Решение по т.д.№ 1127/2009 год. на ВКС-ТК, І т.о. 5 Р Е Ш Е Н И Е №______ София, ______ 2010 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и десета година в състав: Председател: Таня Райковска Членове: Дария Проданова Тотка Калчева като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1127 по описа за 2009 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Допуснат е касационен контрол по жалбата на „М. срещу Решение № 31 от 03.07.2009 год. по гр.д.№ 60/06 год. на Бургаски апелативен съд. С това решение съставът на Б. се е произнесъл по въззивните жалби на двете страни по спора срещу решението от 31.10.2008 год. по т.д.№ 552/2006 год. на Бургаски окръжен съд. С него са били приети за основателни до размера съответно на 20837 лв. и на 724.57 лв., предявените от Д-р Ж. П. Б. срещу дружеството два обективно съединени иска с правно основание чл.280 и сл.ЗЗД, ведно с лихви и разноски. Сумите представляват обезщетение за неизползван от Д-р Б. отпуск по време на действието на сключени между него и болницата два договора за управление – от 03.07.2001 год. и от. 05.07.2004 год. и анекси към тях. Съдът е отхвърлил вторият от главните искове за сумата на 724.57 лв. и до претендирания размер от 3471.69 лв., както и двата акцесорни иска с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД, предявени за общата сума от 400 лв. Въззивният съд е счел за частично основателна жалбата на „М., поради което е намалил обезщетението по втория иск от 724.57 лв. на 352.03 лв. Касационният контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК за произнасяне по въпросите: 1./ Кой е пасивно легитимиран да отговаря по иска – общината (доколкото тя е страна по договора) или дружеството; 2./ Какъв е срокът на погасителната давност за заплащане на обезщетение за неизползван отпуск при договор за управление – 3 или 5 годишен; 3./ Приложими ли са по аналогия разпоредбите на КТ при определяне размера на обезщетението за неизползван отпуск. Становището на настоящата съдебна инстанция по обуславящите правни въпроси е следното: Безспорно е обстоятелството, че Д-р Б. е бил управител на „М. през периода 03.07.2001 – 06.12.2005 год. Страни по договорите за възлагане на управление са д-р Б. и Община гр.Айтос – едноличен собственик на капитала на дружеството. Първият от договорите от които произтича вземането е сключен през 2001 год. т.е. преди изменението на чл.141 ТЗ през 2003 год. (ДВ бр.59/2003 год.) и по-конкретно – въвеждането на нова ал.6 изрично определяща предмета на договора, като уреждащ отношенията между управителя и дружеството. Сключването му от оправомощено лице или от едноличния собственик на капитала е от името на дружеството и поражда последици за него. Преди изменението/допълването на чл.141 ТЗ действително бе налице противоречива практика относно това, коя е ответната страна по спор между управителя и дружеството, произтичащ от договора за управление цитираните в определението по чл.288 ГПК Решение № 1527/09.10.2002 год. по гр.д.№ 37/2002 год. на V г.о. на ВКС; Решение № 1338/11.10.2002 год. по гр.д.№ 2186/2001 год. на V г.о. на ВКС. Законовата промяна от 2003 год. внесе яснота по този въпрос. Поради това, становището на ВКС по тълкуването на закона е, че предявените искове по чл.280 ЗЗД, произтичащи от договор за възлагане на управление, сключен с едноличния собственик на капитала, следва да бъдат насочени срещу дружеството. Искът, който е предмет на настоящето съдебно производство, произтичащ от сключени през 2001 и 2004 год. договори е предявен през 2006 год., ответник по него е „М., поради което искът не е недопустим, като предявен срещу ненадлежна страна. По отношение на втория от обуславящите въпроси следва да бъде взето предвид това, че принципно правилно е становището на въззивния съд за неприложимост на КТ при преценката на срока на погасителната давност. Доколкото се касае за договор за възлагане на управление, съдържащ характеристиките на договор за поръчка – чл.280 и сл.ЗЗД, по отношение на сроковете на погасителната давност следва да бъде прилаган този закон, съобразно препращането на чл.288 предл.1 ТЗ. Неправилно, обаче, въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че е сезиран с иск са заплащане на обезщетение за неизползван отпуск, а по отношение на обезщетенията се прилага 3-годишната погасителна давност по чл.111 б.”в” ЗЗД. Началото на срока на погасителната давност, поставя прекратяването на действието на всеки един от договорите. За първият от тях, това е 03.07.2004 год. е погасителната давност за вземането за обезщетение за неизползван отпуск би изтекла на 03.07.2007 год. Действието на втория договор е прекратено на 06.12.2005 год. Срокът по чл.111 б.”в” ЗЗД по отношение на претенцията за обезщетение за неползван отпуск би изтекъл на 06.12.2008 год. Тъй като исковата молба е депозирана на 18.12.2006 год., крайният извод на Б., че обективно съединените искове за заплащане на обезщетения за неползван отпуск по двата договора не са погасени по давност, е правилен. По договора от 2001 год. неизползваният отпуск е 110 дни, а по договора от 2004 год. – 37 дни. Спорът, обусловил произнасянето по третия от поставените въпроси е за размера на обезщетението с оглед приложимостта/неприложимостта на разпоредбите на КТ. И в двата договора, които са предмет на разглеждане в настоящето производство, страните не са определили метод за заплащане на възнаграждение за т.нар „платени неприсъствени дни”, съгласно използваната терминология на чл.20 ал.1 от всеки от тях. От това следва, че при евентуалното им използване, на управителя на дружеството би се дължало възнаграждение за неприсъствените дни, съизмеримо с дължимото по договора за присъствените/работни такива. Предвидена е дължимост на обезщетението за неизползвани неприсъствени дни в случай на предсрочно прекратяване на договорите – чл. 29, но липсва метод за определяне на това обезщетение – например: съобразно основното договорено възнаграждение. Поради обстоятелството, че не е уговорен различен режим в зависимост от това, дали платените неприсъствени дни са използвани или не, то правилно в този случай, съдилищата са приложили по аналогия разпоредбите на КТ. Когато в договора за възлагане на управление не е уговорено друго, при определяне размера на обезщетението за неизползван отпуск е допустимо прилагането на чл.177 КТ - обезщетение съобразено с размера на брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ прекратяването на договора. За договора от 2001 год. това е м.юни 2004 год., а за договора от 2004 год. – м.ноември 2005 год. В производството пред съдилищата по същество е възникнал спор относно това, какво би следвало да се включва в брутното трудово възнаграждение, съобразно клаузите на договора от 2001 год. и анекса към него от 13.09.2002 год., като М. е релевирала и доводи, свързани с действителността на този анекс. С постановено по реда на чл.290 ГПК Решение № 160 от 22.11.2010 год. по т.д.№ 10.60/2009 год., състав на ІІ т.о. на ВКС-Търговска колегия се е произнесъл по спор между същите страни относно един от елементите на възнаграждението, получено от управителя Б.. Приел е, че „основанието за получаване от управителя на М. на допълнително тримесечно възнаграждение от приходите по договори с Н. за изпълнени клинични пътеки и за определяне на неговия размер, е наличието на изрична договореност с едноличния собственик на капитала на търговското дружество”. Изричната договореност в случая по който се е произнесъл състава на ІІ т.о. е материализирана в Анекс № 3 от 13.09.2002 год. И макар спорно да е било вземането на д-р Б. за период, предхождащ анекса, съдът се е произнесъл по неговата действителност, законосъобразност и годността му да формира елемент от дължимото възнаграждение. Въз основа на същия анекс е формирано и възнаграждението за м.юни 2004 год., релевантно за определяне размера на обезщетението по чл.29 от договора от 2001 год., което е част от предмета на настоящия спор. Клаузата за допълнителното тримесечно възнаграждение, въведен с Анекс № 3 в договора от 2001 год. е включена като елемент от договора от 2004 год., поради което правилно въззивният съд е отчел размера на възнаграждение за м.ноември 2005 год., използвайки го като база за обезщетението. Поради изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че въззивното решение е законосъобразно и ще следва да остане в сила. Не следва да бъдат присъждани на ответната страна разноски за настоящата инстанция, тъй като в представения договор за правна защита и съдействие, сключен между Ж. Б. и адв. М. П. е посочено договореното възнаграждение от 1000 лв., платимо по банков път или в брой, но липсва отразяване или доказателства, че то действително е платено. Присъждат се по реда и на основание на чл.78 ГПК само заплатените, а не договорените бъдещи разноски. Водим от горното и на основание чл.293 ал.1 ГПК, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 31 от 03.07.2009 год. по гр.д.№ 60/2009 год. на Бургаски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.