Ключови фрази
Частна касационна жалба * разноски при прекратяване на делото


4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 145

София, 30.05.2016 година

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 26 май две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
ч. гр.дело № 1448 /2016 година
Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от Е. Л. Б. против определение № 4302 от 30.11.2015г. по ч.гр.д.№ 4890/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 26.08.2015г. по гр.д.№ 5270/2014г. на СГС. С последното е отхвърлено искането на жалбоподателя за изменение на решение № 2099/27.03.2015 г. по гр.д.№ 5270/2014г. на СГС в частта за разноските в размер на 1463 лв., като ги намали.
В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила – чл. 78, ал.2 ГПК, тъй като не е съобразено, че макар и след подаване на възражение по издадената заповед за изпълнение е постигнато споразумение между страните, разсрочено е плащането на дължимата сума и значителна част от нея е платена в хода на делото, за която иска е отхвърлен. Излага съображения, че не е оттеглил възражението си, тъй като не би могъл да знае кога е уведомен кредитора за възражението му и от кога започва да тече едномесечния срок за предявяване на иск по чл. 422 ГПК.
В изложението към частната жалба е формулиран въпроса: съставлява ли сключването на споразумение след подаване на възражение против заповед за изпълнение основание да се приеме, че ответникът не е дал повод за предявяване на иска по чл. 422 и оттегляемо ли е възражението, или по аналогия следва да се приложи правилото предварителен отказ от обжалване е недопустим. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и се сочи подобна практика.
Ответникът по касация З. А. М. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима
Данните по делото са следните: Между З. А. М., като заемодател и Е. Л. Б. и Т. М. С., като заематели е сключен договор за заем за сумата 33650 лв., която е реално предадена, съгласно клаузите на договора, който е нотариално заверен на 09.02.2005г. Съгласно договора, заемателите са солидарни длъжници, сумата следвало да се върне на три вноски с падежи 31.03.2005 г., 15.05.2005 г. и 01.07.2005 г. По искане на кредитора, на основание този договор е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК срещу двамата солидарни длъжници за главницата по договора, разноски в заповедното производство – 673 лв. и 790 лв. адвокатско възнаграждение. На основание издаденият изпълнителен лист е образувано изпълнително дело и в двуседмичен срок от връчване на призовката за доброволно изпълнение, жалбоподателят Е. Б. подал на 16.04.2013г. възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение, като се позовал на погасителна давност. На 19.04.2013 г. и другия солидарен длъжник подал същото възражение. На 17.07.2013г., заповедния съд е дал указания на заявителя З. М. да предяви иск по чл. 422 ГПК в едномесечен срок от получаване на съобщението. На 29.08.2013г. / в едномесечния срок/ е предявен иск по чл. 422 от кредитора. На 03.06.2013г. между страните е подписано споразумение за разсрочено плащане, чието изпълнение е започнало в хода на производството по чл. 422 и значителна част от дълга – общо 31 000 лв. са платени към момента на приключване на съдебното дирене, което е съобразено от съда при постановяване на решението – иска е уважен само за останалата дължима сума 2 650 лв. и поради плащане в хода на производството е отхвърлен за 31 000 лв. Съдът обаче е присъдил разноски на ищеца съобразно цената на иска, като е посочил, че тъй като плащането е в хода на производството, ответниците са дали повод за предявяване на иска, поради което по аргумент от чл. 78, ал.2 ГПК следва да поемат отговорността за разноски.
Въззивният съд е приел, че изводите на първата инстанция са правилни, тъй като освобождаването на ответника от разноски въпреки отхвърляне на иска може да стане при наличие кумулативно на двете предпоставки – ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тъй като ответниците не са платили задължението си, са дали повод за образуване на заповедно производство, възразили са срещу издадената заповед за изпълнение, с което са дали повод за образуване на производството по чл. 422 ГПК, поради което признанието на задължението със споразумението от 03.06.2013г. не е достатъчно, за да бъдат освободени от разноски. Съдебното решение по чл. 422 ГПК установява дължимостта на вземането към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Поставеният правен въпрос е относим към предмета на спора и изводите на въззивната инстанция. По него обаче има съдебна практика. С посоченото от жалбоподателя определение № 30/ 26.06.2013г. по ч. гр.д.№ 2274/2013г. е разгледана хипотеза на издаден изпълнителен лист по несъдебно изпълнително основание, при което длъжника, вместо да предяви възражение по чл. 250 от отменения ГПК е предявил отрицателен установителен иск, че сумата не се дължи. Хипотезата е различна, защото по действащия ГПК заповедното производство е уредено по различен начин – подаването на възражение от длъжника, срещу който е издадена заповед за незабавно изпълнение е предпоставка за предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК в едномесечен срок за установяване на вземането по заповедта и съществуването му се установява към момента на заявлението за издаването й. В този смисъл неплащането на парично задължение в срок, подаване на възражение по чл. 414 ГПК са все действия, налагащи кредитора, за да получи изпълнително основание и да потвърди вземането си със сила на пресъдено нещо. С определение № 1185/18.11.2014г. по гр.д.№ 4470/2014г. ІІІ гр.о. по чл. 288, съдът не е допуснал касационно обжалване по аналогичен на поставения по настоящото дело въпрос, като се е позовал на определение № 330 от 13.03.2012 г. по гр.д. № 115/2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК., с което е прието, че текстът на чл. 78, ал. 2 ГПК е ясен, точен, ненуждаещ се от тълкуване – разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска като предпоставките са кумулативно дадени. Въззивният съд е дал аналогично разрешение на този въпрос в обжалваното решение. С решение № 86/14.08.2014 г. по гр.д.№ 6766/2013 г. ІV гр.о. на ВКС, на което също се е позовал жалбоподателя, в подобен на настоящия казус, съдът е осъдил ответната страна да плати на ищеца направените от него разноски изцяло въпреки настъпилото в хода на производството плащане, поради това, че е дала повод за предприемане на заповедно и исково производство. Въззивното определение не е постановено в противоречие с цитираната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане до касация.
Разпоредбата на чл. 264, ал.2 ГПК, според която предварителен отказ от право на обжалване е недопустим, не препятства възможността жалбоподател да оттегли подадената от него жалба и да десезира съда. Законът не забранява длъжникът да оттегли възражението си, което би имало като последица стабилизиране на издадената заповед за изпълнение. / в този смисъл виж Р № 6/21.01.2016г. по т.д.№ 1562/2015 г. І т.о./ Жалбоподателят обаче не е оттеглил възражението в хода на производството, поради което съдът се е произнесъл по съществото на спора, като е съобразил, че двете кумулативно необходими предпоставки по чл. 78, ал.2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорност за разноски не са налице. Така поставеният подвъпрос за приравняване на нищожността от предварителен отказ от жалба към невъзможност за оттегляне или отказ и от възражение не намира опора в закона и също не обосновава допускане до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4302 от 30.11.2015г. по ч.гр.д.№ 4890/2015г. на Софийски апелативен съд по частна касационна жалба, подадена от Е. Л. Б..


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: