11 Р Е Ш Е Н И Е №103 гр. София, 26 юли 2021 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети май две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ:ВАЛЯ РУШАНОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Т. Комов, изслуша докладваното от съдията Р. дело № 320/2021 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подс. Й. Б. М. и жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци Д. Л., С. Б. Д., В. Л., С. Л. Д., Р. Л. Д. и Д. Л. Д. срещу решение на Апелативен съд - София № 10010/29.01.21г. по внохд № 574/2020г. по описа на същия съд. С касационната жалба на защитника на подсъдимия се ангажират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Изтъкват се съображения за недоказаност на обвинението и неправилно кредитиране на редица гласни доказателствени източници, както и при игнориране на доказателства за участие на други лица в деянието, с други възможни оръжия. Твърди се също, че не е извършен разпит на основните свидетели на обвинението - св. Б. С. и В. Х.. В заключение се заявява, че по делото липсват доказателства, въз основа на които да се направи несъмнен и безспорен извод, че подсъдимият е автор на деянието. На тази плоскост се заявява и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Не се развиват съображения за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – „явна несправедливост на наложеното наказание”. Прави се искане за отмяна на атакуваното решение и постановяване на съдебен акт, с който подсъдимия М. да бъде оправдан по обвинението да е извършил умишлено убийство по чл. 115 от НК. В касационната жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци се изтъкват съображения в подкрепа на касационните основания по чл.348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Оспорва се като незаконосъобразно оправдаването на подсъдимия по квалифициращите признаци „ по особено мъчителен начин за убития” и с „особена жестокост” по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр.3 от НК. Били игнорирани експертните становища, както и показанията на близките на пострадалия, че той е преживял интензивни по обем и изключителни страдания, а смъртта е настъпила след един не малък период от време, в който жертвата се е борила за живота си. Претендира се явна несправедливост на наложеното наказание и се твърди, че наказанието е занижено. Налице е и оплакване в гражданско - правната част на решението, с твърдения за нисък размер на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат касационната жалба. Защитникът развива и допълнителни съображения, твърдейки, че са налице основания за прилагане на закон за по-леко наказуеми престъпления, предложени в алтернативност - чл. 118 от НК или чл. 124, ал. 1 от НК, доколкото деянието било извършено в състояние на силно раздразнение. В заключение се иска подсъдимият да бъде оправдан да е извършил престъпление по чл. 116 от НК, а въззивният акт да се измени като се намали наказанието и деянието се преквалифицира по чл.124 от НК. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци поддържа жалбата и моли за уважаването й. Пледира касационната жалба на защитника да бъде оставена без уважение като неоснователна, като изтъква съображения поради какви причини развитите от защитата доводи не следва да се споделят. Прокурорът при ВПК намира жалбите на подсъдимия и на повереника на частните обвинители за неоснователни. Подсъдимият Й. М., в последната си дума, моли за намаляване на наказанието. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда №3/02.03.2020г., постановена по нохд № 274/2019г., Кюстендилският окръжен съд признал подсъдимия Й. Б. М. за виновен в това, че на 27.09.2015г. в [населено място], умишлено е умъртвил Л. Д. Л., като убийството е извършено с особена жестокост, а смъртта е настъпила на 13.11.2015г., поради което на осн. чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 във връзка с чл. 115 и чл. 54 от НК е осъден на 17 (седемнадесет) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. С присъдата подсъдимият М. е оправдан по първоначалното обвинение престъплението да е извършено по особено мъчителен за пострадалия начин по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 от НК. Първоинстанционният съд се произнесъл по предявената за съвместно разглеждане гражданска претенция за причинени от деянието неимуществени вреди, както следва: - осъдил подс. М. да заплати на гражданските ищци Д. Р. Л., С. Л. Д. и Р. Л. Д., действащ лично и със съгласието на майка си Д. Р. Л. сумите от по 150 000 лева; - осъдил подс. М. да заплати на гражданските ищци Д. Л. Д. и С. Б. Д. сумите от по 120 000 лева; - осъдил подс. М. да заплати на гражданския ищец В. Д. Л. сумата от 50000 лева. Всички граждански искове са отхвърлени до пълния им предявен размер от 200 000 ( двеста хиляди ) лева. С атакуваното пред ВКС решение първоинстанционния съдебен акт е изменен, като: - съдът е преквалифицирал деянието, извършено от подс. М. по чл. 115 от НК и го е оправдал по обвинението по чл.116, ал.1, т.6 от НК – да е извършил престъплението по „особено жесток начин”; - намалил наказанието, наложено на подсъдимия от 17 (седемнадесет) години лишаване от свобода на 15 (петнадесет години) лишаване от свобода; - потвърдил присъдата в останалата част. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационните жалби за допустими – подадени са от процесуално легитимирани субекти, в законоустановения срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. І. По доводите за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Преди всичко следва да се посочи, че в преобладаващата си част съображенията в касационната жалба на подсъдимия Й. М. са относими към обосноваността на съдебния акт, която не е сред посочените в чл. 348, ал. 1 от НПК касационни основания. Съдържанието на доказателствените материали се преразказва в избрани части, а след това им се дава собствена интерпретация, без обаче да се изтъкват конкретни и ясни съображения относно заявените недостатъци в процесуалната дейност на решаващия съд по оценката на доказателствените източници. Освен това обективният прочит на касационната жалба на подсъдимия води до заключението, че тя представлява, в преобладаващата си част, буквален препис на въззивната жалба ( от л. 4 до л. 14 на касационната жалба), без посочване на самостоятелни доводи във връзка с пороците на акта, който е предмет на настоящия касационен контрол. Всъщност отправя се критика към дейността на окръжния съд, а не към дейността на въззивния, която е предмет на касационната проверка. Не е необходимо да се разяснява подробно, че е налице качествена разлика както в пределите на проверката, така и в съответните правомощия на решаващия съд при упражняването на въззивен и касационен контрол. Това означава, че щом въззивният съд е дал отговор по съображенията във въззивната жалба и страната не е насочила оплакванията си относно законосъобразността на получения отговор, а отново ги преповторила, касационният съд не дължи обсъждане, тъй като не е сезиран надлежно с конкретни доводи съобразно предписанията на чл. 351, ал.1 от НПК. Декларативно е заявено оплакване за неправилен анализ и оценка на показанията на св. А. В. и Д. М., доколкото в касационната жалба се изтъкват единствено съображения, че тези показания не следва да бъдат кредитирани, а не и такива – относими към процесуална дейност на решаващия съд, спрямо която принципно е насочена касационната проверка. Затова оплакванията следва да се оставят без коментар и не могат да получат претендирания в касационната жалба отговор. Поради това настоящата проверка ще се ограничи до развитите надлежно съображения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд в аналитичната му дейност по отделни доказателствени източници, послужили като основа за фактическите заключения за авторството и механизма на деянието. На първо място, неясно в какъв контекст, се твърди, че въпреки усилията на инстанциите по фактите, не бил извършен разпит на основни свидетели на обвинението – св. Б. Б. и съпруга й – св. В. Х.. Макар и вярно, посоченото обстоятелство е преодоляно от въззивния съд (вж. л. 95 от внохд № 574/20г. по описа на САС) чрез използване на законосъобразния и очертан в чл. 281, ал. 5 във връзка с ал. 1, т. 4 от НПК, механизъм за прочитане показанията на посочените свидетели, дадени на досъдебното производство. При това, включването на обсъжданите доказателствени източници, събрани в отклонение на принципите на състезателност и непосредственост, е станало със съгласието на подсъдимия и защитата му и следователно – не е било необходимо да се прилага гаранцията по чл. 281, ал. 8 от НПК. Друг е въпросът, че показанията на посочените двама свидетели съвсем не са единствените за обосноваване на осъдителните изводи на решаващите инстанции. Твърденията на двамата очевидци – св. Б. Б. и В. Х., в които те са далr първична информация за авторството на деянието и детайли относно оръжието и механизма, са подложени на детайлна съпоставка с останалия събран доказателствен материал, който също е бил предмет на прецизна аналитична дейност. Както бе посочено по-горе обаче, аналитичната дейност на въззивния съд, не е надлежно оспорена с конкретни съображения, поради което не е необходимо детайлното й проследяване в контекста на спазването на процесуалните правила относно изграждането на вътрешното убеждение на решаващия съд. Не отговаря на обективния прочит на мотивите възражението, че съдът е игнорирал данните за това, че деянието е извършено при условията на съизвършителство от 6 - 7 лица, чрез нанесени удари с бухалка, брадва, тояга или тръба, довело до неправилния извод, че жертвата е умъртвена единствено чрез първия и единствен удар със сабята/ятагана, нанесен й от подсъдимия. По делото са проследени множеството заключения на съдебно - медицинските заключения, които съпоставени с показанията на свидетелите, наблюдавали случващото се, отграничени са групите гласни доказателствени средства, съответстващи на групите на участващите в конфликта страни и ясно е посочено, че пострадалият Л. не е участвал в този конфликт, а случайно се е намерил на мястото и е проявил интерес към случващото се. В касационната жалба не се оспорва анализа и оценката на съдебно-медицинските заключения, а те еднозначно изясняват няколко от основните компонента на фактологията, така че начина на причиняване на смъртоносната травма и оръжието, с което тя е нанесена да са без съмнение. Установено е, чрез разясненията на експертите пред първоинстанционния съд, че с нанасянето на удар върху главата със сабя, тип ятаган (5-6 см. и повече – до 10 см. с широчина на плоската метална част) е възможно да се получи тежко увреждане на черепните кости като констатираното по делото, както и че причината за смъртта на Л. Л. е тежката открита черепно-мозъчна травма и настъпилите впоследствия усложнения, довели до прогресиращо влошаване в състоянието му и настъпването на смъртта му. Тежката травма е получена от един удар с твърд предмет, с локализация отдясно - наляво и отгоре – надолу, при изправено положение на главата. Изяснено е също, че констатираното при пострадалия импресионно счупване в областта на дясна слепоочна и теменни кости е получено от действието на твърд, тъп предмет с ограничена контактуваща повърхност, каквито повърхности имат предмети от типа на сабя, кози крак, тръба, без острата част на предмета. Всичко това е съобразено от решаващия съд и закономерно е съпоставено с останалите данни, че само подсъдимият е носел сабя, тип „ятаган”, че само той е употребил това оръжие, нанасяйки удар в главата на пострадалия в изправено положение, че останалите лица са започнали да нанасят удари, но единствено с ръце и крака по лежащия вече пострадал. С оглед на това, правилно е заключението, че смъртоносната травма е причинена единствено от удара, нанесен от подсъдимия, на пострадалия в областта на главата му, а данните за участие на други лица в побоя над пострадалия, не са били игнорирани. Убедително е защитено положението, че действията им стоят извън каузалния процес, довел до смъртта на жертвата. С оглед на изложеното, настоящата инстанция не намира въззивният съд да е допуснал пороци в аналитичната си дейност, поради което правилно е извел фактическите си заключения относно авторство и механизъм на деянието. Не са допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което липсва необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. ІІ. По доводите за нарушения на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. При вярно установените факти, въззивният съд е приложил правилно материалния закон, квалифицирайки извършеното от подсъдимия като убийство по основния състав на чл. 115 от НК. Възраженията в жалбата на подсъдимия, доразвити и в съдебно заседание, са насочени към приложението на закон за по-леко наказуемо престъпление, като се претендира преквалифициране на поведението по чл. 118 от НК или по чл. 124, ал.1, пр.2 от НК. Доводите са неоснователни. Те са били наведени и пред въззивния съд, който им е отговорил (л. 119 от внохд № 574/20г. на САС) ясно и в съответствие с установената съдебна практика, поради което ВКС споделя съображенията му изцяло. Необходима предпоставка за приложението на привилегирования състав на чл. 118 от НК се явява противоправно поведение на жертвата, предизвикало силното раздразнение у дееца, така че той е осъществил убийството в това особено психическо състояние, което не изключва вменяемостта му. В настоящия случай, пострадалия Л. не само не е участвал в конфликта на враждуващите групи, но и случайно се е озовал на мястото, където подсъдимият абсолютно безпричинно му е нанесъл удара със сабята, тип ятаган. При тези данни, подсъдимият не може да се ползва от привилегията на материалноправната норма на чл.118 от НК, поради което приложениението й правилно е било отказано от въззивния съд. Законосъобразен е и отказът на съда да счете, че смъртта на пострадалия е причинена по непредпазливост, в резултат на умишлено нанесена телесна повреда. Въззивният съд