Р Е Ш Е Н И Е
№.142
Гр. София, 22 февруари 2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП А. ГЕБРЕВ,
като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 491/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба от гражданския ищец, министърът на финансите, чрез процесуалния му представител, старши юристконсулт Я. А., срещу въззивно решение на Апелативен съд – гр.Пловдив, № 64/21.04.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 650/2019 г., по описа на същия съд, в гражданската му част, с която е отменена присъдата на първия съд и е отхвърлен изцяло предявеният срещу подсъдимия по делото граждански иск, представляващ обезщетение за имуществени вреди, причинени от процесното деяние, поради изтекла погасителна давност.
В жалбата на гражданския ищец се сочи, че въззивното решение не е съобразено с разпоредбата на чл.114, ал.3 от ЗЗД, съгласно която давността за вземания от непозволено увреждане започва да тече от откриването на дееца, /което е осъществено с внасянето на обвинителния акт срещу подсъдимия Р., от дата 19.05.2016 г. / и към датата на предявяването на гражданския иск не е била изтекла. В подкрепа на тезата си, гражданският ищец се позовава на ТР № 5/05.04.2006 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС и на трайната съдебна практика на Върховния касационен съд по материята. В жалбата се прави искане за отмяна на решението в гражданската му част и за уважаване на предявената гражданска претенция в цялост, ведно със законните последици и за присъждане на разноски за юристконсултско възнаграждение.
Срещу решението на апелативния съд е подадена касационна жалба и от подсъдимия Р. П. Р., чрез упълномощен защитник, адв. Р. Г., в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. В жалбата на защитата се съдържат доводи за безмотивно отхвърляне на съществени за обвинението доказателствени искания, отправени от защитата на подсъдимия, които са довели до накърняване на правото му на защита. В частност се твърди, че съдът неправилно е отказал събирането на доказателства за извършени плащания от управляваното от подсъдимия дружество по сметките на фирмите –съконтрахенти, посочени от обвинението, за да се установи реалността на процесните инкриминирани сделки. Отделно се сочи, че съдът не е дал отговор на възраженията от въззивната жалба на подсъдимия, свързани с извършването на насрещните проверки на същите дружества и е направил превратни изводи от неявяването на част от техните управители, както и на доводите срещу заключението на съдебно-счетоводната експертиза, в което липсват отговори на важни за обвинението въпроси, свързани с фиктивността на сделките, като по този начин е лишил подсъдимия от възможността да се защитава ефективно по предявеното му обвинение. С жалбата на защитата се оспорват и изводите на въззивния съд, че сделките, предмет на процесните фактури, са били фиктивни, като се сочи, че почиват на превратно тълкуване на доказателствата по делото относно състоянието на фирмите - съконтрахенти на подсъдимия и характера на сключените сделки. Навежда се и довод за безмотивно възприемане на изводите на данъчните органи, без да бъдат проверявани по реда и със средствата на НПК, както и за постановяване на решението на базата на предположения, в нарушение на чл.303 от НПК. Акцентира се върху неустановеното авторство на подписите върху справките-декларации, предмет на обвинението и на доказателствата по делото, че подсъдимият е използвал услугите на счетоводители за тяхното съставяне и подаване пред данъчните органи.
В заключение се прави искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд. Алтернативно, се иска отлагане на наложеното наказание лишаване от свобода с подходящ изпитателен срок, като ефективното му изтърпяване, потвърдено от въззивния съд, се определя за явно несправедливо.
Жалбата на гражданския ищец се оценява като неоснователна, поради което се прави искане за оставяне в сила на решението в гражданската му част.
В съдебно заседание пред ВКС, гражданският ищец, министърът на финансите като представляващ Държавата, редовно уведомен не се явява и не изпраща представител.
Пред касационната инстанция, подсъдимият Р. се представлява от упълномощения защитник, адв. Г., която поддържа касационната жалба с наведените основания и подкрепящи ги съображения, включително и по отношение на направените алтернативни искания за отмяна или изменение на решението, като намира жалбата на гражданския ищец за неоснователна и моли да се остави без уважение.
Подсъдимият Р., в последната си дума пред ВКС моли за справедливо решение, като заявява, че е невинен и обвинението спрямо него е недоказано.
В съдебно заседание пред ВКС, прокурорът от ВКП намира касационните жалби на подсъдимия и на гражданския ищец за неоснователни и счита, че въззивното решение следва да се остави в сила. Застъпва становището, че приетите от контролираните инстанции фактически обстоятелства, на базата, на които са постановени присъдата и решението на въззивния съд, са правилно установени и наведените в касационната жалба основания не са налице. В гражданската част на решението сочи, че изводите на въззивния съд за изтекла погасителна давност са правилни и съобразени с датата на уведомяване на прокуратурата за извършеното престъпление, което сочи на изтекла давност за вземането за вреди, при образуването на наказателното производство.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби на подсъдимия и на гражданския ищец основания и доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 8/ 04.02.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 1292/2016 г., по описа на Окръжен съд-гр.Пловдив, наказателно отделение, подсъдимият Р. П. Р. е признат за виновен в това, че за периода от 13.07.2000 г. до 24.03.2006 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като управител на /наименование/ ЕООД, [населено място], чрез извършване на двадесет и три деяния / подробно описани в присъдата/ е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – данък добавена стойност /ДДС/ и корпоративен данък общо в размер на 354 450, 79 лв., като е потвърдил неистина и затаил истина в подадени пред орган на власт – ТДД – гр.Пловдив справки-декларации, изискуеми по силата на закон и правилник за приложението му – чл.100, ал.1 и 2 от ЗДДС/ отм/ и чл.89, ал.1 от ППЗДДС / отм/ и по чл.51, ал.1 от Закона за корпоративното подоходно облагане/ ЗКПО/, поради което и на осн. 257, ал.1, пр.1/отм/, вр. чл.255, ал.1, пр.2 и 3, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.2 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в полза на Държавата в размер на 5 000 лв.
Със същата присъда, подсъдимият Р. е признат за виновен в това, че за периода от м. юли 2000 г. до 24.03.2006 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като управител на /наименование/ ЕООД, [населено място], с цел да осуети установяването на данъчни задължения в особено големи размери 346 529 лв.: ДДС общо в размер на 195 852,38 лв. и данък върху печалбата в размер на 150 322,59 лв. е водил счетоводна отчетност, дневници за покупки за периода м. юли 2000 г. – м. септември 2005 г. и отчети за приходите и разходите към ГДД за финансовите 2001 г., 2003 г. и 2005 г. на /фирма/ ЕООД [населено място], с невярно съдържание и с деянията са били укрити общо данъчни задължения в особено големи размери /подробно описани в присъдата/ , поради което и на осн. чл.257, ал.1, пр.1 / отм/, вр. чл.256, пр.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.2 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца и глоба в полза на Държавата в размер на 5000 лв.
С присъдата на окръжния съд, на осн. чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия Р. е определено едно общо най-тежко наказание измежду наложените с присъдата, а именно - лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим, на осн. чл.57, ал.1, т.3, вр. чл.58, т.3 от ЗИНЗС и глоба в полза на Държавата в размер на 5000 лв. На осн. чл.59, ал.1 от НК при изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е приспаднато предварителното задържане на подсъдимия.
С присъдата на окръжния съд подсъдимият Р. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец, министърът на финансите като представляващ Държавата, съответно сумата от 354 450,79 лв. за първото деяние и сумата от 346 529 лв. за второто деяние, като обезщетение за имуществени вреди от извършването им, ведно със законната лихва от 15.07.2000 година, до окончателното им изплащане.
На осн. чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият Р. е осъден да заплати и направените по делото разноски и държавни такси.
С въззивно решение на Апелативен съд – гр.Пловдив, № 64/21.04.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 650/2019 г., присъдата на окръжния съд е изменена, като е отменена в гражданската част, с която подсъдимият е осъден да заплати обезщетение в полза на гражданския ищец, министърът на финансите, като предявеният граждански иск е отхвърлен изцяло, поради изтекла погасителна давност и производството в гражданската част е прекратено.
В наказателната част присъдата е била изменена относно присъждането на разноските и е отменена в частта, с която е определено мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.
В останалата част присъдата е била потвърдена
С въззивното решение, на осн. чл.59, ал.1 от НК е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение задържане под стража и домашен арест, след постановяването на присъдата.
Касационните жалби на подсъдимия Р., чрез упълномощения му защитник и на гражданския ищец, министърът на финансите, като представляващ държавата, чрез процесуалния му представител са подадени в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което подлежат на разглеждане, като разгледана по същество жалбата на подсъдимия се явява частично основателна, а жалбата на гражданския ищец се прецени за изцяло основателна.
По жалбата на подсъдимия Р., чрез упълномощения защитник:
На първо място следва да бъде даден отговор за основателността на оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд при постановяване на атакуваното решение. Това е така, тъй като при наличие на това касационно основание е недопустимо да се проверява оплакването за неправилно приложение на материалния закон, което е в пряка връзка с процеса на формиране на вътрешното убеждение на съда по релевантните за обвинението факти.
В жалбата на подсъдимия, касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е подкрепено със съображения за неправилен отказ за събиране на доказателства в негова полза, опровергаващи обвинението, в нарушение на правото му на защита, поради невъзможността да противопостави на обвинението доказателства в подкрепа на защитните си доводи. В частност, защитата посочва липсата на събрани доказателства за движението на паричните средства на управляваното от подсъдимия дружество, /наименование/ ЕООД за процесния период, конкретно, че не е проверено извършвани ли са плащания по инкриминираните сделки, предмет на обвинението, които са определени като фиктивни. ВКС намира възражението за неоснователно и счита, че въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение със съществен характер, изразяващо се в накърняване правата на подсъдимия да се защитава ефективно по предявеното му обвинение. На първо място, следва да се посочи, че не всеки отказ на решаващия съд за събиране на доказателства може да бъде оценен като съществен процесуален пропуск, а само този, които е довел до неизясняване на обективната истина, поради това, че отказаните доказателства имат съществено значение за обвинението.
Въззивният и първоинстанционният съд са изследвали подробно и в пълнота въпросът реални ли са сделките, които дружеството, управлявано от подсъдимия е декларирало пред органите по приходите и, налице ли е било за същото дружество законово основание за възстановяване на дължим данък добавена стойност, както и за плащане на корпоративен данък върху печалбата, съобразно стойността на реализираните доходи.
По делото са разпитани управителите на дружествата, които са посочени като съконтрахенти на подсъдимия Р. по сделките, предмет на справките-декларации за инкриминирания период, на базата на които е изчислен и дължимият ДДС за възстановяване в полза на /наименование/ ЕООД , финансовият резултат от които сделки участва във формирането печалбата на дружеството, на базата, на която е изчислена стойността на дължимия от подсъдимия корпоративен данък. Изводите на контролираните съдилища по фактите, свързани с липсата на реално осъществени сделки, за които подсъдимият е представил първична счетоводна документация, въз основа на която са изготвени вторичните счетоводни документи и регистри /справки-декларации, дневници за покупки и отчети за приходите и разходите/ представени пред органите по приходите, са базирани на цялостната доказателствена съвкупност, която е еднопосочна и непротиворечива по въпроса за това, че счетоводната документация, водена от дружеството на подсъдимия и представена пред данъчните органи за процесния период е с невярно съдържание.
Не почива на обективна основа доводът на защитата от жалбата, че констатациите по фактите, залегнали във въззивното решение са основани изолирано на заключенията на данъчните органи от ревизионните актове и на съставените от тях ревизионни доклади, с данни за извършени насрещни проверки на дружествата-съконтрахенти на подсъдимия по облагаемите сделки. Контролираните инстанции са формирали фактическите си изводи по обвинението при стриктно спазване на изискванията на процесуалния закон по чл.14, ал.2 от НПК относно допустимите доказателства и доказателствени средства, които могат да бъдат ползвани при формиране на вътрешното им убеждение по релевантните за обвинението факти.
В принципен план е вярна тезата на защитата, че наказателното и административно наказателното производства с предмет данъчни правоотношения са автономни и независими / ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС/, както и че наказателната отговорност на субект, притежаващ качеството на данъчно задълженото лице не е функция от административната му отговорност със същия предмет, във връзка с която е ангажирано това лице, а подлежи на доказване с всички допустими по НПК средства. Едновременно с това задължителната съдебна практика / ТР № 1/2009 г. и ТР №6/2011 г. на ОСНК на ВКС/ е възприела тълкуване за наличие на неразривна връзка между доказателствата в наказателното производство и ревизионната дейност на данъчните органи, което е по причина на спецификата на инкриминираната с престъпленията по глава 7-ма от Наказателния кодекс, дейност. В този смисъл доказателствената дейност на решаващите съдилища и становището им по фактите на обвинението е недопустимо да се дистанцират от съставените от данъчните органи ревизионни актове по извършени срещу дружеството на подсъдимия проверки и да изключат същите от доказателствената съвкупност по делото, единствено поради обстоятелството, че тези писмени документи са съставени в хода на административно производство. Това становище на защитата, освен в противоречие с тълкувателната практика на върховната съдебна инстанция не е съобразено и с текста на разпоредбата на чл. 127, ал.1 от НПК относно видовете писмени доказателствени средства, съгласно която ревизионните актове, с които са установени данъчни задължения и приложените към тях ревизионни доклади са част от допустимите доказателствени средства по смисъла на НПК. По отношение на тях е в сила ограничението по чл.127, ал.2 от НПК, относно доказателствената им тежест, предвид въведената в текста забрана обвинението и присъдата да почиват само на установените чрез тях данни. Контролираните съдебни инстанции не са допуснали нарушение на разпоредбата на чл.127, ал.2 от НПК, тъй като са основали фактическите си изводи на базата на всестранен обективен и пълен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, без да придават предварително определена сила на ревизионните актове и докладите към тях и без да нарушават разпоредбата на чл.14, ал.2 от НПК.
Съотнесени към фактите по делото, упреците на защитата са относно отказът на съдилищата за събиране на доказателства за извършени от подсъдимия плащания по процесните сделки, предмет на обвинението, чрез проверка на банковите сметки на управляваното от него дружество /наименование/ ЕООД за инкриминирания период. В частност, защитата оспорва изводите на въззивния съд по фактите, че инкриминираните сделки са фиктивни и от тях не е настъпил декларирания за дружеството на подсъдимия финансов резултат, на базата на който е определена стойността на дължимите от него данъци за процесния период. Последният довод по естеството си представлява оплакване за необоснованост на атакувания съдебен акт, което не е касационно основание и не подлежи на проверка от ВКС. Касационната проверка няма за предмет правилното установяване на фактите, а обхваща доказателствената дейност на решаващите съдилища и процеса на формиране на вътрешното им убеждение по фактите като юридически механизъм, относно това дали е осъществен по правилата на НПК.
Въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, след собствен детайлен доказателствен анализ на всяка една от инкриминираните дейности, обект на данъчно облагане. Становището, че декларираните в процесните справки декларации сделки не са обективно реализирани е основано на съвкупен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства, на заключението на съдебно-счетоводната и съдебно-почерковите експертизи, и на вярната им интерпретация, като фактическите изводи на въззивния съд са убедително защитени и аргументирани с наличните по делото доказателства.
При установените категорични данни, на базата на които е направен извода на съда за фиктивността на сделките, предмет на обвинението, несъбирането на доказателства за извършени по банков път плащания от дружеството на подсъдимия по сметките на ответните страни по сделките, не може да бъде оценено като съществен процесуален пропуск.
Същественото за обвинението по чл.257 от НК/ отм/ обстоятелство, не е дали от страна на подсъдимия са извършени плащания по инкриминираните фактури, на базата на които са съставени процесните справки –деклараци, а дали първичните счетоводни документи отразяват реални търговски взаимоотношения по възмездни доставки, които са основанието за определяне на дължимите данъци от страна на /наименование/ ЕООД. При липса на реално осъществена възмездна облагаема доставка, не е налице основание за начисляване на съответния вид данък в определен размер, като преценката дали облагаемата доставка е реално извършена е комплексна и не се определя единствено от наличието на извършени плащания от една от страните по сделката, а от това настъпило ли е в търговския оборот данъчно събитие /облагаема търговска сделка/ с изискуемите по закон характеристики от значение за определяне на дължимия вид данък.
Друг довод в подкрепа на оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е липсата на отговор на възраженията на защитата във въззивното решение, че неявяването пред данъчните органи на представители на дружествата, които са посочени като съконтрахенти на подсъдимия по сделките, осчетоводени в процесните фактури, с цел извършване на насрещна проверка, неоснователно е довело до извод за фиктивността на сделките. Цитираното съображение по естеството си също представлява довод за необоснованост на въззивния съдебен акт, на който ВКС не дължи отговор в рамките на настоящата проверка. За пълнота следва само да се отбележи, че управителите на дружествата, за които подсъдимият е декларирал осъществени облагаеми доставки, са участвали в качеството на свидетели по делото, като при извършените разпити са потвърдили, че между тях и подсъдимия Р. като управител на /наименование/ ЕООД не са били реализирани търговски сделки за процесния период. По възражението за неправилна оценка на вида на извършваната от дружеството на подсъдимия дейност по повод сделка / фиктивна/, реализирана от бившата му съпруга, с предмет морска сол, въззивният съд е дал мотивиран отговор в решението, обоснован с показанията на свидетелите П./ бивша съпруга на подсъдимия/, Е. Г., собственик и управител на „К. г. „ ЕООД , синът й, И. Г. и заключението на ССЕ, който се споделя от ВКС и не е необходимо да се преповтаря.
Фактическите изводи на решаващите съдилища са основани на показанията на управителите на дружествата, които са посочени като съконтрахенти на дружеството /наименование/ ЕООД, чрез разпитите им от съдебно заседание и приобщените показания от досъдебното производство, по реда на чл.281 от НПК за част от свидетелите. Всички разпитани свидетели са заявили, че декларираните сделки, по които фигурират като страни не са реално извършени, както и че не са съставяли и / или не са им известни приложените по делото счетоводни документи за тези сделки, с изключение на свидетеля И. Г., който е депозирал показания за съставяне на фиктивни фактури, с цел възстановяване на ДДС по молба на бившата съпруга на подсъдимия, свидетелката В. П..
За неоснователно се прецени и възражението от жалбата, че изводите на въззивния съд в посока недействителността на процесните сделки не почиват на вярна оценка на доказателствата, относими към дейността и финансовото състояние на дружествата, които са посочени в процесните фактури като страни по осчетоводените с тях сделки. За да обоснове фиктивността на процесните сделки съдът се е позовал на доказателствата по делото за липсата на дейност на част от дружествата, за липсата на производствена база и складове, както и за липсата на грамотност на част от управителите на дружествата, като във всеки един от случаите са изложени подробни съображения в подкрепа на становището, че декларираните документи не съдържат данни за реално осъществени сделки, като тези изводи са съобразно гласните доказателства, изходящи от посочените свидетели и заключението на счетоводната експертиза, които са еднопосочни и непротиворечиви.
С оглед изложеното, ВКС намери, че от въззивната инстанция не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при оценката и проверката на доказателствата, както и не е налице липса на мотиви, поради което не се установи касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
В рамките на възприетата правно значима фактология, материалният закон е приложен правилно от решаващите съдилища.
Съгласно приетите за установени факти, подсъдимият Р., като управляващ и представляващ дружеството /наименование/ ЕООД е представил пред данъчните органи процесните справки – декларации и ГДД, в които са отразени неверни обстоятелства, което е довело до избягване плащането на данъчни задължения в особено големи размери, ДДС и корпоративен данък върху печалбата на дружеството.
Защитата възразява срещу субективната съставомерност на деянието, като се позовава на заключението на съдебно-почерковата експертиза, че подсъдимият не е автор на подписите върху данъчните документи, поради което не е бил запознат с тяхното съдържание и не може да носи отговорност за невярното деклариране, довело до избягване на плащанията на реално дължимите от дружеството данъци.
Възражението е неоснователно. Съгласно фактите по делото, установени във въззивното решение, подсъдимият е представял на свидетелите Н., които са осъществявали счетоводното обслужване на /наименование/ ЕООД за процесния период, първичните счетоводни документи, на чиято финансова основа те са изготвяли справките декларации по ДДС и ЗКПО, след което са ги предавали на подсъдимия за подпис и печат и след поставянето на тези реквизити са ги подавали пред данъчните органи. Доводите от жалбата по оспорване на фактическите констатации на въззивния съд по предаването на неподписаните и неподпечатани декларации на подсъдимия от счетоводителите Н., както и приетото от съда, че подсъдимият е организирал подписването им и ги е подпечатвал, след което служителки от счетоводната кантора са ги подавали в данъчната служба, касаят фактическата необоснованост на решението, поради което не могат да бъдат обсъждани по същество. Същественото за правилността на решението е, че тези фактически изводи са формирани на базата на вярна оценка и правилна интерпретация на събраните по делото доказателства и са доказателствено обезпечени в необходимата степен, поради което съдът ги е установил правилно като правно значими за обвинението факти, по отношение, на които е приложил материалния закон.
Доводите за липса у подсъдимия на счетоводна грамотност в необходимата степен, за да изготви инкриминираните справки-декларации са ирелеванти спрямо повдигнатото обвинение, което е за избягване плащането на данъчни задължения от страна на управляваното от подсъдимия дружество, /наименование/ ЕООД, чрез невярно деклариране в справки –декларации и годишни данъчни декларации, на обстоятелства, свързани с неговата дейност за процесния период.
Възражението е било поддържано и пред въззивната инстанция и е получило съдържателен отговор във въззивното решение, в насока неговата неоснователност. Правилно апелативният съд е акцентирал върху това, че всички съставомерни действия, свързани с цялостното невярно деклариране на обстоятелствата, на базата на които са формирани изводите на данъчните органи за неправилно изчислен ДДС и корпоративен данък върху печалбата на дружеството са осъществени от подсъдимия, чрез представяне на обслужващите го счетоводители на първичните счетоводни документи, отразени в инкриминираните справки-декларации, съдържащи счетоводни данни за дейността на управляваното от него дружество. Неустановеното авторство на подписите не налага друг извод, тъй като съдържанието на вторичните счетоводни документи, подадени пред данъчните органи е формирано на базата на първичните счетоводни документи, фактури, предоставени от подсъдимия на свидетелите Н., чиито показания правилно са били оценени от въззивния съд като обективни и достоверни, тъй като се подкрепят от цялостната доказателствена съвкупност, в това число и от писмените доказателствени средства, изготвени от органите по приходите.
В заключение, правилни са изводите на въззивния съд по приложението на материалния закон, че подсъдимият е отговорен за подаването на справките-декларации с невярно съдържание, тъй като същите са били съставени на базата на представени от него счетоводни документи, отразяващи недостоверни данъчни събития, / облагаеми доставки и продажби / чрез които дружеството /наименование/ ЕООД е избегнало плащане на данъците, предмет на обвинението за всеки един от инкриминираните периоди.
Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е основателно. Наказателната отговорност на подсъдимия Р. е осъществена при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК, по съображения за наличие на многобройни смекчаващи обстоятелства и поради прекомерна тежест на най-ниското, предвидено в закона наказание, спрямо извършеното от подсъдимия деяние. Като обстоятелства в полза на подсъдимия въззивният съд е оценил прекомерната продължителност на наказателното производство / 14 години/ и тежкото здравословно състояние на Р., поради което е определил размера на наказанието лишаване от свобода под най-ниския предел и го е отмерил на една година и шест месеца лишаване от свобода за всяко едно от инкриминираните деяния, като на осн. чл.23, ал.1 от НК е определил в същия размер и общото най-тежко наказание лишаване от свобода, наложено на подсъдимия с присъдата по делото, като е постановил ефективното му изтърпяване.
ВКС намира наказанието на подсъдимия за правилно отмерено, но счита, че за максимална справедливост на санкцията, изтърпяването му следва да се отложи с изпитателен срок от четири години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила.
Въззивният съд е посочил, че ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода се налага по съображения за невъзстановяване на имуществените вреди от деянията в полза на държавния бюджет, което е съставомерен факт , /възстановянето на вредите от деянието води до преквалификация на деянието по привилегирования състав на чл.257, ал.3 от НК /отм / поради което е недопустимо да се цени в негова вреда. ВКС намира, че с оглед тежкото здравословно състояние на подсъдимия Р., което не може да бъде напълно възстановено / след трансплантация на орган / наказанието следва да бъде отложено с максималния допустим, съобразно определения размер на наказанието изпитателен срок от четири години и шест месеца. По този начин успешно могат да бъдат постигнати целите на наказанието по чл.36 от НК, като се компенсира и прекомерната продължителност на наказателното производство, за която подсъдимият няма съществен принос.
С оглед изложеното, въззивното решение следва да се измени в наказателната му част, като се отложи изтърпяването на общото наказание лишаване от свобода с изпитателен срок от четири години и шест месеца.
По жалбата на гражданския ищец:
В жалбата на гражданския ищец се поддържа касационното основание за нарушение на материалния закон, чрез прекратяване на производството по гражданския иск, поради изтекла погасителна давност относно вземането на държавата срещу подсъдимия, за имуществени вреди, настъпили в резултат на извършените от него деяния по чл.257 от НК / отм/, предмет на обвинението. Излагат се съображения за неправилно определен начален момент на давността, която съгласно чл.114, ал.3 от ЗЗД, в случаите на вземане от непозволено увреждане, започва да тече от откриването на дееца, което, според гражданския ищец е датата на внасяне на обвинителния акт срещу подсъдимия, от 19.05.2016 г.
Жалбата на гражданския ищец е основателна, но не по посочените съображения.
Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.3 от Закона за задълженията и договорите / ЗЗД / давността от непозволено увреждане, което е и деликт започва да тече от откриването на дееца. Задължителната съдебна практика / ТР № 5/05.04.2006 г. на ВКС по т.д. № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК/ е изяснила, че въпросът с откриването на дееца е фактически въпрос, който се определя от фактите по делото и е различен във всеки отделен случай. Общото правило, възприето чрез задължителното тълкуване е, че тежестта на доказване е върху пострадалия.
Въззивният съд е отменил присъдата на първата инстанция в гражданската й част, с която е уважена предявената срещу подсъдимия гражданска претенция от министъра на финансите като представляващ държавата и е прекратил производството по гражданския иск, поради направено от подсъдимия възражение за изтекла погасителна давност. За да приеме, че давността относно вземането на държавата за вреди от извършените от подсъдимия деяния е изтекла, въззивният съд се е позовал на периода от време от откриването на дееца до предявяването на гражданския иск, повече от пет години, като за дата на откриване на подсъдимия Р. е приел датата на образуване на досъдебното производство по делото срещу него, която е 29.12.2010 г., при предявен граждански иск на 21.06.2016 г., т.е за срок по-дълъг от пет години.
ВКС не споделя тезата на въззивната инстанция относно началото на давността по отношение на вземането от непозволено увреждане, деликт, който по естеството си представляват престъпленията против данъчната система. В тази връзка намира, че следва да се съобразят указанията, дадени с ТР № 4/12.03.2016 г., по т.д. № 4/2015 на ОСНК на ВКС, съгласно които гражданската претенция на държавата срещу субекта на престъплението по чл.257 от НК/отм/ се различава по правната си природа от същата по вид и размер претенция, предявена срещу същото лице на основание влязъл в сила ревизионен акт, с предмет извършено административно нарушение. В единия случай се касае за вземане от деликт, а в другия за вземане от дължим данък, който е публичноправно задължение на данъчния субект. Следователно, влизането в сила на ревизионния акт е ирелевантно обстоятелство за откриването на дееца по смисъла на чл.114, ал.3 от ЗЗД. Предявеният в наказателното производство граждански иск от страна на държавата срещу подсъдимия Р. има за свое основание извършените от подсъдимия деяния по чл.257 от НК / отм/, поради което давностният срок за вземането от причинените от тези деяния вреди започва да тече от привличането на лицето в качеството на обвиняем. /в този смисъл Р. № 26 от 11.05.2020 г. на ВКС по н. д. № 38/2020 г., II н. о; Р. № 42 от 8.04.2020 г. на ВКС по н. д. № 47/2020 г., I н. о; Р. № 44 от 17.06.2019 г. на ВКС по н. д. № 1133/2018 г., Р. № 1 от 15.04.2019 г. на ВКС по н. д. № 1216/2018 г., I н. о., НК, III н. о; Р. № 21 от 25.02.2019 г. на ВКС по н. д. № 1111/2018 г., II н. о; Р. № 135 от 21.07.2016 г. на ВКС по н. д. № 365/2016 г., III н. о/;
Не може да се приеме, че датата на откриване на дееца съвпада с датата на образуването на досъдебното производство. В принципен план досъдебното производство се образува при наличието на законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление. Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.2 от НПК за образуване на досъдебното производство не са необходими данни, на базата на които могат да се правят изводи относно самоличността на извършителите на престъплението или за неговата правна квалификация. Съпричастността на дееца към извършването на престъплението, за което е образувано досъдебното производство се осъществява с привличането му в качеството на обвиняем, поради което и това е най-ранният момент, от който деецът следва да се счита за открит.
Следователно датата на откриване на дееца по смисъла на чл.114, ал.3 от ЗЗД е датата на първото привличане на подсъдимия Р. в качеството на обвиняем, която е 11.09.2014 г. / т.8, л.21 от ДП / и към датата на предявяване и приемане на гражданския иск / гражданският иск е предявен с писмена молба, вх. № 19000/21.06.2016 г. по н.о.х.д. № 1292/2016 г. , по описа на Окръжен съд – гр.Пловдив, приет за съвместно разглеждане в съдебно заседание на 22.06.2016 г. по същото дело/ петгодишния давностен срок за този иск не е бил изтекъл, респективно вземането на гражданския ищец за вреди не е било погасено по давност и основателността на гражданската претенция е следвало да се разгледа по същество.
Като е прекратил производството по гражданския иск при липса на предпоставки за това, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, което следва да се отстрани от ВКС. В правомощията на касационната инстанция по чл.354, ал.2, т .5 от НПК е да отмени прекратяването на производството по гражданския иск и да се произнесе по неговата основателност, като измени въззивното решение в гражданската част.
При установените по делото факти, че подсъдимият Р. е автор на престъпленията по чл.257 от НК /отм/ , които се състоят в избягване плащането на дължими данъци, установени по вид, размер и период, съобразно предявеното обвинение, гражданският иск, предявен в наказателния процес срещу него на деликтно основание за вредите от извършените данъчни престъпления по чл.257 от НК/ отм/ който не е погасен по давност, е основателен, поради което следва да бъде уважен до размера на причинените с деянията вреди.
По изложените съображения решението на въззивния съд следва да се измени и в гражданската част, като се отмени в частта, с която е прекратено производството по гражданския иск, поради изтекла погасителна давност и се уважи предявеният граждански иск изцяло, ведно със законните последици, лихви, разноски и държавни такси.
В останалата част решението следва да се остави в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.2, т.1 и 5 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение на Апелативен съд – гр.Пловдив, № 64/21.04.2020 г., по в.н.о.х.д. № 650/2019 г., като на осн. чл.66, ал.1 от НК ОТЛАГА изтърпяването на общото най-тежко наказание, определено на подсъдимия Р. П. Р. по чл.23, ал.1 от НК, в размер на една година и шест месеца лишаване от свобода, с изпитателен срок от четири години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила.
ИЗМЕНЯ въззивното решение в гражданската част, като го отменя в частта, с която е отменена присъдата на окръжния съд в гражданско-осъдителната й част и е прекратено производството по предявения срещу подсъдимия Р. граждански иск за имуществени вреди и ОСЪЖДА подсъдимия Р. П. Р. да заплати в полза на гражданския ищец, министъра на финансите като представляващ държавата, обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат от извършеното престъпление по чл.257, ал.1, пр.1 / отм/, вр. чл.255, ал.1, пр.2 и 3, вр. чл.26, ал.1 от НК в размер на 354 450,79 лв. / триста петдесет и четири хиляди четиристотин и петдесет лв. и 79 ст / и от престъплението по чл.257, ал.1, пр.1/отм/, вр. чл.256, пр.1, вр. чл.26, ал.1 от НК в размер на 346 529.00 лв./ триста четиридесет и шест хиляди петстотин двадесет и девет лв./ , ведно със законната лихва, считано от 24.03.2006 г., за двете уважени граждански претенции, до окончателното изплащане на главниците, както и държавна такса върху уважените граждански искове в размер на 28 039,19 лв., /двадесет и осем хиляди тридесет и девет лв. и 19 ст / както и 500/петстотин/ лв. юристконсултско възнаграждение, разноски по делото.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
Решението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|