяването му са имуществени. Неимуществен е например спорът за установяване на произход, за родителски права, за право на име и др.под. Спорът,с който е сезиран арбитражният съд в случая, е с имуществен характер и не попада и сред изключените изрично с разпоредбата на чл.19 ал.1 ГПК имуществени спорове /последното и не се твърди от страната/. Следователно и при наличието на ясна арбитражна клауза, същият е арбитрируем, а постановеното по него арбитражно решение е валидно, по аргумент за противното от чл.47 ал.2 ЗМТА. Не се констатира нищожност на същото и поради твърдените от ищеца противоречие с правния ред и добрите нрави, както и поради абсолютната му неразбираемост /при приложимост на съдебната практика,относима към разпоредбата на чл.270 ал.2 ГПК/. Изводът за нищожност на клаузата за неустойка, уговорена в полза на ищеца, както и този за валидност на съответната такава клауза, предоставяща същото имуществено право на ответника, са аргументирани ясно /отделно са изложени мотиви по отношение на всяка от клаузите за неустойка,без те да се изключват взаимно,както твърди ищецът/ и в съответствие с цитирана от арбитражния съд тълкувателна практика на ВКС. По правилността на тези мотиви настоящият състав в инициираното пред него производство не е компетентен да изразява становище, което и не би могло да мотивира отмяната на решението. Противоречието с установения в държавата правов /обществен/ ред, респ. с добрите нрави, с изменението на ЗМТА /ДВ бр.8/2017г./ е отменено като основание за отмяна на арбитражното решение. Нормите на чл.45 ал.1 и ал.2 КМЧП и чл.V ал.2 б.“б“ КПИЧАР, цитирани от ищеца, не намират приложение към настоящата хипотеза, доколкото тя касае спор между правни субекти – български юридически лица, в отношенията между които е приложимо изцяло националното законодателство. Предвид изложеното, исковете за отмяна на арбитражното решение и за прогласяване на неговата нищожност , подлежат на отхвърляне. С оглед изхода на спора ищецът дължи да заплати на ответника направените от последния разноски за производството в доказания размер от 1920 лв. – платено адвокатско възнаграждение с включен ДДС. По изложените съображения Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТВЪРЛЯ предявения от „Фризомат ООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес за кореспонденция [населено място] път 262 - Камбаните срещу „Консепт инвест 2011“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] общ.Марица обл.Пловдив ул.“Карловско шосе“№42 иск за отмяна на основание чл.47 ал.1 т.2 ЗМТА на арбитражно решение от 18.07.2018г. по арбитражно дело № 134/2017г. на Арбитражния съд при БТПП . ОТВЪРЛЯ предявения от „Фризомат ООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес за кореспонденция [населено място] път 262 - Камбаните срещу „Консепт инвест 2011“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] общ.Марица обл.Пловдив ул.“Карловско шосе“№42 иск за прогласяване на нищожност на основание чл.47 ал.2 ЗМТА на арбитражно решение от 18.07.2018г. по арбитражно дело № 134/2017г. на Арбитражния съд при БТПП . ОСЪЖДА „Фризомат ООД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес за кореспонденция [населено място] път 262 - Камбаните да заплати на „Консепт инвест 2011“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] общ.Марица обл.Пловдив ул.“Карловско шосе“№42 сумата 1920 лв. разноски за адвокатско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.