Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 354/16.06.2022г.



ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦАБОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдия Божилова т.д. № 1390 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Велде България“ АД против решение № 196/12.11.2021 г. по в.т.д. № 188/2020 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1/03.01.2020 г. по т.д. № 79/2019 г. на Ловешки окръжен съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против „В и К Стенето„ АД иск , с правно основание чл. 55 ал.1 пр. първо ЗЗД, за връщане на платена без основание цена, за предоставена от ответника услуга по приемане, отвеждане и пречистване на отпадни промишлени води, на основание сключен между страните договор от 01.08.2005 г., в размер на 41 460,35 лева, която сума се явява разлика между стойността на услугата, за същите количества и замърсеност, за които са издадени процесните фактури № 38888/30.08.2013 г. и № 40482/29.11.2013 г., съобразно уговорените в договора цени / чл.23 / и тези по които е извършено фактурирането. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди нарушение на разпоредбите на чл. 235 ал. 2 ГПК и чл. 236 ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд не е установил всички обстоятелства по делото и не е обсъдил релевираните от касатора възражения относно : 1/ липсата на регламентация в отношенията на страните / в случай, че би било прието за прекратено правоотношението им по договора от 01.08.2005 г./ на приложимите показатели за отделните степени на замърсеност на водите и начините на установяването им за процесния период – 01.10.2013 г. – 29.11.2013г.; 2/ невлезли в сила Общи условия, на чието приложение се основава ответникът за процесния период; 3/ основанията, поради които договорът не може да се счита прекратен; 4/ основанията за нищожност на чл.31 от договора, предвид приложимото специално законодателство; 5/ неприложимост на чл. 264 ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, тъй като се касае за възражение за неизпълнение в количествено, а не в качествено отношение, както и с оглед основаването на иска на института на неоснователното обогатяване, а не на правилата на договорната отговорност. Поддържа се и нарушение на чл.154 ал.1 ГПК, тъй като ответникът не е доказал основанието да получи и да задържи процесните суми, доколкото не се установява Общите условия от 2006 г., на които се позовава същият, да са влезли в сила, както и поради липса на обвързваща страните регламентация на показателите за определяне отделните степени на замърсеност на водите и нейното установяване, от което касаторът извежда довод за липса на каквото и да е замърсяване, т.е. за недължима изобщо цена за предоставена услуга. Намира, че в нарушение на чл.155 ГПК едва с решението си съдът е приел за общоизвестно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че с Решение № ОУ- 038/09.06.2006 г. на ДКЕВР са одобрени предложените от „В и К Стенето„ ЕООД Общи условия на договорите за предоставяне на В и К услуги на потребителите, поради което касаторът е бил лишен от възможност да оспори същото и ангажира доказателства по оспорването, макар в касационната жалба да не твърди противното. Според страната е неправилен извода на въззивния съд, че договорът е прекратен с едностранното предизвестие на ответника, тъй като чл.31 не следва да се тълкува в смисъл на допускащ едностранно прекратяване . Позовава се основно на обстоятелството, че се касае за услуга в обществен интерес и че ответникът е с монополно положение на пазара за същата, тъй като е единствения търговец, предоставящ я за района. Ако се приеме, че клаузата на чл.31 от договора урежда възможнвост за едностранно прекратяване , според касатора тя би била нищожна, на основание чл. 9 вр. чл.26 ал.1 ЗЗД – поради противоречие със специалната законодателна секторна уредба и поради противоречие с добрите нрави. Твърди се също, че процесните услуги не могат да бъдат предоставени на основание Общите условия от 2006 г. и по цените, одобрени с решение № Ц -12/26.02.2013г. на КЕВР, тъй като първите не са влезли в сила, а нито в тях, нито в решението на КЕВР се съдържа регламентация относно методологията за установяване и показателите за замърсеност на водите по степени. Акцентира се и на недоказаност на действителната замърсеност на пречистените води, съобразно показателите в сключения договор, от което се обосновава извод, че липсва предоставена от ответника услуга и оттук недължимост на каквато и да било цена за същата.
Ответната страна – „ В и К Стенето „ ЕООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси са твърде общи и касаят правилността на обжалваното решение, цитираната съдебна практика е неотносима към тях, а и неправилно възприета от касатора. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба..
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното :
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че „В и К Стенето“ ЕООД и „Велде България“ АД са били обвързани в облигационна връзка по силата на сключен между тях на 01.08.2005г. договор за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води. Констатирал е, че договорът е прекратен от изпълнителя „В и К Стенето“ ЕООД, с писмено предизвестие, на основание чл.31 от същия. Въззивният съд е счел за достатъчно ясна волята на страните прекратяването му да настъпи с изтичането на посочения в чл.31 тридесетдневен срок на предизвестието, а не по взаимно съгласие, каквато е тезата на ищеца. Изтъкнал е, че в нормативните актове, вкл. специалните, регулиращи правоотношенията в тази сфера - ЗРВКУ и Наредба № 7/14.11.2000г. за условията и реда за заустване на производствени отпадъчни води в канализационните системи на населените места, липсва забрана за едностранно прекратяване на договора, а свободата на договаряне е лимитирана единствено от императивни разпоредби на закона. Изходил е от изричното уговаряне за необходимо - в чл.32 - взаимно съгласие за изменение, допълване или частична отмяна на договора, но не и за прекратяването му. Формирал е и извод, че такава уговорка не противоречи на добрите нрави, но без конкретни съображения за това, освен че специалният предмет на договора не налага подобен извод, респ. отклонение от свободата на договаряне в сочения аспект. Като е съобразил, че след прекратяването на договора, считано от 06.08.2013 г. ответникът е предложил на ищеца сключването на нов договор, с актуализирани цени на услугата – отказан, както и предупредил същия, че при продължено заустване на отпадните води ще прилага за отвеждането и пречистването им Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператора, одобрени с решение № ОУ-038/09.06.2006 г. на ДКЕВР, а също и че с факта на извършеното плащане и само частично оспорване на платеното, като такова без основание, ищецът е приел изпълнение с идентичен на това по прекратения договор предмет, без противопоставяне относно определената от изпълнителя степен на замърсеност на почистваните води, в съответствие с чл. 264 ЗЗД, то се касае за предоставена му и приета от него услуга, за която дължи възнаграждение. Съдът е приел, че правилно са приложени цените съгласно решение № Ц – 12/ 26.02.2013 г. на ДКЕВР, като предходно обстойно е проследена методологията и принципите за утвърждаването им, вкл. за конкретния ВиК оператор, в резултат на специално административно производство, в което дружеството е предложило по-високи цени, но регулаторният орган е утвърдил по-ниски такива, упражнявайки по този начин държавно властническите си правомощия в сектора. На това основание е отречена основателност на възражението на ищеца, че приложените от ответника цени са едностранно и произволно определени. Апелативният съд е приел за неотносими към спора, съответно не е обсъдил наведените от ищеца доводи относно действието на Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор „В и К Стенето“ ЕООД, одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ–038/09.06.2006 г., тъй като в същите не се съдържат цени на предоставяните услуги, макар да се е позовал и на установимо от мотивите на решение № 12531/24.11.2015 г. по адм. дело № 14816/2014 г. на Върховен административен съд, потвърдено с решение № 4833/22.04.2016 г. по адм.дело № 1154/2016 г. на петчленен състав на ВАС , влизане в сила на Общите условия, действали в периода 2013 – 2014 г..С оглед на преждеизложеното, въззивният съд е достигнал до извода, че предявените искове по чл.55 ал.1 ЗЗД са неоснователни, тъй като заплатеното по процесните фактури не е платено без основание .
В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя? - въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 7/27.12.1965г., ППВС № 1/10.11.1985г., решение № 20 от 09.02.2017г. по гр.д. № 2885/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 176 от 31.10.2017г. по т.д. № 2299/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 72 от 13.04.2016г. по гр.д. № 3582/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 91 от 21.04.2016г. по гр.д. № 4497/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 37 от 29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, I г.о.; 2/ Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при иск по чл.55 ЗЗД и следва ли ответникът да докаже съществуването на основание да получи, съответно задържи процесното плащане, или ищецът следва да докаже тяхната липса ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие с решение по т.д.№[ЕИК] г. на ІІ т.о. на ВКС и цитираната в същото практика по приложението на чл. 154 ал.1 ГПК; 3/ Прилага ли се преклузията по чл. 264 ал. 2 и ал. 3 ЗЗД при отклонение, когато това отклонение представлява неточно изпълнение в количествено отношение или се прилага само при неточно изпълнение в качествено отношение ? - въпросът обосноваван в същата хипотеза, поради противоречие с приетото в решения по т.д.№ 133/2010 г.,т.д.№ 3601/2013 г., т.д.№ 1170/2015 г. – всички на ІІ т.о. и по гр.д.№ 2319/2018 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 4/ Допустимо ли е ВиК оператор едностранно и без основание да прекрати договор за ВиК услуги, с оглед разпоредбата на чл.3 ал.2 ЗРВКУ?; 5/ Допустимо ли е предоставянето на ВиК услуги без договор – било индивидуален или при общи условия ?; 6/ Допустимо ли е предоставянето на ВиК услуги по приемане и пречистване на промишлени отпадъчни води без индивидуален писмен договор, съответно без регламентиране на степени на замърсеност и конкретни показатели за топлина и количества за всяка степен ? ; 7/ При иск по чл.55 ЗЗД има ли ограничение за ищеца да заяви по делото с допълнителната искова молба възраженията си срещу направените от ответника, с отговора на исковата молба, възражения срещу иска или следва да изчерпи /направи/ възраженията си предварително и извънсъдебно преди делото ?; 8/ Намират ли приложение разпоредбите на чл. 258 и сл. ЗЗД ,вкл. чл.264 ЗЗД, когато страните не са обвързани от договор ? - въпроси 4 – 8 вкл. се сочат в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално позоваване значение на отговорите им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът се позовава и на недопустимост на въззивното решение, поради ненадлежно процесуално представителство на ищеца. Позовава се и на очевидна неправилност, на основание чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, поради допуснато нарушение на правилата на формалната и правната логика, предвид установимо противоречие между извода, че обвързващият страните договор е прекратен и извода, че независимо от последното платеното не е без основание. Необоснованост се твърди и досежно извода, че се дължи възнаграждение за пречистване на води, доказателства за чието замърсяване не са налице, доколкото липсва обвързваща страните регламентация на показателите, за определяне конкретната степен на замърсяване.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. 2 ГПК. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Атакуваното решение отговаря на всички изисквания за допустимост. Довода на касатора, относно ненадлежното му процесуално представителство в производството пред ОС – Ловеч и АС – Велико Търново, е неотносим към порока недопустимост, а относим към евентуална неправилност и то доколкото в резултат на това е било нарушено правото му на защита в процеса. Отделно стои въпроса доколко е вярно твърдението за ненадлежно процесуално представителство.
Първият въпрос се отнася до задължението на въззивния съд, съгласно чл. 236 ал. 2 ГПК, в мотивите си да обсъди твърденията и доводите на страните и събраните по делото доказателства. В изложението на касационните доводи по-горе са посочени възраженията, по които страната намира, че съдът не се е произнесъл. В тази връзка следва да се съобрази следното : С исковата молба ищецът изрично е посочил безспорна степен на замърсеност на пречистените води, за които е заплатил цена и частичен размер на която не оспорва да е дължим. С оглед противопоставените от ответника възражения, че договорът от 01.08.2005 г. е прекратен, в срока до първото съдебно заседание ищецът е противопоставил възраженията ,че : 1/ договорът е действащ , тъй като няма предвидена в същия клауза за едностранното му прекратяване от страна по същия, а изрично се е противопоставил на заявеното от ответника прекратяване , т.е. не е прекратен по взаимно съгласие ; 2/ че Общите условия не са приложими, тъй като не са разгласени по предвидения ред в чл. 11 ал.1 от ЗРВКУ и чл. 8 ал.2 и ал.3 от Наредба № 4 / 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи и следователно не са влезли в сила; 3/ че не са приложими цените по Решение № Ц–12 / 26.02.2013 г. на ДКЕВР, тъй като не са публикувани в съответствие с чл.20 от ЗРВКУ. Едва с „ допълнителна искова молба „ , депозирана след обезсилване на постановените от Районен съд – Ловеч и Окръжен съд – Ловеч решения, с оглед родовата подсъдност на спора на окръжен съд и връщане на делото за ново произнасяне от Окръжен съд – Ловеч, като първа инстанция, ищецът е противопоставил,при това евентуално – ако би се приело, че договорът от 01.08.2005 г. е прекратен - възражение, че няма обвързваща страните регламентация относно показателите за определяне степента на замърсеност на водите, поради което изобщо не дължи цена за пречистване на води. Обезсилването не предпоставя инициирането на нови процесуални срокове за страните, съответно нова възможност за въвеждане на доводи и възражения в процеса, при веднъж изтекли преклузивни срокове, а единствено задължение за компетентния съд да се произнесе по вече направените, вкл. по направените доказателствени искания и допустимостта и относимостта на вече събраните доказателства, доколкото предходното произнасяне изхожда от некомпетентен за разглеждане на спора съд. Подлежат на саниране процесуалните действия на съда, не на страните. Поради това, възраженията в „допълнителната искова молба“ от 22.08.2019 г. са преклудирани и по тях съдът по начало не е дължал произнасяне . Още повече, че възражението за недоказана, а и изобщо за неустановима замърсеност на водите, по същество обуславя нов, различен от вече предявения иск, чието обективно съединяване с вече предявения е недопустимо. Не се касае за навеждане на нови основания към иначе непроменен петитум. По направените в преклузивния срок възражения на страната, по които е въведен и касационен довод за неправилност, противно на доводите й, съдът е изложил мотиви. Обстоятелството, че не е разгледал всички аспекти от обосновката на възражението на страната, не съставлява процесуално нарушение на чл. 236 ал. 2 ГПК, а е относимо към евентуална незаконосъобразност на въззивното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Вторият въпрос, касаещ приложението на чл. 154 ал. 1 ГПК, не удовлетворява изискването за правен. Такъв би бил само при кореспондиращ касационен довод, че искът е бил отхвърлен, поради недоказаност на факти, за които съдът неправилно е счел, че ищецът носи доказателствената тежест. Решаващите мотиви на съда са, че с оглед събраните доказателства ответникът, комуто правилно е разпределена и доказателствената тежест, с оглед правното основание на иска - чл.55 ал.1 ЗЗД - установява основание за получаване на платените суми.
Трети и осми въпроси се отнасят до извода на съда, че доколкото ищецът не се е противопоставил веднага на фактурираната степен на замърсеност на водите, съгласно чл. 264 ЗЗД, следва да се приеме, че се е съгласил със същата. Както вече се посочи, възражението срещу действителната замърсеност на фактурираните води е депозирано след преклузивните за това срокове и в относимост към различно от въведеното с исковата молба основание на иска, с който, именно изхождайки от правилно преценена степен на замърсеност и относими към същата цени съгласно сключения договор, е обоснована липса на основание, но само за ч а с т от платеното. Въззивният съд изобщо не е дължал произнасяне по това възражение, като преклудирано, а и неотносимо към предявения иск . С допълнителната искова молба, съгласно чл. 372 ГПК, ищецът може да поясни и допълни първоначалната или да измени, в съответствие с чл.214 ГПК предявения иск. Така въведеното възражение не съответства на никоя от тези хипотези.
Четвъртият въпрос е предпоставен от възражението на ищеца, че предвид предмета на договора - за предоставяне на В и К услуга по пречистване на води за промишлени нужди - едностранното му прекратяване от страна по същия не е допустимо, с оглед чл. 3 ал. 2 от ЗРВКУ, според която разпоредба „ ВиК услугите по чл.1 ал.2 от ЗРВКУ / в които попада и процесната / са „ дейности от обществен интерес„. В обосновката на въпроса страната се е позовала и на чл. 66б от ДР на Закона за енергетиката, в който, след дефиниране на видовете „услуги от обществен интерес „ по смисъла на закона, е посочено, че „ услуга от обществен интерес …не може да бъде отказана по причини, непосочени в закона„. Дори да се приеме, че въпросът удовлетворява общия селективен критерий, като относим към своевременно въведено от страната възражение, по което съдът е мотивирал решаващ извод , не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според същите, хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, на чието тълкуване се основава отговора на поставения въпрос. Чл. 3 ал. 2 от ЗРВКУ не е неясна правна норма , като се съобрази, че в пар. 1 ал. 1 т. 3 от ДР на закона е дадено и пояснение на понятието „ дейности в обществен интерес „ – „ дейности по смисъла на Закона за защита на конкуренцията, Закона за държавната помощ и Закона за насърчаване на заетостта„. В смисъла на това понятие законодателят очевидно визира дейности, спрямо които разпоредбите на тия три закона намират приложение, в защита на обществения интерес. Разпоредбата на чл.66б от Закона за енергетиката е неотносима към спорния казус, а и напълно ясна, като изключва единствено възможността доставчикът на услуга да откаже изпълнението й . Ответникът не е отказал пречистване на промишлените води на предприятието на ищеца , но в съответствие със справедливи цени, каквито е и приложил, доколкото това са цените, приети с акт на регулативния орган ДКЕВР. Обосноваването в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК изисква още посочването на противоречива практика по тълкуването на релевантна за спора разпоредба или обосноваването на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика по тълкуването на такава разпоредба, наложено от промяна на обществените условия или изменение на законодателството. Простото възпроизвеждане съдържанието на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не удовлетворява изискването за подобна обоснованост.
Пети и шести въпроси / изключая частта, относно липса на регламентация досежно показателите за определяне степени на замърсеност, поради преждеизложените съображения - че възражението не е в обхвата на допустимо въведените в предмета на спора / се отнасят до възражението на ищеца, че при извод за прекратяване на сключения на 01.08.2005 г. договор, дължимостта на възнаграждение за предоставена в процесния период, следващ прекратяването на договора, услуга може да се дължи единствено на сключен нов, изричен писмен договор. По същество, макар да не го е обосновал прецизно в този смисъл, но изводимо от общата логика на разсъжденията му, съдът е приел, че писмената форма е материализирана в съставените от ответника, приети и осчетоводени от ищеца фактури, съгласно чл. 293 ал. 4 ТЗ. Поради това формулираните въпроси не съответстват на решаващите изводи на съда и като такива не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Отделно, по идентични на преждеизложените по четвърти въпрос съображения, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формалното цитиране на разпоредбата.
Седмият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение, с което / противно на преждеизложените от настоящия състав съображения за тяхната допустимост / съдът е разгледал и въведените след преклузивните срокове възражения на ищеца. Въпросът е и некоректно формулиран, тъй като в случая не се касае за „допълнителна искова молба „ в смисъла по чл. 372 ал. 2 ГПК.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно, по смисъла на чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт, като общо касационно основание по чл. 281 т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при установимо единствено от мотивите, независимо от действителното съдържание на извършените процесуални действия и събраните доказателства, тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. В случая страната я обосновава с нарушение правилата на формалната логика в две направления, но от противопоставянето на отделните групи факти, на което се позовава, не следва безспорния извод за неправилен правен резултат . Договорът от 01.08.2005 г. не е единствено възможно правно основание за получаване на суми, противопоставимо от ответника, а липсата на действаща за процесния период / извън прекратения договор / изрична писмена регламентация относно показателите за замърсяване на водите, приложима в отношенията на страните, съдът е ирелевирал, доколкото е безспорно установено приемане и пречистване на промишлени отпадни води на предприятието на ищеца от ответника , в посочените в процесните фактури количества и при признати с исковата молба степени на замърсеност, в който смисъл следва да се съобрази допустимо въведения предмет на спора, коментиран по - горе.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 196/12.11.2021 г. по в.т.д. № 188/2020г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: