Р Е Ш Е Н И Е № 146 Гр. София, 10 ноември 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и двадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Я. Гебов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 612/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. К. Б. – защитник на подс. И. И. Р. против присъда № 10/11. 06. 2020 год., постановена по в. н. о. х. д. № 418/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС), НО, 2 състав. В жалбата са изложени доводи за неспазване ограниченията, визирани в чл. 281, ал. 8 от НПК, както и за нарушено право на защита на подсъдимия поради невъзможността да зададе лично въпроси на пострадалата. Изразено е несъгласие с изводите на въззивната инстанция за достоверност на показанията на свидетелите Б. и Б. Р. от досъдебното производство. Поддържа се, че законът е приложен неправилно, тъй като деянията по п. 1 и п. 2 се поглъщат. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В писмено допълнение към жалбата, депозирано по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК се сочи, че съдът е игнорирал доказателства, касаещи времето на преместване на семейството на подсъдимия и пострадалата в друго жилище, както и тези, сочещи, че в инкриминирания период Р. не е живеел с близките си, а при познати. Твърди се, че не са съобразени противоречията в показанията на свид. Б. в двете фази на наказателния процес и неправилно е кредитирано заявеното от нея вместо да бъде дадена вяра на близките на подсъдимия. Изтъква се, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК. Акцентира се върху данните за личността на подсъдимия, които според защитата не са получили адекватна оценка от въззивната инстанция. Поддържа се, че не е изяснен мотивът за извършване на деянията, поради което същите са несъставомерни. Настоява се за отмяна на присъдата и за оправдаване на подсъдимия по всички обвинения. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. И. Р. се солидаризира с аргументите на своя защитник и моли да бъде оправдан. Частната обвинителка и гражданска ищца М. Б. не участва лично в съдебното заседание на касационната инстанция. В писмено становище повереникът ѝ излага доводи за неоснователност на жалбата и настоява съдебният акт да бъде оставен в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита, че не са допуснати посочените в жалбата нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, поради което пледира присъдата на САС да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 229/29. 11. 2019 год., постановена по н. о. х. д. № 3979/2017 год., Софийски градски съд (СГС) е признал подс. И. И. Р. за виновен в това, че на неустановена дата през месец април 2017 год. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] се съвкупил с лице, ненавършило 14-годишна възраст – малолетната М. Ц. Б., като я принудил за това със сила, поради което и на основание чл. 152, ал. 4, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 НК и чл. 54 НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим за изтърпяването му. На основание чл. 59, ал. 1 НК съдът е зачел времето, през което подсъдимият бил задържан с мярка за неотклонение задържане под стража. Подс. Р. е признат за невинен за това, че на неустановена дата и месец през 2014 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното от него и да ръководи постъпките си, да се е съвкупил с лице, ненавършило 14-годишна възраст – малолетната М. Ц. Б., като я принудил за това със сила, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т 2, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК. Подс. Р. е признат за невинен и за това, че на неустановена дата през м. септември 2014 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] като непълнолетен, но можещ за разбира свойството и значението на извършеното от него и да ръководи постъпките си, да е извършил блудствени действия с цел удовлетворение на полово желание с лице, ненавършило 14-годишна възраст – малолетната М. Ц. Б., като блудството е извършено чрез употреба на сила, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 149, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК. С присъдата е отхвърлен предявеният от М. Б. срещу И. Р. граждански иск за сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 149, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. Присъдата е проверена по жалба на защитника, както и по протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия по всички обвинения. С присъда № 10/11. 06. 20020 год., постановена по в. н. о. х. д. № 418/2020 год. САС е отменил първоинстанционния съдебен акт в оправдателната му част и е признал И. Р. за виновен в извършването на престъпление по чл. 152, ал. 4, т. 1 вр. ал. 1, т 2, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК, за което го е осъдил на две години лишаване от свобода, както и в извършването на престъпление по чл. 149, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК, за което го е осъдил на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК на подсъдимия е наложено най-тежкото измежду наказанията, определени с първоинстанционната и с въззивната присъди – десет години лишаване от свобода. В останалата му част съдебният акт на СГС е потвърден. Касационната жалба е неоснователна. Преди обсъждане на доводите на жалбоподателя следва да се очертае обхватът на касационната проверка, доколкото в допълнението към жалбата са изложени доводи, че не са били съобразени данните за личността на подсъдимия и перфектното му процесуално поведение. Тези аргументи са относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Оплакване за явна несправедливост на наказанието обаче не се съдържа в касационната жалба, депозирана в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК – недоволството на подсъдимия от въззивната присъда е насочено единствено срещу доказателствения анализ на САС и начина, по който са приобщени показанията на пострадалата към доказателствената съвкупност и отражението му върху правото на защита, т. е. налице са твърдения за съществено нарушение на процесуалните правила, както и срещу едновременното признаване на подсъдимия за виновен за блудство и за изнасилване, извършени на неустановена дата през 2014 год. – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Вярно е, че чл. 351, ал. 4 от НПК дава възможност на страните да депозират писмени допълнения към жалбата или протеста, но за разлика от въззивното производство тя е свързана с доразвиване на доводите за наличие на първоначално заявените касационни основания, а не и за въвеждане на нови такива, неупоменати в първоначалната жалба. Последното е процесуално допустимо единствено ако допълнението е депозирано в срока за атакуване на въззивния съдебен акт. Това е така предвид спецификата на касационното производство и очертаните в чл. 347 от НПК предели на касационната проверка. При положение, че жалбоподателят не е атакувал първоначално размера на наложеното му наказание, а е сторил това едва след изтичане на срока по чл. по чл. 350, ал. 1 от НПК, доводите му за явна несправедливост на санкцията не следва да бъдат обсъждани. След тези уточнения приоритетно разглеждане следва да получат възраженията на защитата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като евентуалната им основателност би направила безпредметно обсъждането на останалите аргументи за неправилно приложение на материалния закон. Несъстоятелни са упреците към аналитичната дейност на въззивния съд. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт долустоящата инстанция е анализирала задълбочено доказателствата и средствата за тяхното установяване, обсъдила ги е поотделно и в съвкупността им, а оценъчната ѝ дейност е реализирана при спазване на правилата на формалната логика. Доказателствените източници са ценени съобразно действителното им съдържание и са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Не издържат проверката на касационната инстанция твърденията в допълнението към жалбата, че въззивната присъда е постановена в нарушение на забраната по чл. 281, ал. 8 от НПК. Изводите на апелативния съд касателно естеството и времето на извършване на всяко от трите инкриминирани деяния е основано не само на показанията на пострадалата от досъдебното производство, които са депозирани пред съдия преди привличането на Р. като обвиняем, но и на заявеното от нея пред съдебен орган на изпълняващата държава. Наред с това като контролни доказателствени източници са послужили твърденията на свидетелите Г. Г., Е. К., М. Б., В. Р., Б. Р. и Б. Р.. И ако липсата на спомен за някои от детайлите при първите две свидетелки и противоречието в показанията на сестрите на пострадалата е наложило приобщаването на разпитите им от досъдебното производство, то такава необходимост не е била налице досежно заявеното от М. Б. и В. Р.. Последната е допусната в качеството на свидетел от първостепенния съд и то по искане именно на защитата, като е потвърдила заявеното от пострадалата за многократни сексуални контакти с подсъдимия, осъществени против действителната ѝ воля. Ето защо проверяваният съдебен акт не се отклонява от стандарта, заложен в разпоредбата на чл. 281, ал. 8 от НПК и не дава основание за извод, че тя е основана единствено върху доказателства и доказателствени средства, с които подсъдимият не е могъл да се конфронтира лично и непосредствено. С особено внимание съдът е подходил към показанията на свид. Б., отчитайки качеството ѝ на пострадала и евентуалната ѝ заинтересованост, произтичаща от него. При обсъждане на заявеното от нея контролираната инстанция убедително е защитила извода си, че въпреки това и независимо от ниската си възраст свидетелката пресъздава добросъвестно възприятията си за инкриминираните събития с нейно участие без да добавя нови факти, да премълчава такива или да хиперболизира случилото се. За това заключение от значение са били логическата съгласуваност на твърденията ѝ, последователността, с която описва събитията в периода 2014-2017 год. и неизменността на показанията ѝ в двете фази на наказателния процес. Обстоятелството, че в разпита, проведен в изпълнение на издадената от СГС Европейска заповед за разследване, е проявила известно колебание досежно изнасилването от м. април 2017 год., посочвайки най-напред, че престъплението е довършено, а впоследствие – че подсъдимият не е достигнал до съвкупление с нея, с основание не е мотивирало извод за неистинност на коментираното доказателствено средство предвид проверката и съпоставянето му с останалите доказателствени източници. В тази насока са били съобразени не само показанията на Б., депозирани по реда на чл. 223 от НПК, но и разказаното от нея пред свидетелите Е. К., М. Б. и Г. Г. за осъществен от подсъдимия полов акт десетина дни преди сигнализирането на компетентните органи за действията на Р.. Неоснователно се поддържа, че при приобщаване показанията на пострадалата Б. към доказателствената съвкупност са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Подобни възражения са правени пред въззивната инстанция и са получили законосъобразен и аргументиран отговор в мотивите на атакуваното решение. С оглед обстоятелството, че свидетелката не е навършила пълнолетие към момента на разглеждане на делото от съдилищата по фактите, а и понастоящем, тя попада в категорията лица, за които процесуалният закон предвижда засилена защита чрез избягване на контакта им с подсъдимия. В същото време предвид последователно изразеното ѝ несъгласие да се завърне в България, за да бъде разпитана – от една страна, и невъзможността да бъде проведена видеоконференция – от друга, единствената процесуална възможност за разпита ѝ в рамките на съдебното следствие е била чрез издаването на Европейска заповед за разследване. Както представителят на държавното обвинение, така и подсъдимият и защитата му са се възползвали от дадената им възможност да поставят своите въпроси към непълнолетната. Впоследствие тези въпроси са били инкорпорирани в издадената заповед, били са зададени на свидетелката от съда на изпълняващата държава и са получили съответен отговор. След като видеозаписът на разпита ѝ от съда в Н., Ф. е бил възпроизведен, а съдържанието му е било отразено на хартиен носител, подсъдимият и защитникът му са имали възможност да поискат допълнителен разпит на Б. чрез издаване на нова заповед за разследване с цел преодоляване на съществуващите според тях неясноти и противоречия в твърденията ѝ, но не са сторили това нито пред първата, нито пред въззивната инстанция. Разбира се, пасивността на страните не означава, че съдът е освободен от задължението си да предприеме необходимите процесуални действия за разкриване на истината, но в конкретния случай долустоящите инстанции не могат да бъдат упрекнати в неизпълнението му, защото са достигнали до законосъобразното заключение, че заявеното от Б. притежава изискуемата от закона информативност и последователност и позволява да бъдат направени категорични изводи относно правно значимите обстоятелства, а доколкото в твърденията ѝ се набелязват известни непълноти и несъответствия, те са преодолими чрез съпоставянето на показанията ѝ с останалите доказателства и доказателствени средства. Несподеляеми са доводите, касаещи изводите на въззивния съд за времето, по което са извършени деянията по п. 1 и 2 от обвинителния акт. Безспорно при установяването на това обстоятелство с изискуемата от НПК безспорност и категоричност съдилищата по фактите са били изправени пред значителни затруднения предвид невъзможността на пострадалата да отнесе действията на подсъдимия към точно определена дата – факт, лесно обясним с ниската ѝ възраст и с отдалечеността на инкриминираните събития, който обаче не дава отражение върху достоверността на показанията ѝ. Това обаче не означава, че констатациите на контролираната инстанция са произволни и основани на предположения. Като изходна точка за преценката кога е бил първият сексуален контакт на подсъдимия със сестричката му съдът е ползвал посоченото от нея не само при разпитите ѝ като свидетел, но и пред свид. Е. К., че това се е случило, когато е била 10-11 годишна, в трети или четвърти клас; съпоставил го е с датата на раждане на пострадалата – на 22. 