с основание е утвърдил изводите на първоинстанционния съд по приложимото право, ползвайки се от установените в доктрината и съдебна практика положения относно субективната съставомерност на определена проява като умишлено убийство. Една от основните разлики между умишленото убийство (чл. 115 НК) и умишлената телесна повреда, от която по непредпазливост е последвала смъртта на пострадалия (чл. 124 НК) се състои в различното психическо отношение на дееца към смъртния резултат. В първия случай деецът проявява умисъл – смъртта е желана или допускана от извършителя. Във втория случай - смъртният изход не е целена последица, но възможна и предвидима в съзнанието на дееца, предвид характера на въздействието върху здравето на пострадалия, което той обективно не е допускал, но е могъл и е бил длъжен да предвиди. На следващо място, двете деяния се различават по своята обективна характеристика, поради което за изясняване на психическото отношение на дееца към причинения от него смъртен резултат, съдът е длъжен да се изследва обективната страна на поведението му: характера, насоката и силата на извършеното действие; способа на извършването му; средствата, използвани за засягане на пострадалия; органите на човешкото тяло, които са засегнати; причинените непосредствени наранявания и др. Едва след комплексната оценка на посочените обстоятелства може да се даде обоснован и аргументиран отговор дали деецът е причинил смъртта на пострадалия умишлено или по непредпазливост /Р. № 40/96г. по н.д. № 323/95г., І н.о., ВКС/. Решаващо значение за правилното квалифициране на поведението на дееца имат не твърденията му, че не е искал настъпването смъртта на жертвата, а обективното проявление на протичащите в съзнанието му психически процеси. Щом в съзнанието на дееца се съдържа представата, че нанася силен, целенасочен удар с тежък метален предмет, годен да причини смърт, върху жизнено важна част от тялото, каквато несъмнено е главата на жертвата, в резултат на което настъпва и смъртта й, е налице умисъл за убийство, а не за причиняване на телесна повреда. С оглед изложеното ВКС не намира основания да преквалифицира деянието на подсъдимия в по - леко наказуемо престъпление по чл. 124, ал. 1 от НК и по чл. 118 от НК, поради което счете, че не е налице допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, предпоставящо реализирането на касационните правомощия по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК. Нарушение на материалния закон не се констатира и във връзка с развитите в касационната жалба на частните обвинители съображения. Неоснователно се претендира от тях, че подсъдимият е бил неправилно оправдан по квалифициращите признаци на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 от НК – „ по особено мъчителен начин за убития” и „ с особена жестокост”. Възраженията се основават предимно на констатациите и заключенията на СМЕ за механизма на причиняване на увреждането на пострадалия и времето на настъпване на смъртта му, както и на данните, че пострадалият всъщност не е бил участник в конфликта между двете групи, а напротив – добронамерено се е опитал да го прекрати. Извън съмнение, спецификата на всеки отделен казус налага по необходимост конкретна преценка за обстоятелствата, с които деецът е умъртвил жертвата, включително и относно избрания от него начин и проявените характерови особености при изпълнение на престъплението, разкриващи го като садистична и ожесточена личност. Решаващо за наличието на признака по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 от НК е заключението на съдебномедицинската експертиза относно продължителността и интензитета на предсмъртните мъки на пострадалия. Признакът „ с особена жестокост” се основава на данните относно броя и силата на ударите, тяхната локализация, предхождащо поведение на дееца, данните за извънмерна отмъстителност, злоба и ярост както преди, така и по време на умъртвяването, евентуалната продължителност на проявената ожесточеност – все елементи, чрез които личността на дееца се разкрива в изключително отрицателен и морално неприемлив контекст. Въззивният съд е утвърдил извода на първостепенния съд, че фактите по делото не позволяват квалифицирането на убийството като такова, извършено по особено мъчителен за жертвата начин. Изяснено е по делото, че веднага след нанесения му удар пострадалият е изпаднал в безсъзнание, последвала е кома до смъртта му, респ. намирал се е в състояние, което изключва изпитването на болки и страдания. Доколкото, за да е налице квалифициращия признак на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 от НК е необходимо да се установи, че чрез избрания от дееца начин на умъртвяване на жертвата се причиняват изключителни по обем, интензитет и съдържание страдания (физически и душевни), то в настоящия случай, несъмнено този признак не е налице, поради което правилно подсъдмият е бил оправдан по обвинението да е извършил убийството на особенно мъчителен за пострадалия начин. ВКС се солидаризира със съображенията на апелативния съд и относно това, че подсъдимият не е извършил убийството „с особена жестокост”. Нанасянето на единствен удар с нережещата част на сабята, макар и в областта на главата и с голяма сила, на фона на развиващия се тежък конфликт между две големи групи лица, проявяващи взаимно сериозна по степен агресия едни спрямо други, не обосновава наличието на този признак. Съдът подробно е развил сериозни и задълбочени съображения, че нито силата на удара сама по себе си, нито конкретната специфика на изпълнителската дейност, по интензивност надхвърлят необходимото за постигане на умъртвяването на жертвата. Освен това, като съдържание и обем, те не притежават тази извънмерност на садизъм, ярост и отмъстителност, която качествено да дефинира деянието като такова извършено от дееца не просто с жестокост, а с особена такава. Доводите, че жертвата е понесла и други удари, на публично място, при масов побой, че с нищо не е предизвикала насилието над нея, са ирелевантни за отговорността на подсъдимия, която се основава на фактите, касаещи единствено неговото поведение. ІІІ. Настоящата инстанция не констатира наличие и на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Релевирано единствено в касационната жалба на частните обвинители, то предполага обмисляне на справедливостта на наказанието в контекста на неговата заниженост, доколкото в жалбата се претендира увеличаването му. Преди всичко е необходимо да се поясни, че ВКС не разполага със самостоятелно правомощие нито да осъди за първи път оправдан подсъдим, дори и за някои от квалифициращите признаци, за които е бил признат за невиновен от предходната съдебна инстанция, нито пък самостоятелно да увеличи размера на наложеното наказание. Процесуалният механизъм за отстраняване на нарушенията по приложението на материалния закон при оправдаване на подсъдимия и по налагане на занижено наказание, изисква осъществяване на правомощията по чл. 354, ал.3, т.1 и т.3 от НПК и връщане на делото за новото му разглеждане на въззивния съд. Освен това, изводът за явна несправедливост на наложеното наказание предполага положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. Следователно необходимата корекция в наказанието се явява последица от заключение за неправилна дейност на съдилищата по индивидуализация на наказанието. Такава в конкретния случай не е налице. Въззивният съд е отчел всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, според действителното им значение и тежест, съобразени са конкретната обществена опасност на дееца и извършеното от него деяние и правилно като справедливо и съответно на престъплението е наложено наказание в среден размер от 15години. В този размер наказанието е справедливо - съответно на престъплението, на личността на дееца и на спецификите на деянието и в най-пълна степен ще спомогне за постигане целите по чл.36 от НК. Извън това срокът на наказателното производство, който е продължителен, също е със значение за извода, че наказанието не следва да бъде увеличавано. На последно място, липсват основания и за ревизия на съдебния акт в неговата гражданско-осъдителна част. Оплакването, развито от частните обвинители, е декларативно заявено, тъй като в касационната жалба не се съдържат конкретни доводи, подкрепящи твърдението за несправедлив размер на присъдените на гражданските ищци обезщетения. Друг е въпросът, че съдилищата са изпълнили задължението си внимателно да съобразят конкретно преживените от гражданските ищци – деца, съпруга, родители и брат на починалия в резултат на деянието Л. Д. Л., морални страдания от загубата на техния близък. Отчетени са конкретните им родствени връзки, както и персоналното въздействие на смъртта на Л. върху всеки един от тях, като обстоятелствата не са били нито подценени, нито надценени. Следователно липсват основания за коригиране размера на присъденото на гражданските ищци обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от кончината на техния близък, поради което не се налага изменение на атакувания съдебен акт и в гражданско-осъдителната му част. При така изтъкнатото и като намери доводите в касационните жалби за неоснователни, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение на Апелативен съд - София № 10010/29.01.21г., постановено по внохд № 574/2020г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: