Р Е Ш Е Н И Е № 372 София, 1 октомври 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи септември 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ............Ив.ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП ..........Р. КАРАГОГОВ................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1158/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е образувано по молба на осъдения Н. А. И. с искане за възобновяване на производството по делото и отмяна на постановените по него решение по ВНОХД № 110/2012 по описа на Разградски окръжен съд г. и присъда по НОХД № 369/2011 г. на Исперихски районен съд. В молбата се излагат съображения за наличие на основанията за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.5 от НПК вр. чл. 348 ал.1 т.2 и т.3 от НПК. В обсега на съществените нарушения на процесуалните правила се сочи, че по делото не е осигурена възможност на подсъдимия да упражни лично правото си на защита нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд, а обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК. Твърди се, че е налице непреодолимо противоречие между мотиви и диспозитив на присъдата по отношение на приложението на чл. 68 от НК, както и липсва пълен анализ на доказателствата, касаещи мястото на извършване на деянието и мястото на защитеното лице, което прави обвинението недоказано по несъмнен начин. Явната несправедливост на наложеното наказание се мотивира с несъобразяване с обществената опасност на деянието и на дееца, както и мотива за извършеното деяние – желание на осъдения да има контакт с децата си, които живеят с бившата му съпруга. Прави се искане за възобновяване на производството по делото, отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото на досъдебното производство или за ново разглеждане на съда. Алтернативно се иска изменение на наложеното наказание. С първоинстанционната присъда № 27 от 15.03.2012 г., постановена от Исперихски районен съд по НОХД № 369/2011 г. подс. Н. А. И. е бил признат за виновен за извършено на 12.07.2011 г. в [населено място] престъпление по чл. 296 ал.1 пр.2 от НК за това, че не е изпълнил заповед за защита срещу домашно насилие на РС-Кубрат от 08.09.2010г. и е приближил на по-малко от 200 метра жилището на М. М. И., находящо се на [улица], за което му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири месеца. Определено е то да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор. На осн. чл. 68 ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказание лишаване от свобода в размер на една година, наложено с Присъда № 128/07.12.2010 г. по НОХД № 312/2010 г. по описа на РС – Исперих. С въззивно решение № 39, постановено на 23.05.2012г. от Разградския окръжен съд по ВНОХД № 110/2012 г., първоинстанционната присъда е била потвърдена. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа молбата по изложените в нея доводи и с направените искания. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, тъй като счита, че не са налице основания за отмяна на първоинстанционната присъда, тъй като констатираното противоречие в нея е техническа грешка, която не влияе на волята на съда. В последната си дума подсъдимият моли за възобновяване на делото и връщането му за ново разглеждане, тъй като желанието му е единствено да се върне при децата си. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на актовете и съдопроизводствените действия на предходните инстанции, намери следното: Молбата за възобновяване на осъдения И. е процеуалнодопустима, тъй като е подадена в предвидения в чл. 421 ал.3 от НПК шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила. Разгледано по същество, искането е неоснователно. Не се констатира при разглеждането на делото в двете предходни инстанции да е било допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на правото на лично участие на подсъдимия в процеса. Пред първоинстанционния съд наказателното производство е разгледано в едно съдебно заседание, в което е постановена и присъдата. Подс. И. е взел участие в заседанието, проведено на 15.03.2012 г., като приканен да даде обяснения по обвинението в началото и в края на съдебното следствие, е отказал да стори това. В хода на пренията е упражнил правото си на лична защита, като е пледирал по обвинението наред със защитника си като самостоятелна страна в процеса /л.28 гръб/, което участие съвсем не може да бъде определено като формално. Предоставена му е била и последна дума. Пред въззивната инстанция подсъдимият И. отново е взел участие в проведеното съдебно заседание на 07.05.2012 г., като е упражнил правото си на защита в предоставената му последна дума /л. 14-15 от делото/. Видно е от отразеното в съдебния протокол, че не е пледирал като самостоятелна страна в процеса в хода на пренията, но становището си по всички елементи от състава на престъплението и субективната му страна е изразил в предоставената му последна дума. Нещо повече, отразеното в протокола сочи на това, че съдържанието на изявленията на подсъдимия при този етап на стадия на проведеното заседание далеч надвишава необходимото като изявление на подсъдимия при последната дума, а съдържанието му корелира с това на пренията му пред първоинстанционния съд. Очевидно е, че подсъдимият е изразил пред въззивния съд всичко, което е имал желание да сподели в своя защита, поради което и правото му да направи това не е било ограничено. За гарантиране упражняването на правото на лична защита на подсъдим следва да се съди не формално с оглед предоставената му или не възможност да вземе участие в хода на пренията, но най-вече с оглед действително осигурената му възможност да се изкаже пред съда и да изтъкне всички доводи, които намери за необходимо, за да се защити. В конкретния случай и пред двете инстанции това е сторено в максимална степен, поради което не се констатира да е било ограничено правото на защита на осъдения И.. Проверката на съдържанието на първоинстанционната присъда не сочи при постановяването й да е било допуснато съществено противоречие между мотиви и диспозитив, което да прави неразбираема волята на съда за страните в процеса. Безспорно е, че в диспозитива на присъдата ясно е посочена присъдата, наказанието по която съдът е привел в изпълнение - № 128/07.12.2010 г. по НОХД № 312/2010 г. по описа на РС – Исперих. Същата присъда е описана впоследствие и в мотивите на съда /л.31 гръб/. Обстоятелството, че в последните размерът на наказанието е посочен, че е две години и шест месеца лишаване от свобода, а не една година, какъвто е в действителност и който е посочен в диспозитива, не прави присъдата опорочена. Волята на съда да приведе в изпълнение именно наказанието по цитираната присъда е повече от ясно изразена. В приложената по делото справка за съдимост /приобщена като писмено доказателство/ е вписано това осъждане на И. под №2 и от него е видно, че наложеното наказание, което съдът би могъл да приведе е именно една година лишаване от свобода. Съдът не би могъл да приведе в изпълнение наказание, което не е било наложено, поради което липсва противоречие между отделните части на присъдата, което да прави неясна волята на съда и да съставлява съществено процесуално нарушение. Друг би бил въпросът, ако е налице противоречие между мотивите и диспозитива на присъдата по конкретното обвинение, по които тя е постановена, какъвто не е настоящият случай. Не се констатира и никакво нарушение относно съдържанието на обвинителния акт, поставил началото на съдебното производство. Съдържанието му отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК, съобразено е с указанията, съдържащи се в ТР №2/2002 г. на ВКС, като в него са отразени всички факти, имащи отношение към съставомерността на престъплението, по които осъденият имал възможност да се защити. Наведеният довод от молителя за допуснато съществено процесуално нарушение от инстанциите по фактите, изразило се в постановяване на съдебни актове, без да са събрани доказателства за местонахождението на жилището на защитеното лице и отстоянието от него, на което се е намирал осъденият, по естеството си е довод за тяхната необоснованост. Последната не е касационно основание, предвидено в чл. 348 ал.1 от НПК, поради което не може да е и аргумент за възобновяване на производството по делото, поради което искането би следвало да бъде оставено без разглеждане в тази му част. С оглед обаче на обсъждане на направените доводи за липса на пълен и точен анализ на доказателствената съвкупност в обсега на основанието по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, осъденият И. ще получи отговор и на това свое възражение. На първо място, в искането се твърди, че и двете съдебни инстанции не са направил задълбочен анализ на всички доказателства. Този аргумент не намира основание в съдържанието на съдебните актове. И двете съдебни инстанции са подложили на задълбочено аргументирано проучване съдържанието на всички доказателствени средства –показанията на свидетелите М. И., Н. Х., М. Ш. и А. Ш.. Те са анализирани не само поотделно, но и в съвкупност, като за некредитирането на тезата на подсъдимия са изложени подробни и обосновани с останалите доказателства аргументи. По същество подсъдимият не оспорва деянието си и действията, с които го е осъществил. Доводите му касаят изключително мотивите на неговото поведение, които обаче не влияят на съставомерността на престъплението. Изключително подробно и двете предходни инстанции са отговорили на всички аргументи на подсъдимия и защитата му, като са направили съответен анализ на доказателствата относно елемента на доказване – отстоянието, на което се е намирал подсъдимият, и съответно на доказателствата са заключили, че то се намирало на не повече от 20 метра от входната врата на жилището на М. И.. Това по естеството си е било в нарушение на задължението, което Подс. И. е имал съгласно наложената му със заповед за защита от 8.09.2010 г. по Закона за защита срещу домашното насилие забрана да приближава на по-малко от 200 метра пострадалата М. И.. На второ място, осъденият е бил запознат с факта, че пострадалата – негова бивша съпруга, за защитата на която е издадена заповедта, живее в това жилище, какво представлява то, както и че не самата сграда на къщата, а дворната врата е мястото, което създава у него задължението да съблюдава отстоянието, което не следва да нарушава, за да изпълни заповедта. Като е пренебрегнал задължението си, И. не е изпълнил заповедта за защита от домашно насилие, с което е осъществил състава на престъплението по чл. 296 ал.1 пр.2 от НК. Не е налице изопачаване на което и да е от тези доказателствата, послужили за направата на фактическите и правни изводи от двете съдебни инстанции, нито пък е игнорирано каквото и да е доказателство, което да би могло да доведе до различен правен извод относно фактите на деянието и участието на подсъдимия в него, както и за неговото виновно поведение. Събраната от първостепенния съд доказателствена съвкупност е била подложена на анализ и от въззивния съд, който е отговорил аргументирано на доводите от въззивната жалба, касаещи оценката на доказателствените източници. Когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста. Няма основания за намеса на ВКС в настоящето производство по отношение на размера на наказанието, наложено на осъдения Н. И.. Същото не сочи на „явна несправедливост” и е съобразено с личността му, неговата обществена опасност, както и тази на престъплението. Н. И. е осъждан пет пъти все за престъпления по чл. 296 ал.1 от НК, касаещи неизпълнение на заповеди за защита срещу домашно насилие с пострадал едно и също лице – М. И.. Спрямо него са налагани административни наказания след освобождаването му от наказателна отговорност, налагани са наказания глоба /по-лекото алтернативно наказание, предвидено в санкцията на престъплението/, както и е прилаган е институтът на условното осъждане. Въпреки това, тези мерки за обществено въздействие очевидно не са изиграли поправителна роля спрямо дееца, който е продължил престъпното си поведение, демонстрирайки не само незачитане на неприкосновеността на личната сфера на защитеното лице, но и пълно неглижиране на правовия ред и постановения съдебен акт. Касае се за лице, проявяващо ескалираща във времето престъпна упоритост, извършил инкриминираното деяние в кратък интервал от време след предходното му осъждане и в рамките на изпитателния срок на наложеното му наказание При тези данни наложеното наказание от четири месеца лишаване от свобода при законов минимум от три месеца не само че не е завишено, но и сочи на определяне при превес на смекчаващите отговорността на И. обстоятелства, каквито не са били налице в тази степен, в която са отчетени. Обстоятелството, че осъденият ще трябва да изтърпи и наказание от една година лишаване от свобода, приведена в изпълнение на осн. чл. 68 от НК, не влияе на справедливостта на санкцията, наложена по настоящето дело, тъй като тя не е резултат от дейност по наказване за деянието по делото, а е последица от поведението на осъденото лице по време на изпълнението на присъда по негово предходно осъждане – НОХД № 312/2010 г. Тези обстоятелства обуславят съответност на наказанието лишаване от свобода в размер на четири месеца с конкретиката на деянието и на дееца и на критериите на чл. 36 от НК. Липсват каквито и да е данни, които да сочат на предпоставките на чл. 348 ал.5 т.1 от НПК. С оглед на това ВКС не констатира да е налице съществено нарушение по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че липсват основания за възобновяване на производството по делото, поради което искането на осъдения Н. И. следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, на осн. чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Н. А. И. за възобновяване на производството по ВНОХД № 110/2012 г. по описа на Разградския окръжен съд, както и НОХД № 369/2011г. по описа на Исперихски районен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: