Р Е Ш Е Н И Е № 437 гр. София, 17 ноември 2014г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети ноември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретар ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. №1392/2014г. Производството е образувано по искане на задочно осъдената З. С. за възобновяване на нохд №4217/2006г. на Районен съд /РС/ - Плевен, отмяна на обявената присъда и връщане на делото за ново разглеждане, по предвидения в чл.423, ал.1 от НПК ред. В депозираното искане се релевират оплаквания за допуснати съществени нарушения на процедурните правила, изразяващи се в ограничаване на правото на лично участие в наказателния процес и се предявява молба за прилагане разпоредбата на чл.422, ал.1, т.6 от НПК. В допълнително представени писмени бележки се предлагат съображения, сочещи и на налични основания по чл.422, ал.1, т.5 от НПК, обективирани в пороци в текстовото съдържание на обвинителния акт, който не отговаря на изискванията на чл.246 от НПК В открито заседание на 13.11.2014г. З. С. участва лично и с упълномощен процесуален представител, който пледира за отмяна на влязлата в сила присъда и за преразглеждане на делото. Прокурор при ВКП аргументира неоснователност на искането. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №72 от 16.04.2008г., по нохд №4217/2006г., Плевенски РС е признал З. М. С. за виновна в извършено на 09.01.2004г., в [населено място] престъпление по чл.195, ал.1, т.т.4, 5 и 7, вр.чл.28 от НК и й наложил наказание – ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода, при първоначален общ режим на изтърпяване. Със съдебния акт, за съпричастност към инкриминираната кражба е ангажирана и наказателната отговорност на Г. Г. С. и Н. К. Б., с произтичащите от това санкционни последици, а Ц. К. Б. е оправдан по повдигнатото обвинение по чл.195, ал.1, т.т.4 и 5 от НК. Първоинстанционната присъда не е била предмет на въззивен контрол и придобила юридически стабилитет на 02.05.2008година. Искането за възобновяване на нохд №4217/2006г. на РС – Плевен е подадено в предписания от чл.421, ал.3, пр.2 от НПК шестмесечен срок от узнаване, че съдебният акт е влязъл в сила и е допустимо за разглеждане в настоящото производство, но преценено при съблюдаване на направените доводи, е неоснователно. Правото на задочно осъдения да иска отмяна на придобилата юридически стабилитет присъда, по реда на извънредния способ за проверка, при всяко обективно незнание за започване на наказателното преследване срещу него на досъдебната фаза и за продължаването му в последващата фаза пред съда, е предоставено от чл.423 от НПК. Очертаните процесуални предписания са логическа последица от регламентираните в чл.55 от НПК основни права на обвиняемия /подсъдим/ в наказателното производство, между които и това да участва лично в наказателното разследване във всичките му фази и стадии на развитие, чрез даване на обяснения по обвинението, представяне на доказателства, предявяване на искания и възражения. Законодателят е отговорил нормативно на изискванията на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) /чл.6, т.3, б.„а”,”b”,”c” и „d”/ за справедлив процес, свързан с правото на всеки подробно да бъде информиран за характера и причините на обвинението срещу него, да се защитава лично или да ползва квалифицирана адвокатска помощ, да присъства непосредствено при разпита на свидетели и в извършването на други процесуално-следствени действия, посочени от обвинителната власт и от защитата, или реализирани по служебен почин от съда. Разпоредбата на чл.423 от НПК е съобразена и с практиката на Съда в Страсбург, изрично установяваща на лицата, осъдени задочно, да бъде осигурен достъп до съдебна инстанция, която да се произнесе по искането им за проверка на правилността на влязлата в сила присъда относно спазването на процесуалните гаранции на правото на защита и по приложението на материалния закон. Правото на обвиняемия /подсъдимия/ да участвува лично в наказателния процес има диспозитивен характер и то не следва да бъде упражнявано във вреда на обществения интерес от своевременно и ефективно правосъдие, да препятства постигане на целите в чл.1 НПК. Институтът на задочното производство, регламентиран от процесуалния кодекс несъмнено представлява ограничаване на възможностите за пълноценно реализиране правата в наказателния процес, което обаче е съвместимо с разпоредбите на чл.31, ал.4 и чл.57, ал.2 от Конституцията на Р България, и може да бъде законосъобразно прилаган при разумно тълкуване на предписанията за разследване, в рамките на визираната в чл.269, ал.3 от НПК процедура. Приложената по делото документация предпоставя изводи, че З. С. е участвала в досъдебната фаза на процеса, но съдебната процедура по нохд №4217/2006г. на Плевенски РС е проведена в нейно отсъствие, поради невъзможността да бъде открита. В рамките на започналото и развило се по правилата на чл.408а – чл.414 /отм./ от действащия до 29.04.2006г. процесуален закон полицейско производство, уличената З. С., при очертани съгласно нормата на чл.409, ал.1 от НПК характер и параметри на обвинението, е разпитана на 09.01.2004г. и на 28.05.2005г., като на последната дата материалите от разследването са й предявени лично. След внасянето на обвинителния акт на Районна прокуратура /РП/ - Плевен срещу З. С., Г. С., Н. Б. и Ц. Б. за престъпление по чл.195, ал.1 от НК, в съответния първостепенен съд, образуваното нохд №4217/2006г. е насрочено за разглеждане в открито заседание на 14.12.2006г. При изпълнение на процедурата по уведомяване на подсъдимата С., призовката е върната със забележка, че тя работи в чужбина. Положени се процесуални усилия от компетентния орган за намирането на З. С., като са изискани официални справки за актуалния адрес на местоживеене на подсъдимата, за възможното й пребиваване в следствените арести и затворите на територията на РБългария, и за нейните задгранични пътувания, като същата е обявена за местно и общодържавно издирване с телеграма №13517/23.03.2007г. След постъпилата по наказателното дело информация, че лицето е напуснало пределите на страната на 13.04.2006 година през ГКПП-К. и заминало за Испания, на 16.04.2008г., Плевенски РС е дал ход на производството, при условията на чл.269, ал.3, т.3, б.”а” от НПК, /в актуалната й редакция към момента/ за З. С. и провел задочно съдебно следствие, в отсъствие на подсъдимата, и с участието на назначен служебен защитник, приключило с осъдителна присъда. Конкретиката, очертаваща поведението на З. С., препятстващо присъствието й в съдебната фаза на наказателния процес по нохд №4217/2006г. на РС - Плевен, въпреки реализираната от решаващия орган процесуална дейност, оценена във взаимовръзка с приобщената доказателствена съвкупност, значима за изясняване на релевантните за обвинението фактически положения, мотивират заключение за правилно приложена задочна процедура. Институтът на възобновяване на наказателните дела по реда на чл.423 от НПК цели да възстанови конституционно установеното право на обвиняемия /подсъдим/, изрично регламентирано в разпоредбата на чл.55 от НПК и уредено като стандарт съгласно чл.6, пар.3, б. ”с” и „d” от КЗПЧОС да участва лично в процесуалните действия, предприети срещу него в рамките на досъдебното и съдебно производство. Същият предпоставя кумулативна даденост на изискванията - задочно осъденото лице да не е знаело за наказателното преследване срещу него и незнанието да се дължи на причини, извън недобросъвестността му. При констатация, че правото на лично присъствие на обвиняемия /подсъдим/е накърнено в резултат на незаконосъобразни процесуални действия на държавните органи /липса на надлежно уведомяване; нарушена процедура по призоваване; проведено задочно производство при отсъстващи предпоставки по чл.269, ал.3 от НПК или без осигуряване на процесуален представител, упражняващ адвокатска професия/, осъденият основателно би се позовал на нарушения с негативно отражение върху правото на защита. Процесуален механизъм за санирането им е именно възобновяването на наказателното производство и свързаните с него отмяна на опорочения влязъл в сила съдебен акт и връщане на наказателното дело за ново разглеждане от стадия, когато е започнала задочната процедура. Когато обаче обвиняемият /подсъдим/ сам се е поставил в такова състояние, било защото е напуснал първоначално посочения адрес без уведомяване на съответните длъжностни лица, или се е укривал в страната и в чужбина, демонстрирайки нежелание да участвува в производството, липсва визираното в чл.423, ал.1 от НПК основание. В коментирания смисъл е практиката на ВКС по приложението на чл.362 от стария процесуален закон /ДВ, бр.70 от 1999г./ и на чл.423 от сега действащия кодекс /обн. ДВ, бр.86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006г./, и на Европейския съд по правата на човека във връзка с претендираното несъблюдаване на чл.6, т.3, б.”с”и „d”от КЗПЧОС. ВКС и Съдът в Страсбург са категорични, че уведомяването на дадено лице за започналото срещу него наказателно преследване съставлява юридически факт с голяма важност и поради тази причина трябва да отговаря на условията за форма и съдържание, които могат да гарантират ефективното упражняване на процесуалните му права. При обективна даденост на фактически данни, доказващи че обвиняемият /подсъдим/ знае за наказателното преследване, за естеството и причината за повдигнатите обвинения, и няма намерение да вземе участие в наказателния процес или желае да го избегне, е изключена обаче възможността на осъдения, след узнаване на постановената присъда да предизвика ново разглеждане на делото, при проведена в негово отсъствие досъдебна или съдебна процедура. Буквата и духът на чл.6 от КЗПЧОС не забраняват на едно лице по своя собствена воля да се откаже изрично или мълчаливо от правото си да се ползва от гаранциите на справедливо гледане на наказателното дело. Този отказ, за да се счита действителен за преследваните от Конвенцията цели, трябва да бъде категорично установен и придружен от минимални гаранции, без да противоречи на обществения интерес. 1 Промяна в очертаната позиция не внасят измененията в института, обнародвани с ДВ, бр.109 от 23.12.2008г. и 93/25.11.2011г. Нормата на чл.423, ал.1 от НПК /в редакцията, в сила от 27.12.2008г. до 29.11.2011г./, предвижда императивно уважаване на искането на задочно осъдения за възобновяване на делото, поради неучастие в наказателното производство, освен ако след изпълнение на процедурата по чл.254, ал.4 от НПК, лицето не се е явило в съдебно заседание без уважителни причини или се е укрило. Установеният към момента регламент /ДВ, бр.93/25.11.2011г./ също е категоричен, че искането на осъдения по чл.423, ал.1 от НПК е основателно, освен при прояви на недобросъвестност, изразили се в укриване от надлежните органи, препятстващо съблюдаването на чл.254, ал.4 от НПК или предпоставящи правоприлагането на действащата процесуална разпоредба на чл.269, ал.3 от НПК, след предявяване на обвинението в досъдебното производство. Фактологията в разисквания казус, сочеща на участие на З. С. в хода на досъдебното разследване, и на последвалото й заминаване в чужбина, без уведомяване на съответния държавен орган, създало пречка за присъствено провеждане на съдебната фаза на наказателния процес, индицира на укриване и се субсумира от визираното в чл.423, ал.1, изр.2, пр.1 от НК изключение. Очертаните изводи не се опровергават от обстоятелството, че задочно осъдената С. е била предадена на българските власти на 17.06.2014г., след нейното задържане на територията на Кралство Испания, в изпълнение на издадена на 17.02.2010г. от Плевенска районна прокуратура Европейска заповед за арест /ЕЗА/, с цел изтърпяване на наложеното й с осъдителна присъда №72/16.04.2008г., по нохд №4217/2006г. наказание - ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода. _____________________________________________________________ 1.решение от 12.02.1985г. на ЕСПЧ по делото Колоца срещу Италия; решение от 21.02.1990г. по делото Хакансон и Стюресон срещу Швеция; решение от 01.03.2006г. по делото Сейдович срещу Италия; решение от 23.05.2006г. по делото К. срещу България; решение от 18.10.2006г. по делото Х. срещу Италия; решение №172/01.03.2007г. по н.д.№913/2006г. на 3-то н.о. на ВКС; решение №258/15.06.2010г. по н.д.№194/2010г. на 3-то н.о. на ВКС. Към момента на задържане на лицето и последвалите действия по предоставянето му на надлежните органи е приложим чл.41 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест /ЗЕЕЗА/, в приетата с ДВ бр.55/2011г. редакция, в сила от 23.07.2011г., съгласно която отпада изискването за даване на гаранции при задочно осъждане. Задочното осъждане в издаващата европейската заповед държава-членка представлява факултативно основание за отказ в изпълняващата държава-членка, уредено в чл.40, ал.1 и ал.2 от ЗЕЕЗА. Според цитираната правна норма, приета по повод транспонирането на Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009г. за изменение на Рамково решение 2002/584/ПВР всяка държава-членка има правото да откаже да изпълни ЕЗА, когато тя е издадена за предаване на лице за изпълнение на наложено наказание лишаване от свобода, когато това е станало в наказателен процес, на който лицето не се е явило лично. Тази възможност на изпълняващата държава-членка е препятствана от четири изрични хипотези, посочени в чл.2 от Рамково решение 2009/299, с което се въвежда нов чл.4а в Рамково решение 2002/584. В техния обсег е и тази, при която ЕЗА съдържа информация за спазване на следното условие – решението не е било връчено лично, но това ще бъде извършено незабавно след предаването на лицето, като то ще бъде изрично уведомено за правото на обжалване или ново разглеждане с негово лично участие, при което наказателното дело може да бъде преразгледано по същество с представяне на нови доказателства и възможност за отмяна на първоначалния съдебен акт. На такава конкретика сочи процесуалното развитие на настоящото дело В коментирания смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, според която не се допуска изпълняващият съдебен орган да обвързва изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с цел изтърпяване на задочна присъда, с императивното изискване за възобновяване на производството в издаващата държава-членка.1 Несъстоятелни са и релевираните оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, обективирани в сериозни пороци в текстовото съдържание на обвинителния акт и сочещи на налични основания по чл.422, ал.1, т.5 от НПК за възобновяване на делото. Конституционно установеното и гарантирано право на защита на обвиняемия /подсъдим/ в наказателното производство не е накърнено, чрез внесения за разглеждане от Районна прокуратура - Плевен в компетентния съд обвинителен акт срещу З. С.. Прокурорският акт отговаря на изискванията на чл.246 от НПК, изготвен е при съблюдаване на правните предписания на чл.55 от НПК и в съответствие с основните положения на ТР №2/2002г. на ВКС. ____________________________________________________________________________________________________________ 1.Решение на Съда на Европейския съюз по дело С-399/11 „Stefano Melloni срещу Ministerio F.” Представителят на обвинителната власт е формулирал точно своята позиция за престъплението с индивидуализиращите го обективни признаци /време, място, механизъм на извършване, пострадало лице, предмет, вредоносни последици/, и субективни измерения в съзнанието на авторите на посегателството против собствеността; посочил е доказателствата, подкрепящи описаната фактическа обстановка; и визирал приложимия материален закон. В обхвата на фактическото и юридическо обвинение са лимитирани и относимите към квалифициращия елемент „предварителен сговор” обстоятелства, за които договорният адвокат на осъдената изрично заявява съществуващи противоречия и наличие на непълноти. Очертаните фактически данни за проведена на 09.01.2004г. предварителна среща на З. С., Г. С., Н. Б. и Ц. Б., при която „взели решение за извършване на кражба на метални кофражни строителни платна от новострояща се жилищна сграда, находяща се в [населено място], притежание на А. Н.”, и за последвалите действия на съпричастните към посегателството лица по прекъсване владението на собственика и установяване на своя фактическа власт върху процесните вещи, субсумират с нужната яснота правната квалификация на инкриминираното деяние по чл.195, ал.1, т.5, вр.чл.93, т.12 от НК. Изложените съображения мотивират настоящия състав да приеме, че проведената задочна процедура по нохд №4217/2006г. на РС-Плевен, в отсъствие на З. С., не обосновава ограничаване на правото на защита на осъдената, и предпоставят неоснователност на искането за отмяна на атакувания съдебен акт, при условията на чл.423, ал.1 и чл.422, ал.1, т.5 от НПК. Водим от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на задочно осъдената З. С. за възобновяване на нохд №4217/2006г. на Плевенски РС и за отмяна на обявената и влязла в сила присъда №72/16.04.2008г. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.