Р Е Ш Е Н И Е № 162 гр. София, 23.04.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети април 2014 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Кр. ПАВЛОВА и в присъствието на прокурора от ВКП Д. ГЕНЧЕВ, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 163/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия С. Я. С. срещу въззивна присъда № 49, постановена на 25.11.2013 г. от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 956/2013 г., с която е била отменена първоинстанционната оправдателна за този подсъдим присъда от 08.07.2013 г., постановена по НОХД № 973/2012 г. от Софийски градски съд. С атакуваната въззивна присъда подс. С. С. е признат за виновен по две обвинения: 1. в това, че на 03.11.2011 г. в гр.С. без надлежно разрешение в съучастие като съизвършител с подс. Д. Р. е разпространил чрез продажба на Е. С. А. 0,70 гр. амфетамин на стойност 21 лв., поради което и на осн. чл. 354а ал.1 изр.1 пр.5 вр. чл. 20 ал.2 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на 6 000 лева; 2. в това, че на същата дата в апартамент № ..., ет. ... вх. ... на [улица] в гр. С., жк О. в съучастие като съизвършител с подс. Д. Р. без надлежно разрешение е държал с цел разпространение различни видове високорискови наркотични вещества на обща стойност 2 744,04 лв., поради което и на основание чл. 354а ал.1 изр.1 пр.4 алт.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години и глоба в размер на 8 000 лева. На осн. чл. 23 от НК на подс. С. е било наложено едно общо наказание – лишаване от свобода за срок от четири години и глоба в размер на 8 000 лева. Касационната жалба релевира всички касационни основания по чл. 348 ал.1 от НПК. Нарушението на материалния закон се обосновава с обстоятелството, че подс. С. не е автор на престъпленията, за които е бил признат за виновен. Съществените процесуални нарушения се аргументират с нарушение от страна на въззивния съд на чл. 13, чл.14 и чл. 107 ал.5 от НПК, като не е взел мерки за разкриване на обективната истина, както и че необективно и едностранно е изследвал доказателствата по делото, като е игнорирал оправдателните доказателства, събрани в хода на първоинстанционното производство. Твърди се, че съдебният акт е постановен в нарушение на чл. 305 ал.3 от НПК, както и че липсват мотиви относно индивидуализацията на размерите на наложените наказания. Сочи се, че не са обсъдени задълбочено възраженията и доводите на защитата. Явната несправедливост на въззивната присъда се обосновава в налагането на прекомерно тежко и завишено наказание. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаването на подс. С. или връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция защитата на подс.С. поддържа жалбата му по изложените в нея доводи и с направените искания. Подс. С. твърди, че е невинен, поради което моли за оправдаването му. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, като счита, че изводите на въззивния съд са резултат на кредитирането на доказателства, които неправилно са били оценени от въззивния съд, поради което и материалният закон е бил приложен правилно. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подс. С. е частично основателна. Тя следва да бъде разгледана, макар че е изключително бланкетна, доколкото в нея се съдържат твърдения за допуснати нарушения на чл. 13,14 и 107 от НПК. Те са изложени с общи изрази, без каквато и да е конкретика, свързана с доказателствата по делото и способите за тяхното събиране и оценка от съдебните инстанции. Декларативното и абстрактно цитиране на норми на НПК и принципни положения от теорията в касационната жалба е пречка касационният съд да извърши конкретна проверка на атакуваното решение и да се произнесе с максимална прецизност. Правото на защита на подс.С., независимо от пороците на собствената му жалба, следва да бъде гарантирано от ВКС чрез проверка на въззивната присъда с оглед на начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд за доказаност на обвиненията по чл. 354а от НК. Проверката на атакувания съдебен акт не сочи той да е бил постановен в нарушение на принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Софийският апелативен съд е приел фактическите положения за установени при съблюдаване на процесуалните правила. С цел да проверка на доводите, съдържащи се във въззивния протест срещу оправдателната част на присъдата, е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което е разпитал основни свидетели на обвинението – Е. А., В. И. и С. Д.. Направил е собствен анализ и преценка на доказателствените материали, събрани както в хода на първоинстанционното производство, така и тези, които непосредствено е събрал. От съдържанието на мотивите към присъдата не се установява те да са тълкувани превратно или изопачено. Въззивният съд не е преценявал събраните от него самия доказателства изолирано, а в съответствие с процесуалните си задължения ги е съпоставил с тези от първоинстанционното и от досъдебното производство, съдържащи се в показанията на самите преразпитани свидетели. След като ги е обсъдил с достатъчно внимание и задълбоченост съдът е изложил аргументите си на кои дава вяра и кои не кредитира. Следва да се посочи на жалбоподателя, че съдът не може да бъде упрекнат, че е кредитирал определени показания, стига обаче да е посочил по начин, който съответства на правилата на НПК за анализ и оценка на доказателствата, причината за това. В случаи като настоящия, при който основните свидетели /Е. А. и В. И./ променят непрекъснато показанията си, не може да се очаква, че контролната съдебна инстанция ще се съгласи с оправдателните изводи на първата, без да изясни причината за тази промяна в твърденията на свидетелите. Въззивният съд всякога е длъжен да вземе мерки, с които да отстрани противоречията в доказателствата и да достигне до обективната истина. Това е не само негово право, но и задължение съгласно чл. 13 и чл.14 от НПК. По този начин тези норми не само не са били нарушени, но са изцяло съобразени в доказателствената дейност на въззивния съд. От мотивите на присъдата ясно личи, че въззивният съд е изяснил релевантните факти посредством показанията на свидетелите, разгледани в съчетание с данните, изведени от писмените доказателствени средства – протоколи за претърсване и изземване, от веществените доказателства, от резултатите от експертните изследвания и заключенията от изготвените и приети експертизи. Не е основателно твърдението, че мотивите на въззивната присъда не отговарят на изискванията на чл. 305 ал.3 от НПК. Вероятно изготвилият жалбата е имал предвид разпоредбата на чл. 339 ал.3 от НПК, отнасяща се до изискванията за съдържанието на въззивната присъда, който касационният съд не намира да е нарушен. Доколкото присъдата, постановена от първоинстанционния съд, е била оправдателна за подс. С., единствените доводи на неговата защита са се съдържали в пледоарията пред въззивния съд. Прочитът на същите, съпоставен със съдържанието на мотивите на този съд, сочи на пълно съблюдаване на посочената норма на процесуалния закон. Основните защитни аргументи, изложени в полза на подс. С., са били насочени към показанията на св. А. и на св. И.. Те са били толкова обширно анализирани /л.14-л.18 от мотивите/, без това да е било до такава степен наложително, съпоставени са с останалите доказателства, изхождащи от св. П. С., и е обоснована ясно и категорично волята на въззивния съд да кредитира именно тези от досъдебното производство, дадени пред съдия. Всъщност упрекът към въззивният съд за противоречаща на закона доказателствена дейност по отношение на тези двама свидетели е неоснователен. В резултат на техните показания въззивният съд е приел за установени следните факти: св. А. е осъществил телефонен контакт с подс. Р., на телефон, на който преди се е свързвал с подс. С. и на който се е договарял за покупката на наркотици; постигнал е договорка за закупуването на наркотик с подс. Р.; на адреса, на който тя е живеела с подсъдимия, е бил закаран от св. И.; след повторно позвъняване на същия телефон е осъществил среща пред входа на блока с подс. Р., от която закупил амфетамин. Видно от пледоарията на защитника на подс. С. пред въззивната инстанция /л.70-72/ именно това е било поискано от защитата въззивния съд да приеме, че е било осъществено от фактическа страна по делото, и доколкото то е ползвало защитната теза на този подсъдим, това са били и защитните му доводи срещу въззивния протест, с който се е искало неговото осъждане по обвиненията. Следователно не може да се отправи какъвто и да е доказателствен упрек към въззивния съд, който да е резултат от нарушение на процесуалните правила. Следва да се има предвид, че по делото е имало обвинения за същите престъпления и срещу подсъдимата Д. Р., фактите по които са били установени със същите доказателства, като тези за подс. С., поради което направените фактически изводи по отношение на обвинението спрямо нея, не следва да бъдат смесвани с тези, касаещи подс. С.. Поради това не е налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Аргументиран с констатациите, съдържащи се в протоколите за претърсване и изземване, както и с гласните доказателствени източници – показанията на св. А. и на св. И. /съгласно които първият многократно е закупувал от подсъдимия различни наркотични вещества, познавайки под прякора „Д.”, а вторият като таксиметров шофьор е изпълнявал поръчки до този адрес, на който знаел, че живее „Д.” занимаващ се с наркотици/, е изводът на апелативния съд, че на инкриминираната дата подс. С. в съучастие в подс. Р. като съизвършител е държал с цел разпространение различни наркотични вещества. Обосновано с доказателствата въззивният съд е приел, че държането не е осъществено само от подс. Р., а че и у подс. С. е било налице ясно съзнание за наличието, вида и количеството на наркотиците /канабис и амфетамини/, както и че неговата цел е била тяхното разпространение. Не може да бъде обоснован с което и да е доказателство по делото не защото не е кредитирано, а просто защото такова липсва, доводът на защитата на подс.С., че наркотиците са били само на подс. Р. и подс. С. не е знаел за тях. Въззивният съд е дал обоснован с доказателствата отговор за съставомерност и доказаност на авторството на С. в осъществяването на престъплението по чл. 354а ал.1 изр.1 пр.4 алт. 1 /за противозаконно държане на наркотични вещества/, който не противоречи на материалния закон. Количеството на наркотиците, различният им вид, разфасовките, в които са намерени, местата, на които са били открити, които изобщо не са били прикрити, както в стаята, обитавана от двамата подсъдими, така и в съседната, необитавана от доста време от брата на подс. С., са все аргументи, изведени от обективната доказателствена съвкупност, опровергаващи защитната теза на подсъдимия, че не е знаел за наличието на наркотиците в неговия дом. Целта на държането правилно е била изведена от показанията на св. А. /заявил, че принципно си купува от подсъдимия наркотик и че това е правил многократно/, от показанията на св. А. / който твърди, че знае, че там живее лице на име „Д.”, занимаващ се с наркотици/, от показанията на полицейските служители К. и И. /които са работили по сигнали за разпространение на наркотици, осъществявано от подс. С./, както и от констатациите, съдържащи се в протокола за претърсване и изземване, удостоверяващи намирането на електронна везна и множество празни пликчета, размерите на които сочат на предназначението им да бъдат употребявани при разпространението на наркотичните вещества. Субективната страна на инкриминираното престъпление – ясно съзнание за всички признаци от състава на престъплението по чл. 354а ал.1 изр.1 пр.4 алт. 1 от НК и наличието на специалната цел за разпространение на държаното наркотично вещество обосновано са мотивирани с изводимите от доказателствените средства данни. Обясненията на подс. С. и показанията на неговата майка, както и обясненията на подс. Р. са били обсъдени, като съдът е изложил убедителни съображения защо не ги кредитира. От гледна точка на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК в жалбата е изложено твърдението, че в резултат на допуснатите процесуални нарушения материалният закон е бил приложен неправилно. Доколкото при проверката на въззивната присъда не се констатира да са налице основанията на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, няма законово основание да се приеме, че при процесуално издържан анализ на доказателствата въззивният съд е направи неверен извод относно приложимия материален закон по отношение на обвинението по чл. 354а ал.1 изр.1 пр.4 алт. 1 вр. чл. 20 ал.2 от НК относно държането на наркотични вещества. Обективираните и установени чрез доказателствената съвкупност действия на подс. С. законосъобразно са получили своята материалноправна оценка, като липсват основания за оправдаването му за това престъпление или респективно за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Не така обаче стои въпросът с другото обвинение спрямо подс. С. С. – това за престъплението по чл. 354а ал.1 изр.1 пр.5 алт.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК /относно разпространението чрез продажба на 0,70 гр. амфетамин/. За да признае подс. С. за виновен и по това обвинение, въззивният съд е приел от правна страна / стр.34 от мотивите/, че разпространението на наркотика е станало чрез продажба, която по естеството си представлява консенсуален договор, който се счита за сключен с постигането на съгласие между страните по него. В случая от правна страна апелативният съд е приел, че „св. А. е търсил и е получил съгласието за сключването на сделката именно с подс. С.”, а подс. Р. само е извършила фактическото предаване на наркотика. Тези правни изводи, макар и по принцип верни, в конкретния случай касационният съд намира за несъответни на приетото от фактическа страна от въззивния съд / стр. 9 от мотивите/. Там апелативният съд е приел, че на 03.11.2011 г. телефонният разговор на подс. А. в желание да закупи наркотик се е осъществил с подс. Р.. Отново с нея се е провел и вторият разговор при пристигането си пред входа, когато заявил, че иска за закупи амфетамин за 10 лв. С нея е проведена и срещата пред входа, при която реално е предаден наркотика и са получени парите за него. При така установеното от фактическа страна не е видно в който и да е момент да е прието от въззивния съд, че на 03.11.2011 г. св. А. е постигнал съгласие с подс. С. за закупуването на инкриминираното количество и вид наркотик. Както съгласието за това /сключването на консенсуалния договор/, така и реалното му изпълнение, е станало изключително и само чрез действията на подс. Р.. Вероятното объркване на въззивния съд е произтекло от това, че е приел в мотивите си, че в предходни случаи в сходни ситуации принципно договореностите на св. А. винаги са били с подс. С.. Това обаче по никакъв начин но води до несъмнен и категоричен извод, че и на инкриминираната дата е било така, както всъщност правилно е приел от фактическа страна съдът. В случая се касае до т. нар. „сходни факти” в доказателствения процес. Боравенето с тях следва да е изключително прецизно, като те биха могли да имат отношение към изясняването на личността на подсъдимия, да дадат насоки за разследване, но не и да служат като пряко или косвено доказателство за конкретното престъпление. Обвинението за конкретно престъпление /като време, място и начин на извършване/ следва да се изгражда изключително и само върху конкретни факти, свързани с конкретното дело. Това произтича и от легалната дефиниция на доказателствата в наказателния процес – чл. 104 от НПК. Не биха могли да бъдат доказателства факти, които не са свързани с доказваното обстоятелство – в случая продажбата на наркотично вещество на 03.11.2011 г. Фактът, че преди тази дата вероятно подс. С. е продавал наркотични вещества на св. А., не може да е нито пряко, нито косвено доказателство, че този подсъдим е направил това и на инкриминираната дата. При това положение при правилно установени факти по делото въззивният съд е приложил неправилно материалния закон. При така възприетите факти по делото – проведен телефонен разговор на св. А. с подс. Р. със заявено желание от него за купи наркотик, повторен разговор отново между двамата, в който са уточнени вида и количеството на наркотика, и предаването му на св. А. от подс. Р., поведението на подс. С. не представлява престъпление. Той нито е участвал в постигането на съгласие с купувача, нито е предал купуваното наркотично вещество. Ето защо в случая касационният съд следва да отстрани допуснатото нарушение - неправилното приложение на материалния закон, за което притежава и съответното правомощие – по чл. 354 ал.1 т.2 пр.2 от НПК, и да оправдае подс. С. по обвинението за престъпление по чл. 354а ал.1 изр.1 пр.5 алт.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК /разпространение на наркотично вещество/. Доводът за явна несправедливост на наложените наказания се обосновава с обстоятелствата на прекомерната им завишеност. Проверката за основателността на този аргумент следва да обхване единствено наказанията за престъплението, касаещи държане на наркотични вещества, доколкото поради оправдаването на подс. С. за разпространението на такова вещество следва да бъдат отменени наложените му наказания. Въззивният съд е извършил задълбочена оценка както на смекчаващите, така и на отегчаващите отговорността на подс. С. обстоятелства. Въпреки наличието само на отегчаващи обстоятелства /посочени на стр. 37 от мотивите/, апелативният съд обективно е приел, че отговорността на подсъдимия следва да се реализира при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, поради което е наложил наказания под средните размери на предвидените в закона за това престъпление. В жалбата не се сочат налични, но неотчетени от въззивния съд смекчаващи отговорността на подс. С. обстоятелства. Неговото обременено съдебно минало – трикратни осъждания, две от които за престъпления по чл. 354а от НК, разнообразието и високата стойност на наркотичното вещество, въвличането на подс. Р. в престъпната му дейност е следвало определено да насочат вниманието на съда към определянето на по-висок размер на наказанията, съответстващи на целите на индивидуалната превенция. Поради липса на протест обаче касационната инстанция не би могла да коригира тази несправедливост на въззивната присъда. При това положение, касационният съд счита, че наложените наказания четири години лишаване от свобода и 8 хиляди лева глоба са занижени и в този смисъл явно несправедливи, но не в посоката, желана от подсъдимия. Те, поради липса на възможност за увеличаването им, следва да бъдат потвърдени. Без всякакво значение е фактът, че по едно от осъжданията деянията /грабежи/ са били осъществени преди десет години. По него деецът е осъден през 2010 г. – само една година преди осъществяване на престъплението по настоящето дело, което сочи, че това осъждане, както и останалите две, не са изиграли своя поправителен и превъзпитателен ефект върху С.. Поради оправдаването на подс. С. по едното от обвиненията по делото, следва да бъде отменено и приложението на чл. 23 от НК. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 и т.2 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 49/25.11.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановена по ВНОХД № 956/2013 г., като: ОПРАВДАВА подс. С. Я. С. по обвинението по чл. 354а ал.1 изр.1 пр.5 алт.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК – за това на 03.11.2011 г. в съучастие с подс. Р. да е разпространил /продал/ без надлежно разрешение на Е. С. А. наркотично вещество амфетамин с тегло 0,70 гр. на стойност 21 лв. ОТМЕНЯ въззивната присъда в частта й, касаеща приложението на чл. 23 от НК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.