1 Р Е Ш Е Н И Е № 47 гр. София, 25 май 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Пламен Томов Мина Топузова при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Петър Долапчиев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 99 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава двадесет и трета от НПК и е образувано по жалба на подсъдимия И. М. Д., чрез служебния му защитник - адвокат К. Й. от АК – [населено място], срещу решение № 124 от 12 октомври 2015 година на Бургаския апелативен съд, НО, по внохд № 133 / 2015 година, с което е потвърдена присъда № 15 от 10 юни 2015 година на Сливенския окръжен съд, постановена по нохд № 180 / 2015 година. Жалбата съдържа недоволството на подсъдимия Д. и неговия защитник от размера на наложените за всяко от престъпленията и определеното общо наказание от десет години лишаване от свобода. Твърди се в жалбата, че наказанията са явно несправедливи, защото при индивидуализацията им съдът е надценил установените по делото отегчаващи отговорността му обстоятелства и не е съобразил в достатъчна степен оказаното от него съдействие за разкриване на обективната истина чрез направеното самопризнание, както и подбудите за извършените престъпления. Оспорва се и размерът на присъдените на пострадалите Б. Т. и И. К. обезщетения за неимуществени вреди. Претендира се изменяване на въззивното решение при намаляване размерите на наложените наказания и на присъдените обезщетения. Така направените възражения ангажират отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият И. М. Д. участва лично и със служебния си защитник - адвокат К. Й., която поддържа подадената жалба при посочените в нея основания и доводи в тяхна подкрепа, както и отправените искания. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият Д. моли за намаляване размера на наложеното наказание и на размера, в който са уважени гражданските искове. Частните обвинители и граждански ищци Б. К. Т. и И. И. К. не участват лично, редовно призовани. Не участва и повереникът им адвокат С. Р. от АК – [населено място], също редовно призован. Не е представено писмено становище по касационната жалба на подсъдимия и по съществото на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на И. М. Д. за това, че: 1. На 26. 09. 2014 година, в [населено място]., общ. С., отвлякъл Б. К. Т. и я държал до 03. 10. 2014 година в [населено място], като деянието представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 58а, ал.1 вр. чл. 54 от НК, е осъден на десет години лишаване от свобода; 2. За времето от 26. 09. 2014 година до 18. 10. 2014 година, в [населено място] и в [населено място], общ. С., при условията на продължавано престъпление (четири отделни деяния) и на опасен рецидив, чрез повреждане на прегради, здраво направени за защита на имот, отнел чужди движими вещи на обща стойност 365.43 лева, от владението на Г. И., В. Т., Д. Д. и Г. Г., без тяхно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196 ал. 1, т. 2, пр.1 във вр. чл.195, ал. 1, т. 3, пр. 2 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 58а ал. 1 вр. чл. 54 от НК, е осъден на шест години лишаване от свобода; 3. На 11. 10. 2014 година, в [населено място], общ. С., се заканил на И. И. К., че ще убие нея и всички нейни близки – съпруг, снаха и внуци, и заканата е възбудила основателен страх за осъществяването й, поради което и на основание чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 във вр. с чл. 58а, ал. 1 във вр. чл. 54 от НК, е осъден на две години лишаване от свобода; 4. На 14 - 15. 10. 2014 година, в [населено място]., общ. С., при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи на обща стойност 163.26 лева, от владението на С. И. Т., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което на основание чл.199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 58а, ал.1 във вр. чл. 54 от НК, е осъден на осем години лишаване от свобода; 5. На 15 - 16. 10. 2014 година, в [населено място], общ. С., придобил чрез кражба и държал до 21. 10. 2014 година в [населено място], общ. С., огнестрелно оръжие - гладкоцевна ловна пушка „G.-T.”, 12-ти калибър и два броя ловни патрони за нея, без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал. 1 от НК във вр. с чл. 58а, ал. 1 във вр. чл. 54 от НК, е осъден на четири години лишаване от свобода; 6. На 21. 10. 2014 година, в [населено място], общ. С., извършил приготовление умишлено да умъртви Б. К. Т., като се снабдил с гладкоцевна ловна пушка „G.-T.”, 12-ти калибър и боеприпаси за нея, поради което на основание чл. 117, ал. 1 вр. с чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54 от НК, е осъден на две години и четири месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, на подсъдимия И. М. Д. е определено общо най-тежко наказание за шестте престъпления, а именно – лишаване от свобода за срок от десет години. На основание чл. 25, ал. 1 във вр. с чл. 23, ал. 1 от НК, първоинстанционният съд е определил на подсъдимия И. М. Д. едно общо наказание за съвкупността от престъпления, предмет на настоящото производство и престъплението, предмет на споразумение от 28. 04. 2014 година, по НОХД № 450 / 2014 година на РС – [населено място], а именно – десет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал.1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подс. Д. е бил задържан в условията на мярка за неотклонение, а на основание чл. 25, ал. 2 от НК е приспаднал времето, през което подсъдимият е изтърпял изцяло или отчасти наказанието по НОХД № 450 / 2014 година на Сливенския районен съд. Съдът е присъдил на Б. К. Т. обезщетение за претърпени в резултат на престъплението по чл. 142, ал. 3, т. 1, пр. 2 във вр. ал. 1 от НК неимуществени вреди, в размер на 3 000 (три хиляди) лева, заедно със законната лихва от датата на увреждането – 26. 09. 2014 година, а на И. И. К. - обезщетение за неимуществени вреди в резултат на престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. с ал. 1 от НК, в размер на 2 000 (две хиляди) лева, заедно със законната лихва от датата на увреждането – 11. 10. 2014 година, като е осъдил подсъдимия Д. за заплащането им. До пълните им размери съответно от 5000 лева и от 3000 лева, гражданските искове са отхвърлени като неоснователни и недоказани. Присъдени са направените по делото разноски и дължими държавни такси, като са възложени в тежест на подсъдимия Д.. Възраженията в касационната жалба и доводите в тяхна подкрепа могат да бъдат обобщени така: - наложените на подсъдимия наказания са явно несправедливи, поради определянето им при превес на отегчаващи отговорността обстоятелства и игнориране на направеното от него самопризнание и доброто му процесуално поведение; - не са отчетени в достатъчна степен причините и подбудите за извършване на инкриминираните множество престъпления – гладът, трудното детство, безизходицата, невъзможността да си намери работа, както и любовта към пострадалата Б. Т.; - размерът, в който са уважени гражданските искове, също е завишен. ВКС намира касационната жалба за неоснователна. Необходимо е да се отбележи, че идентични възражения за несправедливостта на наказанията са направени и във въззивните жалби на подсъдимия Д. и неговия защитник и са били предмет на проверка. Въззивният съд е изложил подробните си съображенията за тяхното отхвърляне (л. 17 - 22 от решението), основаващи се изцяло на данните по делото и на закона, поради което няма причини да не бъдат споделени. Очевидно обстоятелството, че те не удовлетворяват защитната теза, е дало повод подсъдимият да упражни и правото си на касационно обжалване. Следва да се посочи също, че първоинстанционното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, при хипотезата на чл. 371, т. 2, при който подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти, т. е. той сам и по своя воля е инициирал и създал условията за разглеждане на делото по този ред, отказвайки се от участие в състезателно производство за събиране и проверка на доказателствата, но получавайки за сметка на това по-благоприятно третиране при определяне на наказанията (протокол от с. з. от 10. 06. 2015 година). Неотменима последица от това е лишаването от процесуална възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира установяването им чрез нови доказателствени искания, вкл. по пътя на обжалването. Да се приеме обратното, би означавало липса на действително самопризнание на подсъдимия при условията на чл. 371, т. 2 от НПК. Затова и допустимата негова защита е ограничена в рамките на признатите факти по обвинителния акт, като само в тези предели могат да се установяват и противопоставят обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и/или с параметрите на наказателната му отговорност (в този смисъл ТР № 1 / 2009 година, т. 8, ОСНК на ВКС). Единствено в хипотеза на несъзнаване от страна на подсъдимия на последиците от провеждане на диференцираната процедура или при наличие на данни за ограничаване по някакъв начин на свободната му воля за това признаване, би могло да бъде възпрепятствано приемането на признанието и разглеждането на делото по този ред. Конкретният случай обаче не е такъв. Съдът надлежно е проверил доколко признаването на фактите от страна на подсъдимия се потвърждава от събраните по делото доказателства и след като е намерил, че то е доказателствено подкрепено, е разгледал делото по реда на диференцираната процедура. Незначителни противоречия в съдържанието на доказателствените източници, при наличие на други такива, обосноваващи направеното признание, позволяват да се приеме, че изискванията на чл. 372, ал. 4 от НПК са удовлетворени (в този смисъл и р. № 460 / 2011 година на ВКС, І НО, р. № 135 / 2013 година на ВКС, ІІ НО, р. № 258 / 2013 година на ВКС ІІІ НО, р. № 328 / 2011 година на ВКС, ІІ НО, р. № 292 / 2014 година на ВКС, ІІ НО и др.). Приетите по делото факти, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт, се основават на преки доказателства, изведени от първични доказателствени източници и позволяват формирания от съда извод за доказателствената им обезпеченост. Така, показанията на пострадалите Б. Т., Ив. К. и Ст. Т., както и тези на Г. И., В. Т., Д. Д. и Г. Г. (от чието владение са отнети инкриминираните по делото вещи), са категорични и безпротиворечиви в хода на ДП. Съобщеното от тях е подкрепено от съдържанието на протоколите за оглед на отделните местопроизшествия и фотоалбумите към тях, на протоколите за обиск (л. 51 от ДП), за доброволно предаване (л. 118, л. 139-142 от ДП), от показанията на свидетелите П. И. (кмет на [населено място]), Т. (син на постр. Т.), Г. Д. (чичо на подсъдимия), Я. Т. (майка на постр. Т.) и пр., както и от данните от съдебно-медицинските удостоверения (л. 24, л. 126 от ДП), от констатациите и изводите на съдебно-медицинските, оценителните, балистичната експертизи. При това положение, първоинстанционният съд не е имал основание да откаже да приеме направеното самопризнание и да постави същото в основата на присъдата, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а пределите на инстанционния контрол са ограничени в рамките именно на тази проверка за законосъобразност на действията на съда, на действителната и съдържателна преценка на самопризнанието и на постановяване на присъдата при спазване на изискванията на разпоредбите на чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Въззивният съд е извършил така възложената му от закона проверка и констатациите и изводите си за това е отразил на л. 10-12 от решението си. Към признатите от подсъдимия Д. и надлежно установени по делото факти, са приложени съответните материално-правни норми, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Поредицата от неправомерни действия на подсъдимия правилно е квалифицирана като извършени отвличане, четири кражби, грабеж, закана за убийство на К., приготовление за убийство на Т. с откраднатата и незаконно държана от него пушка и боеприпаси за нея (в тази връзка вж. показанията на свид. Д., л. 76 от ДП). Индивидуализацията на наложените на подсъдимия наказания за всяко от престъпленията е извършена при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК. Предходните инстанции правилно са приели, че наказанията следва да бъдат определени при условията на чл. 54 от НК, като са обсъдили с необходимата задълбоченост всички установени обстоятелства, при това в тяхната взаимна връзка и обусловеност. Надлежно са отчели като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства предходни негови осъждания за извършени тежки престъпления от общ характер, извън обуславящите квалификацията на настоящите деяния като „опасен рецидив”. В тази връзка обаче е необходимо да се отбележи, че две от присъдите са за престъпления, извършени от подсъдимия като непълнолетен и се намират помежду си в отношение на съвкупност (от 1991 година). В такова отношение са и престъпленията, предмет на присъдите по нохд № 953/1996 година и нохд № 796/1998 година, както и тези по нохд № 757/2002 година и нохд № 51/2001 година, видно от данните от свидетелството за съдимост. При това положение, единадесетте предходни присъди по отношение на подсъдимия Д. сочат на по-малък брой осъждания. Макар това да е останало вън от вниманието на въззивния съд, то не повлиява изводите за наличие на квалификациращия признак „опасен рецидив”, обвързан с осъжданията на подсъдимия от 2009 година и от 2014 година, както е отразено в решението. Съдилищата правилно са оценили и отчели и обстоятелствата относно трайно изградената у подсъдимия склонност към неправомерен начин на живот, проявената упорита престъпна активност при осъществяване на инкриминираните деяния, както и факта, че същите са извършени два месеца след изтърпяване от него на наказание лишаване от свобода за извършена рецидивна кражба на чуждо имущество на стойност 400 лева (на 23. 07. 2014 година). Предходните съдебни инстанции са установили и надлежно съобразили и наличните по делото смекчаващите отговорността на подсъдимия Д. обстоятелства – направените самопризнания на фазата на досъдебното производство, тежкото материално и социално положение на подсъдимия и изразеното съжаление за стореното. Правилна е преценката на съда, че тези обстоятелства не разкриват характеристиките на изключителни или многобройни по смисъла на чл. 55 от НК и не обуславят приложението на чл. 58а, ал. 4 от НК, каквато претенция се съдържа в жалбата на защитата. Известно е, че правилата на чл. 55 от НК се прилагат по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. В случая, преценката на обществената опасност на конкретните деяния и на дееца, не дава основание за подобен извод. Въззивният съд е констатирал (л. 21 от решението), че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от НК за престъпленията, предмет на настоящето производство и това по нохд № 450/2014 година. Тази констатация следва да бъде споделена, тъй като споразумението е влязло в сила на 28. 04. 2014 година, а настоящите деяния са извършени след това - в периода 26. 09. – 21. 10. 2014 година. Вярно е и това, че тази неправилност не може да бъде отстранена при проверка, развила се единствено по жалби на подсъдимия, защото отмяната на приспадането на изтърпяната част от наказанието, на основание чл. 25, ал. 2 от НК, би била в негова вреда. Така че, установените и надлежно оценени по делото данни за степента на обществена опасност на извършените от подсъдимия престъпления и неговата такава, за подбудите за извършването им и за другите обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, не дават основание за проява на по-голяма снизходителност. Касае се за поредица от тежки престъпления, извършени от подсъдимия в кратък период от време, повечето осъществени с прилагане на принуда, сила и заплашване, при засягане на интегритета и собствеността на значителен брой лица и проявено драстично незачитане на техните живот, здраве, достойнство, неприкосновеност на дома, притежания и пр. Но дори и при тези изводи, наложените на подсъдимия Д. наказания за отделните престъпления и определеното общо наказание са индивидуализирани при баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства, а определеното общо наказание от десет години лишаване от свобода фактически е минимално предвиденото за престъплението по чл. 142 от НК, при това като алтернатива на наказание „доживотен затвор”. Затова, възражението в касационната жалба за игнориране от съда на факта на направеното от подсъдимия Д. самопризнание и дадени обяснения още на досъдебното производство и на тежкото му материално и социално положение, следва да бъде преценено като неоснователно. В тази връзка въззивният съд е изложил подробни съображения, които няма причини да не бъдат споделени изцяло (л. 20 от решението), вкл. и относно причините и подбудите за извършване на част от престъпленията, които се коренят в бита, емоционалната връзка и съвместното съжителство на подсъдимия и пострадалата Т., чувството на ревност у подсъдимия, намерило обаче неведнъж израз в прояви на насилие от негова страна. Следва само да се отбележи, че направеното от подсъдимия признаване на фактите обвързва единствено процедурата по делото и не е равнозначно на признаване на вина. Когато, наред с признанието, подсъдимият изрази критичност и съжаление за извършеното, няма пречка то да се цени в рамките на дейността на съда по индивидуализиране на наказанието като смекчаващо отговорността обстоятелство. Такъв е и настоящият случай – от самото начало на процеса подсъдимият е признавал фактите по обвинението и е изразявал искрено критично отношение и разкаяние за извършеното. Поради това, първоинстанционният съд правилно е ценил това негово процесуално поведение при определяне на наложените му наказания. Така индивидуализирани, наказанията не само не разкриват характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, но и напълно удовлетворяват критериите на чл. 54 от НК и изпълняват целите на наказанието по чл. 36 от НК. Те са съразмерни на тежестта на извършените престъпления, необходими са и същевременно достатъчни за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на подсъдимия и превъзпитаването му към спазване на закона и добрите нрави и затова са справедливи. 5. Правилен и законосъобразен е отказът на въззивния съд да уважи претендираното и пред него намаляване размера на присъдените обезщетения. Изложените на л. 21 - 22 от решението съображения се основават изцяло на данните по делото и на закона и няма причини да не бъдат споделени, поради което не се налага да бъдат повтаряни. Претърпените от пострадалите-граждански ищци Т. и К. болки и страдания (физически и психически) са установени по несъмнен начин по делото и са пряка последица от действията на подсъдимия, а размерите на присъдените обезщетения не са завишени, защото са съобразени с обстоятелствата по делото, чрез които е конкретизиран общият принцип за справедливост, вложен в чл. 52 от ЗЗД. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 124 от 12 октомври 2015 година на Бургаския апелативен съд, НО, по внохд № 133/2015 година, с което е потвърдена присъда № 15 от 10 юни 2015 година на Сливенския окръжен съд, постановена по нохд № 180/2015 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.