11. 2003 год., т. е. в края на годината и с възрастта ѝ, когато е тръгнала на училище – на седем години съгласно показанията на родителите ѝ Ц. Б. и Г. Т.; като маркер за времето на извършване на деянието е ползвал и още две обстоятелства – преместването на семейството в друго жилище и времето, по което свид. Б. е заминал да живее и работи в /държава/. За да обоснове тезата си, защитата акцентира върху факта, че настанителната заповед за апартамента в[жк] е издадена още през 2012 год. Внимателният прочит на мотивите показва, че коментираното обстоятелство не е останало извън вниманието на САС – напротив, на стр. 16 от мотивите са изложени убедителни съображения защо наличието на настанителна заповед не означава непременно фактическо преместване в новото жилище непосредствено след издаване на заповедта, още повече, че преди този момент семейството е живяло при роднини, а не в друго общинско жилище. Тук е мястото да се отбележи, че предложената в допълнението към жалбата интерпретация на заявеното от пострадалата за времето на извършване на двете деяния не може да бъде възприета не само защото предполага касационната инстанция да направи други фактически констатации, което в настоящото първо по ред разглеждане на делото от ВКС е недопустимо, но и защото невярно отразява периода, в който свид. Б. е била в четвърти клас – съобразно посоченото от апелативния съд тя е тръгнала на училище през учебната 2010/2011 год., а в четвърти клас е била именно през учебната 2013/2014 год. Същевременно контролираната инстанция е кредитирала показанията ѝ от досъдебното производство пред съдия съгласно които първото изнасилване е било извършено в близко време преди преместването на семейството от апартамента на баба ѝ в общинското жилище, като самото преместване е станало през м. април, около Ц., а блудството е било реализирано през есента на 2014 год. след заминаването на баща ѝ за /държава/, което събитие е било след началото на учебната година. Не се подкрепя от материалите по делото и упрекът на жалбоподателя за игнориране на доказателствата, оневиняващи подсъдимия. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт не дава основание да се приеме, че е допуснато подобно нарушение на процесуалните правила. Въззивната инстанция е коментирала не само показанията на Б. и Б. Р. от досъдебната фаза, но и тези, депозирани по време на съдебното следствие. Те са съпоставени със заявеното от пострадалата и с кореспондиращите им твърдения на свидетелките М. Б., Г. Г., В. Р. и Е. К.; разгледани са и в светлината на разясненията на вещите лица, изготвили заключението на съдебнопсихиатричните експертизи на двете непълнолетни момичета; анализирани са причините, посочени от двете, да депозират на досъдебното производство уличаващи брат им показания, респ. да ги променят при разпита от градския съд. След всеобхватното им обсъждане убедително е защитен изводът за недостоверност на посоченото от тях пред първостепенния съд. Същият комплексен подход е следвала въззивната инстанция и касателно свидетелите М. В. и Г. Л.. Показанията им за отсъствие на подсъдимия от семейното жилище през целия инкриминиран период не са отхвърлени произволно и неаргументирано, както се твърди в жалбата и допълнението към нея. Констатацията, че двамата не съобщават правдиво фактите, е направена след съпоставяне на твърденията им с посоченото от Б. Р. пред разследващ орган. Наред с това за този извод от съществено значение е било и заявеното от майката на подсъдимия за времето, през което синът ѝ е живял извън дома им – значително по-кратко от описаното от Л. и В., и особено съобщеното от нея, че през този период той не е преустановил изцяло контактите си със своите близки и е имало случаи не само да посещава апартамента им, но и да преспива при тях. На последно място недоволството на касатора от съдържанието на обвинителния акт не може да предизвика претендираните от него процесуални последици – отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Изложените в допълнението към жалбата аргументи не държат сметка за разпоредбите на чл. 248, ал. 3 от НПК и чл. 351, ал. 2 от НПК и за въведената с тях забрана сезиращият ВКС документ да се основава на нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство, които не са били поставени на обсъждане в разпоредителното заседание, включително по почин на съдията-докладчик, или които са приети за несъществени. В разпоредителното заседание, проведено на 22. 