Р Е Ш Е Н И Е № 121/2014 г. гр.София, 01.04.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 1723 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 94 от 10.03.2014 г. на ВКС, ІІ г.о. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 2159 от 15.11.2012 г., постановено по в.гр.д.№ 1544/2012 г. на Окръжен съд - Варна. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради допуснато смесване на въпроса за доказване на правния интерес при предявяване на отрицателен установителен иск за собственост с предмета на доказване при същия иск, което е в противоречие с т.1 от ТР № 8/2012 г. от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГКТК. Касаторът Т. П. С. от [населено място] чрез адвокат С. Б. от АК – В. поддържа оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения и иска решението да бъде отменено, а делото да бъде върнато на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответниците по касация И. С. К., Л. Х. К., М. С. И., П. М. П. и Й. Х. П. чрез адвокат К. М. от АК – В., с който възразяват, че жалбата е неоснователна. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл.291 и чл.293 ГПК, намира следното: С атакуваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, окръжният съд е обезсилил решение № 182 от 19.01.2012 г. /поправено с решение № 1954 от 03.05.2012 г./ по гр.д.№ 3926/2008 г. на Районен съд – Варна и е прекратил производството по предявените от Т. П. С. срещу И. С. К., Л. Х. К., М. С. И., П. М. П. и Й. Х. П. отрицателни установителни искове за признаване, че последните не са собственици на поземлен имот № 3048, с идентификатор 10135.2552.2541 по КК на [населено място], м.”С. К.” (кв.”И.”), с площ по скица 1007 кв.м., а съгласно оцифряване, отчитащо координатите на графичните точки на имота – 895 кв.м. С първоинстанционното решение иска е отхвърлен като неоснователен. С доклада си в съдебното заседание на 22.04.2009 г. първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест между страните, като е възложил на Т. П. С. да докаже правния си интерес от отрицателния установителен иск, като установи наличието на идентичност между процесния имот, описан в легитимиращото го като собственик постановление на ЧСИ, с имота, описан в нотариален акт № 133 от 19.08.1983 г., както и с имота, описан в легитимиращите ответниците нотариални актове, а именно: № 70 от 03.04.2008 г., т.ІІІ, рег.№ 4590, нот.д.№ 461 от 03.04.2008 г.; № 171 от 21.04.2008 г., т.ІІІ, рег.№ 5424, нот.д.№ 562 от 21.04.2008 г. и № 61 от 20.08.2008 г., т.VІІ, рег.№ 11816, нот.д.№ 1244 от 20.08.2008 г. /и трите на нотариус О.Ш./. Въз основа на заключенията на съдебно-техническата експертиза съдът е приел за установено наличието на идентичност на процесния имот с имота по постановлението на ЧСИ от 07.04.2008 г. /влязло в сила на 18.04.2008 г./ и с имота по НА № 133 от 19.08.1983 г. и частична идентичност с имота по НА № 70/2008 г. и по НА № 171 от 21.04.2008 г., съответно – по НА № 61 от 20.08.2008 г. От постановление за възлагане от 07.04.2008 г. е видно, че на ищеца (сега касатор) е било възложено дворно място с площ 500 кв.м., а по скица 740 кв.м., представляващо неотчуждена част от имот пл.№ 3048 (стар пл.№ 3351 в 24-ти подрайон) по плана на [населено място]. За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е приел, че процедурата по отчуждаване на 500 кв.м. от имот № 3048 (стар имот № 3351), започнала със заповед № 214 от 31.01.1975 г., не е финализирана поради неплащане на съответното обезщетение на наследниците на Д. В.. При липсата на завършена процедура по отчуждаване, за И. С. К. и Л. Х. К. не е съществувала пречка да придобият имота по давност, което са осъществили посредством владението му в течение на повече от 10 години, а останалите ответници (М. С. И. - купувач по НА № 171 от 21.04.2008 г., а П. М. П. и Й. Х. П. – купувачи по силата на НА № 61 от 20.08.2008 г. и при условията на чл.19, ал.1 СК, отм.) са придобили собствеността чрез покупко-продажба от собственик. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение, като е приел, че за ищеца (сега касатор) не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, доколкото в хода на производството от него били наведени твърдения, които противоречат на посоченото в исковата молба валидно правно основание за придобиване на собствеността – влязлото в сила на 18.04.2008 г. постановление на ЧСИ за възлагане на имота. Според въззивния съд, твърдението на касатора, че е завел административно дело за отмяна на отказа на кмета на [община] да отмени отчуждаването, извършено със заповед № 214 от 31.01.1975 г., съставлява признание на неизгоден за ищеца факт, а именно, че съществува възможност защитаваното от него вещно право да е в патримониума на трето за процеса лице, и то такова, което изключва придобиването на имота на соченото с исковата молба първоначално основание. Посочено е, че евентуалното отхвърляне на жалбата срещу отказа на кмета за отмяна на отчуждаването би изключило и от патримониума на ищеца претендираното от него вещно право, респ. би направило недопустима предприетата искова защита поради липса на правен интерес. По основанието за допускане на касационното обжалване: Съобразно разясненията, дадени по т.1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, при условията на чл.130, ал.2 ЗСВ съдилищата са длъжни да приемат, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права (на оригинерно основание или по реституция), ако отрече правата на ответника. Като принципно неправилна е отречена тезата, че отрицателният установителен иск винаги е субсидиарна форма на защита и че е недопустим по съображение, че защитата чрез него не би била в пълен обем по отношение засегнатото от спора право. Видът на иска и обемът на защитата зависят от нуждата, обусловена от конкретното засягане на правата от насрещната претенция. При отрицателния установителен иск в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Първото има качеството „предмет на иска”, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. След като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи и установи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. За ищеца, с оглед обосноваване правния интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, се следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение противоречи на посочената задължителна съдебна практика, като в нарушение на съдопроизводствените правила е прието, че е налице процесуална пречка за произнасяне по съществото на предявените от Т. П. С. срещу И. С. К., Л. Х. К., М. С. И., П. М. П. и Й. Х. П. отрицателни установителни искове за собственост. Касаторът е обосновал правния си интерес от предявяването на иска, предвид влязлото в сила на 18.04.2008 г. постановление за възлагане от 07.04.2008 г. по изп.д.№ 20078070400017 на ЧСИ с рег.№ 807, вписано на 09.05.2008 г. От заключенията на съдебно-техническата експертиза, се установява, че процесният имот е идентичен с имота по постановлението за възлагане от 07.04.2008 г. и е частично идентичен с имота, за удостоверяване придобиването по давност на който в патримониума на съпрузите И. С. К. и Л. Х. К. е съставен НА № 70 от 04.04.2008 г., последващо разпореден с продажбите, оформени с НА № 171 от 21.04.2008 г. и с НА № 61 от 20.08.2008 г. Касаторът е поддържал и установил, че понастоящем упражнява фактическата власт върху имота, а позицията на ответниците по исковете е, че Т. П. С. не притежава право на собственост върху обекта, противопоставяйки свои права и легитимирайки се с цитираните НА № 70 от 04.04.2008 г., НА № 171 от 21.04.2008 г. и НА № 61 от 20.08.2008 г. С установяването на посочените факти и предвид поддържаните от ответниците становища се налага извода, че Т. П. С. е обосновал интереса си от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост. Между страните безспорно е налице правен спор относно собствеността върху имота, като всяка от тях разполага с право на иск, за да защити своето право. Равенството на страните в процеса, равната възможност, която съдът осигурява на страните да упражняват предоставените им права и правният интерес, като единствено условие съгласно чл.124, ал.1 ГПК за предявяване на иск за установяване несъществуването на едно право, означават, че съдът не може да лиши единия от участниците в правния спор от правото му да инициира исков процес за установяване несъществуването на спорното право. Диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси, като водеща в тази насока е неговата преценка за необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалното му право. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. Ирелевантно за преценката относно допустимостта на иска е обстоятелство, което все още не е настъпило – изхода от заявеното от ищеца искане за отмяна на отчуждаването на имот, извършено със заповед № 214 от 31.01.1976 г. Като е формирал своите изводи относно допустимостта на иска на база предполагаемия изход от обжалването на отказа за отмяна на отчуждаването, въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила (чл.235, ал.3 ГПК) и е процедирал в противоречие с разясненията по т.1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо атакуваното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато на въззивния съд за постановяване на акт по съществото на спора. Воден от изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 2159 от 15.11.2012 г., постановено по в.гр.д.№ 1544/2012 г. на Окръжен съд - Варна. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния Окръжен съд - Варна. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: