О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 449 [населено място], 12.11.2010 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори ноември през две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова Веселка Марева като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 373 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 274, ал.3,т.2 във вр. с чл.577 ГПК. Подадена е частна жалба от Л. А. С. лично и като пълномощник на В. А. К. против определение № 271 от 25.08.2010г. на П. окръжен съд по ч.гр.д. № 566/2010г., с което е потвърдено определение № 53 от 27.07.2010г. на съдията по вписванията към С. по вписванията[населено място]. Според жалбоподателите определението е неправилно и незаконосъобразно. Считат, че не е в компетентността на съдията по вписванията в производство по вписване на нотариален акт да извършва проверка дали е платен местен данък. В нормативните актове, уреждащи вписванията, не съществува законово задължение на съдията по вписванията да извършва такава дейност, освен това в случая съдът се е произнесъл, че е дължим данък в размер на 5 % без да даде отговор на изложените доводи, че издадения нотариален акт е за наследство и давност, както и че следва да се приложи ставка от 2%. По тези съображения се иска отмяна на определението и на отказа на съдията по вписванията. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателките се позовават на произнасянето по материалноправния въпрос за приложението на чл. 44, ал.3 ЗМДТ при придобиване на имот по наследство и давност, по който въпрос няма съдебна практика. Сочат и процесуален въпрос - за приложението на чл. 50 ЗМДТ и по-конкретно касае ли тази норма правомощията на съдията по вписванията. Твърди се, че по този въпрос също липсва съдебна практика. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Обжалваното въззивно определение, с което съдът се е произнесъл по правилността на постановения отказ на съдията по вписвания подлежи на касационен контрол при условията на чл. 280 ГПК (чл. 274, ал. 3 ГПК). Преди да пристъпи към преценка на основанията за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: Л. А. С. и В. А. К. са се снабдили на 27.07.2010г. пред нотариус В. Д. с нотариален акт за собственост по наследство и давностно владение върху недвижим имот: 425/925 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 55871.34.105, по кадастралната карта на[населено място], целия с площ от 925 кв.м. с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване. С определение № 53 от 27.07.2010г. съдията по вписванията е отказал да впише акта на основание чл. 32а ПВ във вр. с чл. 50 и чл. 44, ал.3 от ЗМДТ.Изложил е съображения, че към момента на издаване на акта е дължим местен данък за безвъзмездно придобиване на недвижим имот по давност в размер на 369,09лв. съгласно чл. 44, ал.3 ЗМДТ, като този данък се дължи и при смесения способ на придобиване по наследство и давност. Размерът на ставката - 5% е предвиден в Наредбата за определяне размера на местните данъци и такси на територията на [община], приета от О. съвет[населено място]. С обжалваното определение съставът на П. окръжен съд е приел, че е в правомощията на съдията по вписванията да извършва проверка дали подлежащият на вписване акт отговаря на изискванията на закона. Според чл. 50 ЗМДТ съдиите, нотариусите, областните управители и др. длъжностни лица извършват сделка или действие за разпореждане с вещни права върху недвижими имоти след като установят, че е платен данъкът по тази глава. А с разпоредбата на чл. 44, ал.3 ЗМДТ е въведен данък за безвъзмездно придобиване на имущество при придобиване на имоти по давност, който в случая не е платен. По тези съображения съдът е потвърдил постановения отказ. При така установената фактическа и правна обстановка съставът на Върховния касационен съд счита, че е налице подържаното основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото разрешаването на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Липсва практика по разпоредбата на чл. 50 ЗМДТ досежно правомощията на съдиите по вписванията, а разпоредбата на чл. 44, ал.3 ЗМДТ е нова /в сила от 01.01.2010г./ и по нея също няма създадена съдебна практика. По поставените въпроси, обусловили допускането на касационно обжалване, съдът приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 50 ЗМДТ съдиите, нотариусите, областните управители, кметовете на общините и други длъжностни лица извършват сделката или действието, с което се придобиват, учредяват, изменят и прекратяват вещни права, след като установят, че е платен дължимия местен данък за това. От буквалното тълкуване на разпоредбата е видно, че съдиите по вписванията не са адресати на задължението по тази правна норма. Според чл. 280, ал.1, т.1 ЗСВ съдията по вписванията разпорежда или отказва вписванията, отбелязванията или заличаванията в имотния регистър и се произнася за издаването на справки и удостоверения. Следователно съдиите по вписванията не извършват сделки или действия, водещи до придобиване, изменение или прекратяване на вещни права, а осъществяват регламентирана от закона /Правилника за вписванията и Закона за кадастъра и имотния регистър/ дейност по осигуряване публичност /гласност/ на извършените сделки с вещни права върху недвижими имоти – чл.1 ПВ, чл.3, ал.3 ЗКИР. Ето защо и с оглед характера на извършваната дейност съдията по вписванията не може да се счита за адресат на задължението по чл. 50 ЗМДТ. При горните констатации следва извод, че съдията по вписванията няма правомощие, произтичащо от посочената разпоредба, да отказва вписване на подлежащ на вписване акт поради невнасяне на местен данък. Според текста на закона в случая задължението за събиране на местен данък е на нотариуса и той е лицето, което носи отговорност за несъбирането му преди извършването на съответното нотариално удостоверяване. Изложеното схващане съответства на разрешенията в цитираните от жалбоподателките две определения на Върховния касационен съд, ІІ г.о, а именно: определение № 218 от 14.05.2009г. по ч.гр.д. № 1238/2009г. и определение № 219 от 14.05.2009г. по ч.гр.д. № 166/2009г. В двете се приема, че съдията по вписванията може да осъществява контрол върху подлежащия на вписване акт само в рамките, установени от Правилника за вписванията, който нормативен акт очертава пределите на неговите правомощия. С оглед на това разбиране в конкретните хипотези е прието, че съдията по вписванията не може да извършва контрол за спазване на §8 ПР на ЗУТ, както и не може да проверява дали посоченото в нотариалния акт лице действително е носител на вещното право. В настоящия случай въпросът е за спазването на данъчния закон и след като изрични задължения на съдията по вписванията в тази насока не са вменени, то той няма правомощие да извършва такава проверка. Вторият въпрос относно приложението на чл. 44, ал.3 ЗМДТ когато недвижимият имот е придобит не само по давност, но и по наследство губи значението си за изхода на производството предвид отговора на първия въпрос. Независимо от това, съставът на Върховния касационен съд намира за необходимо да вземе становище по приложението на тази нова разпоредба. Както вече бе посочено нормата е в сила от 01.01.2010г. и предвижда заплащане на данък, дължим при безвъзмедно придобиване на имущества, когато се придобиват недвижими имоти или ограничени вещни права по давност. Придобиването по давност представлява безвъзмезден способ за придобиване на вещно право, включително при съчетаването му с наследяване. Когато според нотариалния акт собствеността е придобита по наследство и давност това обикновено означава, че давностният срок е започнал да тече по отношение на наследодателя и е изтекъл в лицето на неговите наследници, посочени като титуляри на собствеността. Това са случаите на присъединяване на владение по чл. 82 ЗС. Възможни са разбира се и други хипотези, но във всички случаи се касае до придобиване на недвижим имот след владение в определен от закона срок, което придобиване е безвъзмездно. Не може да се приеме, че когато е осъществено придобиване на собствеността чрез съчетаване на двете основания – наследство и давност, то това обосновава изключване на приложението на чл. 44, ал.3 ЗМДТ. За нуждите на данъчния закон моментът на придобиване на собствеността е този на издаване на документа, който констатира правото на собственост. Затова, след като наследодателят не е притежавал нотариален акт за собственост, то при издаване такъв в лицето на наследниците му, те следва да заплатят въведения нов местен данък за придобиване на имущество по давност. В светлината на разрешението на първия въпрос частната жалба се явява основателна. Частните жалбоподателки са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на имот в[населено място] по наследство и давностно владение, като наследственото правоприемство е от К. С. Й., починала на 17.01.2010г. Очевидно в случая давностният срок за придобиване на имота е изтекъл приживе на наследодателката. Независимо от това, след като тя не е притежавала нотариален акт за собственост и наследниците се снабдяват с такъв понастоящем, те дължат заплащане на местния данък, въведен с изменението на ЗМДТ в ДВ бр. 95/2009г., тъй като това придобиване е по давност /изтекла спрямо наследодателката им/ и е безвъзмездно, каквито са изискванията на закона. Неотносими са развитите от жалбоподателите доводи, свързани с това, че наследниците по права линия са освободени от заплащане на данък върху наследството по чл. 31, ал.2 от ЗМДТ. Касае се за данъчен закон, който не може да бъде тълкуван нито стеснително, нито разширително, а следва да се прилага според точния му смисъл, изразен в правната норма. Дали създаденото данъчно задължение е справедливо или „абсурдно” както е наречено в жалбата, също не може да бъде обсъждано – Dura lex, sed lex. Данъкът върху наследството е отделен вид местен данък и фактът, че наследниците по права линия са освободени от него не означава, че не дължат друг вид местен данък, какъвто е данъкът за придобиване на имущество по давност. В случая обаче задължението да изиска внасяне на данъка съгласно чл. 50 ЗМДТ тежи върху нотариуса, издал нотариалния акт, а не върху съдията по вписванията. В обсега на извършваната от последния проверка за спазване изискванията на закона за вписване на акта, не се включва спазването на фискалния закон относно заплащането на местен данък, включително и този по чл. 44, ал.3 ЗМДТ. Съдията по вписванията има задължение да следи за внасянето на съответната държавна такса /чл. 6 ЗДТ/, но не и за местния данък. Поради това съдията по вписванията при П. районен съд не е имал основание да откаже вписването на нотариалния акт за собственост на Л. С. и В. К. поради неплащане на местен данък по чл. 44, ал.3 ЗМДТ. Въз основа на горното постановеното от П. окръжен съд определение за потвърждаване на отказа за вписване, както и самия отказ, следва да бъдат отменени и вместо това да се постанови извършване на вписването на акта. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 271 от 25.08.2010г. на П. окръжен съд по ч.гр.д. № 566 /2010г. ОТМЕНЯ определение № 271 от 25.08.2010г. на П. окръжен съд по ч.гр.д. № 566/2010г. и потвърденото с него определение № 53 от 27.07.2010г. на съдията по вписванията при П. районен съд за отказ за вписване на нотариален акт № 98, т.І, рег. 2952, д. № 88/27.07.2010г. на нотариус В. Д., рег. № 523 и вместо него постановява: ДА СЕ ВПИШЕ издадения на основание чл. 587, ал.2 ГПК нотариален акт № 98, т.І, рег. 2952, д. № 88/27.07.2010г. на нотариус В. Д. с район на действие – Районен съд[населено място], вписана в регистъра на Н. камара под № 523, с който Л. А. С. и В. А. К. са признати за собственици по наследство и давностно владение върху 425/925 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 55871.34.105 по кадастралната карта на[населено място], целия с площ от 925 кв.м. с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване, при съседи на целия имот: имот 55871.34.131, имот 55871.34.106, имот 55871.34.127 и имот 55871.34.104. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: