Р Е Ш Е Н И Е № 322 гр. София, 15.01.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети декември, 2017 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора СИМОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1189/17 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346,т.4 НПК. С протоколно определение, постановено на 29.09.17 г.от АпСпНС, 3 състав, по В.Н.Д. 156/16 г., на основание чл.334,т.5 вр.чл.26 и чл.290 вр.чл.329,ал.2 НПК е спряно наказателното производство по посоченото дело по отношение на подсъдимия В. Е. Б., като е постановено същото да продължи по отношение на останалите подсъдими. Недоволен от това определение е останал адвокат К., който като защитник на подсъдимия Б. /за когото първостепенното производство е протекло отсъствено, а понастоящем изтърпява наказание лишаване от свобода в Република Сърбия/ го атакува в срок. Релевира оплакване за допускане на съществено процесуално нарушение със спиране на наказателното производство само по отношение на този деец. С оглед осигуряване правото на защита на последния се иска да се стигне до извод за наличие на основание за спиране на производството и по отношение на другите подсъдими. Недоволен от отказа да бъде спряно наказателното производство по отношение на всичките подсъдими е останал и подсъдимият Н. С.. Той атакува същия чрез своя защитник адвокат Ч.. Моли се обжалваният съдебен акт да бъде отменен и вместо него да бъде постановен друг, с който да бъде спряно производството спрямо всички дейци, до завръщане на подсъдимия Б. в РБ. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на Б., адвокат К., поддържа частната жалба, заявявайки, че продължаване на разглеждане на делото за съпроцесниците на неговия подзащитен крие риск от нарушаване на процесуалните права на последния. Защитникът на подсъдимия С., адвокат Ч., поддържа депозираната касационна частна жалба. Уточнява искането си в насока не на атакуване на отказа на АпСпНС за спиране на наказателното производство по отношение на всички дейци, с изключение на К., а в насока на нарушаване на правото на неговия подзащитен чрез спиране на наказателното производство само спрямо Б.. Явилите се в съдебно заседание подсъдими, както и всички останали защитници се присъединяват към исканията по депозираните частни жалби. Представителят на ВКП намира същите за неоснователни. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид частните жалби с отразените в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в настоящото производство, намира за установено следното: Първо, АпСпНС е разкрил, че подсъдимият Б., за когото, както бе споменато, първостепенното съдебно производство е протекло в негово отсъствие, изтърпява наказание лишаване от свобода за извършено престъпление в Република Сърбия. Допусната е екстрадиция в РБ за съдене по процесното производство, но след изтърпяване на определеното му в Сърбия наказание, което е три години и половина лишаване от свобода, считано от 30.08.16 г. Липсват постъпки от ВКП за предприет трансфер на осъденото в Сърбия лице. В тази връзка въззивната инстанция е преценила наново предпоставките на чл.269,ал.3 НПК и е извела заключение,че те не са налице /най-малко поради необходимостта от лично явяване на лицето пред второстепенния съдебен състав/, поради което „делото срещу подсъдимия Б. следва да бъде спряно, за да не се засягат необосновано процесуалните права на другите подсъдими по смисъла на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС”. Наред с казаното е направена преценка, че продължаване на делото срещу останалите съпроцесници няма да затрудни разкриването на обективната истина, „доколкото фактите и обстоятелствата по обвинението следва да се установяват поотделно и индивидуално за всеки един от тях”. Второ, на фона на отразеното трябва да се направи уточнение за исканията, отправени по частните касационни жалби, депозирани пред ВКС и доколко в контекста на тяхното съдържание те са допустими за разглеждане по съществото на процедурата. Атакувайки определението на АпСпНС, защитникът на Б. извежда допуснато нарушение спрямо подзащитния му чрез спиране на производството за него. Това съдебно поведение препятствало правото на касатора да се яви и да участва в допуснатото от въззивния съд съдебно следствие, като ангажира доказателства за своята невинност от една страна. От друга, правото му на защита се накърнявало в съществена степен и поради факта, че наказателното производство не е спряно спрямо другите подсъдими. В този аспект в частната жалба са посочени съображенията по съществото на вменената престъпна деятелност на подсъдимите лица- те не давали възможност за спиране по отношение само на едно лице, тъй като обвинението не е за просто съучастие по силата на чл.20 НК,както трябва да се разчита нормата на чл.26 НПК, а за престъпление по чл.321 НК. В частната жалба на подсъдимия С., депозирана чрез неговия защитник Ч., строго погледнато се обжалва отказът на въззивната инстанция да спре наказателното производство изцяло, до завръщането на дееца Б. в РБ. Отказът за спиране /макар и формално да липсва такъв диспозитив по атакувания съдебен акт, е ясно, че е налице подобен отказ/ не подлежи на касационен контрол извън атакуването на самите присъда или решение по същество, доколкото не се прекратява, спира или прегражда пътят на наказателното производство. Само в такъв случай актът на въззивната инстанция, постановен за пръв път пред нея, би подлежал на касационен контрол по силата на чл.346, т.4 НПК, както е образувано настоящото производство за разглеждане пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела. В съдебно заседание пред ВКС бе направено уточнение от тази страна. Финално, атакува се определението за спиране на наказателното производство само по отношение на подсъдимия Б., тъй като това съдебно действие нарушава съществено правото на защита на подсъдимия С., с оглед характера на повдигнатите обвинения, в извършването на които подсъдимите са обвинени и за които са осъдени. При така отразените характеристики по обжалването на обсъждания съдебен акт касационната инстанция намира, че частните жалби са допустими и следва да бъдат разгледани по същество. И това е така, тъй като всеки от жалбоподателите се оплаква от накърняване на собствените му процесуални права със спиране на производството само по отношение на дееца Б.. Несъмнено следва да се приеме, че и самият Б., и С. имат право на подобна претенция, защото със спиране на делото за единия, а продължаване за другия са засегнати техни процесуални интереси. Трето, наказателното производство е спряно от въззивната инстанция на основание чл.334,т.5 вр.чл.290 вр.чл.329,ал.2 НПК. Тук трябва да се направи съществено уточнение. Най-напред нормата на чл.334,т.5 НПК, относима към второстепенния съд, предвижда спиране на наказателното производство само в случаите на чл.25 НПК. Същевременно разпоредбата на чл.290,ал.1 НПК, към която е препратил АпСпНС, е релевантна за първостепенен съд. Тя визира спиране в случаите на чл.25 и 26 НПК. В процесния казус съдържанието на атакуваното съдебно определение указва на обстоятелството, че наказателното производство е спряно по отношение на Б. на основание чл.26 НПК, поради което разглеждането на делото е продължило по отношение на другите подсъдими. Въззивната инстанция не е направила анализ на прогласените в закона нейни лични правомощия и доколко в светлината на обсъжданите основания по чл.25 и 26 НПК, тя би могла да приспособи нормите за първата инстанция към собственото си произнасяне. Липсва обмисляне дали разпоредбата на чл.334,т.5 вр.чл.25 НПК не представлява специално правило с оглед чл.317 НПК, поради което да влизат в действие правилата на първата инстанция по чл.290, ал.1 вр. чл.25 и 26 НПК. Този съд намира,че мнението на АпСпНС за съотношението на цитираните законови норми е допустимо по принцип, макар и всъщност да следва да е налице пряко приложение само на чл.334,т.5 НПК. Казаното е така,предвид съдържанието на текстовете на чл.25 и 26 НПК. Простият прочит на същите указва на обстоятелството, че основните изисквания за спиране на наказателното производство са прогласени в нормата на чл.25 НПК. Конкретно в процесния случай е приета за налична предпоставката на ал.1,т.2 на цитирания законов текст от процесуалния закон- разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия, респективно подсъдимия, би попречило да се разкрие обективната истина. Разпоредбата на чл.26 НПК гласи, че наказателното производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко обвиняеми,респективно подсъдими, ако не са налице условията за разделяне, при престъпления, извършени в съучастие. Тълкуването на този законов текст води до извод, че става дума за особена хипотеза за спиране, която не може да бъде оглеждана изолирано от изискванията, очертани в чл.25 НПК. Именно последните формулират случаите, когато законът демонстрира възможност за спиране по отношение на отделен обвиняем/и, респективно подсъдим/и. И присъствието на такава предпоставка следва да се отнася към присъствието и на условията по чл.26 НПК- при съучастие и невъзможност производството да бъде разделено, делото да продължи за останалите съучастници, когато бъде спряно за един или няколко от тях, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина. Следователно, категорично може да се изведе становище, че разпоредбата на чл.26 НПК не представлява самостоятелно основание за спиране на наказателното производство. Но доколкото е ситуирана сред общите правила на НПК, макар и да не е спомената в чл.334,т.5 НПК, намира приложение и в този случай. Разбира се, би могла да бъде лансирана и различна теза. И тя е, че след като законодателят не е предвидил спиране на наказателното производство пред въззивен съд на основание чл.26 НПК, то това е недопустимо, дори и основанието за спиране да се е появило за първи път пред него. Би могло да се изтъква, че казаното е така,доколкото предмет на разглеждане пред втората инстанция е постановена присъда от първостепенния съд и се контролират нейните материална и процесуална законосъобразности. Затова и няма място за спиране по отношение на един или няколко подсъдими и продължаване на делото по отношение на други, тъй като тогава преценката на съдебния акт би била разкъсана. ВКС в този му състав не намира процесуален смисъл да се съгласи с подобна позиция. И това е така не само предвид тълкуването на нормата на чл.26 НПК като несамостоятелно основание за спиране на наказателното производство, а и защото съществува разсъждение поради формален критерий. Относимата към върховната съдебна инстанция по наказателни дела разпоредба за спиране на наказателното производство-тази по чл.354,ал.1,т.2,пр.1, алт.2 НПК визира спиране в предвидените от закона случаи, без повече уточнения. Е., каквито са възможностите за спиране по общите правила от част първа на НПК. Те са тези по чл.25 и чл.26 НПК. Няма резон единствено за въззивната съдебна инстанция да бъде изключена възможността за прилагане на разпоредбата на чл.26 НПК, а за останалите две тя да е налице. Ето защо е необходимо да бъде прието като допустимо произнасянето на АпСпНС за наличие на предпоставките на чл.26 вр.чл.25 НПК. Четвърто, по същество погледнато, частните жалби са основателни, макар и да не се приемат като релевантни всички съображения, изложени от страните. Разпоредбата на чл.26 НПК говори за осъществено престъпление в съучастие. Няма конкретизация само за извършено общо съучастие по смисъла на чл.20 НК, както се твърди, че следва да се интерпретира тази норма. Напротив, липсва пречка същата да се отнася за всяко съставомерно деяние по НК, което съдържа в себе си задружна дейност. А при вменената на подсъдимите по настоящото дело престъпна деятелност по чл.321 НК, несъмнено става дума за необходимо съучастие. Това е специална форма на съучастие,различна от общото такова по чл.20 НК. Тя изключва същото в материалноправен план, но не и в обсъждания процесуалноправен аспект при преглед на същността на текста по чл.26 НПК. Съвсем отделен е въпросът, че мотивите на АпСпНС за липса на възможност делото да се разглежда в отсъствие на подсъдимия Б., поради което производството спрямо него следва да бъде спряно, а спрямо останалите подсъдими да продължи, е незаконосъобразно в същината си предвид направената от съда преценка и изложените в тази връзка съображения. Първоинстанционното разглеждане на делото е протекло в отсъствие на жалбоподателя Б., на законно правно основание. СпНС не е спрял наказателното производство за този подсъдим, а е постановил присъда. Оповестяването на съдебен акт по съществото на престъпната деятелност е допустимо както за този съд, така и за всяка следваща инстанция, тъй като при законосъобразно проведено задочно разглеждане на делото правата на подсъдимото лице са охранени. Най-малко последните са гарантирани с възможността да се иска възобновяване на наказателното производство по реда на чл.423 НПК. Така че продължаване на разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия Б. пред второстепенния съд само по себе си не може да доведе до нарушаване на неговите процесуални права, защото предмет за ревизия е присъдата по същество, а не това дали правилно или не делото е разгледано задочно за този деец. Констатиране на незаконосъобразие при реализиране на процедурата по отсъствено гледане пък би довела до процесуални последици, свързани с отмяна на атакувания първостепен съдебен акт. По-нататък, оглеждането на спецификата на вменената на подсъдимите лица престъпна деятелност, за която същите са признати за виновни и осъдени от друга страна, довежда до извод за незаконосъобразност на атакуваното определение за спиране. Необходимото съучастие, каквото представлява организираната престъпна дейност, което бе споменато по-горе в настоящия съдебен акт, но в друг контекст, е обстоятелство от такъв характер, че установяването на съставомерните обстоятелства по него за всеки един от годните да продължат участие в наказателното производство дейци, участници в групата, рефлектира върху останалите. Този съд не намира,че обективната истина би била успешно установена, ако производството се спре по отношение само на лицето,което при това е осъдено като ръководител на групата, какъвто е Б.. Това неминуемо ще повлияе върху третираните от останалите подсъдими-жалбоподатели пред АпСпНС престъпни обстоятелства, оспорвани от тях, колкото и те да се установявали индивидуално и поотделно за всеки,както твърди контролираната инстанция. То косвено ще се отрази и на процесуалноправното положение на Б. след реалното му екстрадиране. Казано по друг начин, нужно е да се прецени или че наказателното производство трябва да продължи отсъствено за този касатор, или да се подходи и към останалите лица по начин, че да не бъдат накърнени законни процесуални права и интереси на никого от съпроцесниците. П., предвид изложеното, атакуваното определение подлежи на отмяна поради допускане на съществено процесуално нарушение при неговото постановяване-такова по чл.348,ал.1,т.2 вр.ал.3,т.1 НПК. Тази инстанция не е оправомощена да го отстрани сама, а следва да върне делото на долустоящия съд за продължаване на процесуалните действия по проверка на атакуваната първоинстанционна присъда или респективно спиране на наказателното производство, но с различни от приетите от АпСпНС аргументи. Водим от изтъкнатите съображения и на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1, т.5 вр.чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА протоколно определение,постановено на 29.09.17 г. от АпСпНС, 3 състав, по В.Н.Д. 156/16 г., с което на основание чл.334,т.5 вр.чл.26 и чл.290 вр.чл.329,ал.2 НПК е спряно наказателното производство по посоченото дело по отношение на подсъдимия В. Е. Б.. ВРЪЩА делото на същия съд и състав за продължаване на съдопроизводствените действия. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/