01. 2018 год., въпросът за съответствието на обвинителния инструмент с изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК е бил поставен от защитата и първата инстанция е оставила без уважение всички възражения в тази насока, включително и тези за необходимост от конкретизация на времето на извършване на всяко от трите деяния до точно определена дата. При това положение повдигането им отново пред настоящия състав се явява недопустимо. При правилно установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила законосъобразни изводи досежно съставомерността и правната квалификация на деянието. Неоснователни са доводите за поглъщане на блудството, осъществено на неустановена дата през 2014 год., от първото от двете изнасилвания, извършено през същата тази година. Безспорно върховната съдебна инстанция многократно е отбелязвала, че престъплението по чл. 152 от НК поглъща това по чл. 149 и чл. 150 от НК, но извън вниманието на защитата е останало същественото уточнение, че това разрешение се отнася единствено за случаите, когато с едни и същи действия са реализирани съставите на блудството и изнасилването, т. е., когато двете деяния са извършени при условията на идеална съвкупност. Когато деецът осъществи изнасилването и след това с други действия извърши и блудство ще носи отговорност за две деяния, тъй като се касае за реална съвкупност и по – тежкото престъпление не поглъща по – лекото. Настоящият казус попада именно във втората хипотеза. При проследяване на хронологията на инкриминираните събития е видно, че двете посегателства са осъществени по различно време, като изнасилването предхожда с месеци блудството. Нещо повече, двете престъпления са извършени и на различно място – докато изнасилването е осъществено в старото жилище на подсъдимия и пострадалата в[жк], то блудствените действия със свид. Б. са реализирани след преместването им в трети микрорайон. Самите принудителни действия спрямо пострадалата също са от различно естество – при изнасилването те са се изразили в затискането на спящата пострадала и в запушването на устата ѝ, а при блудството – в хващането ѝ през кръста, събарянето ѝ върху леглото и затискането на устата ѝ с длан. Изложеното недвусмислено показва, че не се налага корекция на въззивния съдебен акт и оправдаване на подс. Р. по обвинението за престъпление по чл. 149, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 от НК. Що се отнася до другите две престъпни посегателства с правна квалификация по чл. 152, ал. 4 от НК, оправдаването на подсъдимия от касационната инстанция би било възможно единствено при условията на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, но само в хипотезата, когато деянието съобразно фактите, приети от долустоящите съдилища, не съставлява престъпление. Това е така, защото касационната инстанция извън случаите по чл. 354, ал. 5 от НПК е съд единствено по правото и поради това е обвързана от фактическите констатации в проверявания съдебен акт. В настоящия казус фактологията, описана в мотивите на въззивната присъда, е престъпна и съдържа както упражнена физическа принуда (при първото от двете изнасилвания тя се е изразила, както бе посочено по-горе в затискане тялото на пострадалата и в запушването на устата ѝ с длан, а при второто – в запушване на устата ѝ), така и осъществяване на съвкупление против действителната воля на свид. Б.. Въз основа на тези действия са направени и законосъобразни изводи досежно субективната страна на всяко от инкриминираните деяния. Защитата поддържа, че подсъдимият следва да бъде оправдан, тъй като не е установен мотивът за извършване на посегателствата срещу половата неприкосновеност на пострадалата. Той обаче не е елемент нито от състава на престъплението по чл. 149 от НК, нито от този на изнасилването, поради което установяването му поначало не е включено в предмета на доказване, а отсъствието на категорични доказателства в тази насока не дава основание за оправдаване на И. Р.. Предвид тези съображения касационната инстанция не намери основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. 2 или по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 10/11. 06. 2020 год., постановена по в. н. о. х. д. № 418/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 2 състав. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.