Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145

гр. София, 11.04.2022 год.


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА


като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 4077/2021 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, образувано по касационната жалба на С. В. С. и Р. В. И., двамата от [населено място], и чрез пълномощника им адв. Ан. П. от АК – Варна, срещу въззивното решение № 814 от 28.04.2021 год. по в. гр. д. № 2208/2020 год. на Окръжен съд – Варна. С него е потвърдено първоинстанционното решение № 87 от 26.03.2020 год. по гр. д. № 1492/2018 год. на районен съд – Провадия, с което са отхвърлени обективно съединените искове на касаторите срещу М. С. Д. и Р. А. Д. с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 и 5 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба по нот. акт № 79/2018 год., с който С. Д. С. е продал на ответниците описания в него недвижим имот в [населено място], отхвърлени са исковете им срещу М. и Р. Д. и Б. и Ш. А. с правно основание чл. 76 ЗН за прогласяване на относителната недействителност спрямо ищците на договорите за покупко-продажба по нотариалните актове № № 79 и 58, двата от 2018 год. и е отхвърлен иска им за делба срещу Б. и Ш. А. на същия недвижим имот.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати нарушения при прилагане на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, по изложените в нея съображения.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, като считат, че същото е постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставени са въпроси относно „кое основание следва да се приеме като основание за полагане на пръстов отпечатък от десен палец вместо подпис“ в нотариалния акт при безспорно установените обстоятелства по делото за различия между написаното в акта и действителното състояние на прехвърлителя, това различие обосновава ли нищожност на сделката, относно правомощието на нотариуса да преценява да се положи отпечатък от палец при установеното по делото обстоятелство, че прехвърлителят пишел бавно, като касаторите считат, че практиката, на която се е позовал въззивният съд /решение № 621 от 13.07.2010 год. по гр. д. № 1195/2009 год. на І г. о. и решение № 33 от 9.09.2020 год. по гр. д. № 2902/2019 год. на ІІ г. о. / не е относима към спора. Въпросът относно притежаваната от С. Д. С. лична собственост върху процесния недвижим имот е решен според касаторите в противоречие с цитираната съдебна практика - ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС, решение № 95 от 10.06.2019 год. по гр. д. № 2609/2018 год. І г. о., решение № 124 от 13.12.2019 год. по гр. д. № 4344/2018 год. на ВКС, ІІ г. о. и др. Същите се позовават и на противоречие с ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС при произнасянето по предявения иск по чл. 76 ЗН.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещните страни.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от С. В. С. и Р. В. И. срещу Б. и Ш. А. конститутивен иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС за допускане и извършване на делба на описания недвижим имот в [населено място], както и кумулативно съединените инцидентни установителни искове по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за нищожност на договора за покупко-продажба с нот. акт № 79/2018 год. в полза на праводателите на ответниците, отхвърлен е и иска им по чл. 76 ЗН за прогласяване на относителната недействителност на разпоредителните сделки, последната в полза на Б. А..
Съгласно мотивите на въззивния съд в производството по обжалване на първоистанционното решение, за да бъде решен основния спорен въпрос по делото – налице ли е съсобственост между страните по иска за делба, следва да бъдат разгледани предявените от ищците в условията на евентуалност инцидентни установителни искове за нищожността на разпоредителната сделка на С. С. в полза на сина му М. Д., както и предявения в условията на евентуалност иск по чл. 76 ЗН.
Касаторите, ищци в производството, са поддържали в исковата молба, че техният дядо С. С. се е разпоредил изцяло с описания имот в полза на сина му М. Д., техен чичо, който пък след 25 дни го продал на Б. А.. Поддържаното от тях основание, на което претендират да е възникнала съсобственост между тях и ответниците А., е наследственото правоприемство от баща им В. С. Д., починал на 4.02.1987 год., и Р. Г. С., тяхна баба, починала на 24.02.2012 год. В наследство от нея е останала 1/2 ид. ч. от процесния имот, за който С. С. е признат за собственик с констативен нотариален акт по давност и дарение през 1992 год. /т. е. по време на брака му с Р. С./.
В исковата молба ищците не са уточнили претендираните от тях части от описания имот, които са придобили по наследство. За да отхвърли иска за делба, въззивният съд споделил съображенията на първоинстанционния съд, че имотът представлява лична собственост на С. С., а не съпружеска имуществена общност със съпругата му Р. С.. Позовал се е на събраните свидетелски показания, с изключение тези на св. И. Д., майка на касаторите, установяващи произхода на имота по наследство от родителите му, както и на представения по делото нотариален акт № 16 от 1992 год., като приел, че от неговото съдържание „безспорно се установява… начина на установяване на фактическата власт от страна на С. С., а именно по давностно владение и наследство“. Според съда изводът не се оборва от представената декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която С. С. е декларирал имота като съсобствен със съпругата му.
Като приел за неоснователни исковете за нищожност на разпоредителната сделка на С. С. в полза на сина му М. Д. поради липса на релевираните основания за такава, съдът зачел вещнопрехвърлителния й ефект, а оттук и липсата на съсобственост между касаторите и ответниците по иска за делба – А..
Предявяването на иска за делба срещу приобретателите на имота всъщност поставя въпроса за допустимостта на иска по чл. 76 ЗН.

Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. На второ място, касаторът трябва да обоснове наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.
В случая касаторите се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените въпроси относно произнасянето по иска за нищожност на разпоредителната сделка на С. С. в полза на сина му поради липса на форма. Успешното провеждане на този иск би обосновало незачитане на вещноправния ефект и относно частта на прехвърлителя С. към момента на прекратяване на имуществената съпружеска общност при смъртта на съпругата му Р., но искът за делба не е обоснован с наследствено правоприемство след смъртта на С. С., настъпила по време на висящото производство. Поради това и поставените в тази връзка въпроси се явяват неотносими към изхода на спора за исканата делба. Дори и да се приеме обратното, касаторите не са обосновали наличието на допълнителните предпоставки – противоречие с практиката на ВКС, каквато не се сочи, нито значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, в контекста на разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Доколкото е отречена съсобствеността между касаторите и приобретателите А. на поддържаното в исковата молба основание наследствено правоприемство произнасянето на въззивния съд по отношение притежаваното право върху процесния имот в изключителна собственост на С. С. е релевантният за изхода на спора правен въпрос. Произнасянето по него с оглед съдържанието на представения констативен нотариален акт и преценката на свидетелските показания, констатирано при прочита на въззивното решение, обосновава необходимост от проверка дали не е налице очевидна неправилност на извода на съда за изключителна собственост върху имота в патримониума на С. С.. На основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение изцяло, с оглед възможната обусловеност на предявените обективно съединени искове.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:


ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 814 от 28.04.2021 год. по в. гр. д. № 2208/2020 год. на Окръжен съд – Варна по подадената от С. В. С. и Р. В. И., двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. Ан. П. от АК – Варна, жалба срещу него.
Указва на касаторите, чрез адв. Ан. П. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на по 75 лв. /седемдесет и пет лева/ всеки от тях и в същия срок да представят вносния документ. При изпълнение на това указание делото да се докладва за насрочване, в противен случай – за прекратяване.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.