Р Е Ш Е Н И Е № 38 гр. София, 04 юли 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Севдалин Мавров ЧЛЕНОВЕ: Даниела Атанасова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Ивайло Симов, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №1879 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано въз основа на касационна жалба от защитника на подсъдимия Е. Х. Д. срещу решение №146 от 12.07.2013 г., постановено по ВНОХД №223/2013 г., по описа на Апелативен съд- гр. Пловдив, НО, с което е потвърдена изцяло присъда №23 от 16.04.2013 г., постановена по НОХД №219/2012 г. по описа на Окръжен съд- гр.Стара Загора. С присъдата подсъдимият Д. е признат за виновен в това, че през периода от 01.07.2004 г. до 14.12.2005 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като управител и едноличен собственик на капитала на [фирма], с цел да осуети установяването на данъчни задължения на дружеството в особено големи размери, на дванадесет пъти водил счетоводна отчетност и използвал пред ТД на НАП- [населено място] счетоводни документи с невярно съдържание, като с деянията си укрил данъчни задължения на дружеството в особено големи размери на обща стойност 96 518, 89 лева и на основание чл.257 (отм.), във вр. с чл.256 (изм.), във вр. с чл.26, ал.1 НК, във вр. с чл.2, ал.2 НК и чл.54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години. С присъдата подсъдимият Д. е признат за виновен в това, че през периода от 24.03.2005 г. до 14.03.2006 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като управител и едноличен собственик на капитала на [фирма] е избегнал плащането на данъчни задължения, като потвърдил неистина пред ТД на НАП- [населено място] в подадени годишни данъчни декларации за финансовите 2004 г. и 2005 г., като с деянията са укрити данъчни задължения по ЗКПО в особено големи размери- общо 75 002,88 лева и на основание чл.257 (отм.), във вр. с чл.255 (изм.), във вр. с чл.26, ал.1 НК, във вр. с чл.2, ал.2 НК и чл.54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години. На основание чл.23 НК по отношение на подсъдимия Д. е определено едно общо най- тежко наказание в размер на две години „лишаване от свобода“, като на основание чл.66, ал.1 НК изпълнението му е отложено за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият Д. е осъден да заплати и разноски по водене на делото в размер на 428 лева. В касационната жалба се релевират всички касационните основания. Като съществени нарушения на процесуални правила се сочат пропуски в обвинителния акт, които не са констатирани от решаващите съдилища. Поддържа се, че в обстоятелствената му част не са посочени конкретните действия, осъществени от подсъдимия Д., с които той е осъществил състава на престъплението, за което е обвинен. Твърди се, че липсва информация за изготвените от него документи, за които прокуратурата поддържа че са неистински. Посочено е, че тези е нарушения засягат правото му на защита, което е основание за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходна фаза на наказателния процес. Оспорва се и обосноваността на постановените осъдителна присъда и въззивно решение, като се поддържа, че неправилно не са уважени доказателствените искания на Д., не са събрани оправдателни доказателства за действителното извършване на отразените в инкриминираните документи сделки и не са установени релевантните за изхода на производството факти. В касационната жалба се оспорват изводите на предходните съдебни състави, като се твърди, че неправилно е приложен материалния закон. Поддържа се, че съдът незаконосъобразно е приел, че е осъществен състава на престъпленията по чл.257 (отм.), във вр. с чл.255 (изм.) и чл.256 (изм.) НК от субективна страна, като не е отчетено, че подсъдимият Д. е бил фиктивен собственик и управител на дружеството, а действителен собственик е бил свидетеля Г.. Оспорва се осъществяването на престъпленията от субективна страна и се моли подсъдимият да бъде оправдан. С касационната жалба алтернативно се предлага да се намали наложеното на подсъдимия Д. наказание, като се отчете, че той е неосъждан, полага общественополезен труд, млад човек е и е изминал дълъг период от време от извършване на деянията до постановяване на осъдителния съдебен акт. В хода на касационното производство защитникът поддържа касационната жалба и повторно възпроизвежда отразените в нея доводи. Предлага да се приеме, че в наказателното производство са допуснати съществени нарушения на процесуални правила и е приложен неправилно закона. Моли постановената присъда и въззивното решение да бъдат отменени, а делото върнато за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. Представителят на държавното обвинение предлага касационната жалба да бъде оставена без уважение, тъй като в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила и не е нарушен материалния закон. Подсъдимият Д. моли за оправдателна присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Касационният съд не възприе оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт в настоящото производство, като прецени, че в обстоятелствената му част са отразени обстоятелствата, въз основа на които е повдигнато и поддържано обвинение срещу Д. и са посочени фактите, относими към него. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че не са посочени конкретните действия, с които е осъществен състава на престъплението по отделните пунктове на обвинението, тъй като в него са отразени инкриминираните документи- дневник за покупки за съответния отчетен период (за първи пункт от обвинението) и годишните данъчни декларации за съответната финансова година (по пункт втори от обвинението), както и размера на инкриминираните парични средства- общо за инкриминирания период и за отделните финансови документи. Не може да бъде възприето и оплакването, че не са точно посочени действията на подсъдимия, с които са осъществени инкриминираните деяния, съставляващи продължаваните престъпления, тъй като в обвинителния акт, макар и в табличен вид, е отразено, че Д. е водил и използвал посочените по- горе документи, след което ги е предавал на свидетелката И. за изготвяне на справките- декларации. В обвинителния акт и по отношение на втория пункт от обвинението е отразена достатъчно информация за съставомерните факти, като е очертан инкриминирания период, използваните неистинските документи, вида на избегнатите плащания и размера на данъчните задължения. Касационната инстанция не може да възприеме и оплакването за допусната непълнота при цифровото отразяване на повдигнатите срещу подсъдимия обвинения, като приема, че в обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт същите са коректно отразени (както цифрово, така и словно). Посочени са разпоредбите, в които се съдържат основните състави на съответните обвинения, както и съответните законови връзки между тях. Действително в нормите на чл.255 НК и чл.256 НК (изм.) законодателят е предвидил няколко различни форми на изпълнително деяние, но непосочването им при цифровото изписване на обвинението не може да бъде преценено като съществено нарушение на процесуални правила по смисъла на чл. 348, ал.3 НПК. Това е така, тъй като при изписването на законовите норми не е наложително да бъдат посочвани предложенията на съответния законов текст. По отношение на всички оплаквания, свързани с неяснота на обвинението и липса на информация за съществени факти, относими към предмета на наказателното производство трябва да бъде посочено това, че подобни пропуски (дори да са допуснати) могат да бъдат преценени като съществено нарушение на процесуални правила само ако те сериозно са засегнали правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице. Такова засягане е налично когато подсъдимият не знае (а и не може да разбере) в какво конкретно е обвинен, респективно когато не в състояние да организира по адекватен начин своята защита. В това производство няма съмнение, че подсъдимият Д. още от досъдебната фаза е бил наясно с предмета на делото, разбирал е естеството на повдигнатите му обвинения и видно от процесуалното му поведение адекватно се е защитавал. Няма спор, че той е бил наясно с обвиненията и затова не са налице основания да се приеме, че при изготвяне на обвинителния акт са допуснати нарушения на процесуални правила, които са опорочили воденото срещу него наказателно производство. Не могат да бъдат споделени и оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с анализа на събрания доказателствен материал. Първостепенният съд, а и въззивната инстанция са направили пълен, верен и задълбочен анализ на доказателствената съвкупност, като са констатирали липса на съществени противоречия в доказателствените източници. По отношение на релевантните за изхода на производството факти- позицията на подсъдимия Д. (собственик и управител на дружеството), авторството на процесните документи и размера на дължимите данъчните задължения страните не спорят, като същите се установяват от доказателствената съвкупност по категоричен и несъмнен начин. Правилно решаващите съдилища са ценили показанията на свидетелите П. и И., както и са установили, че те са работили въз основа на разпореждания, давани от подсъдимия и по документи, предоставени от него. По отношение на действителното осъществяване на част от отразените в справките- декларации дейности решаващите съдилища са събрали множество доказателства, проверили са ги и чрез допуснатата и приета съдебно- счетоводна експертиза и са установили неистинността на тези документи. Не могат да бъдат възприети и оплакванията за нарушено право на защита, свързано с отказ да бъдат събрани допълнителни доказателства от въззивната инстанция, тъй като при внимателно запознаване с направените искания за събиране на нови доказателства, се установява, че те имат за предмет изясняване на обстоятелства, които не са релевантни за изхода на делото. Ето защо същите правилно не са били уважени и въззивното производство е приключило, като в хода на проведеното допълнително въззивно съдебно следствие са изслушани единствено обясненията на подсъдимия. Касационната инстанция намира за безпредметно да обсъжда оплакванията, свързани с непълнота на събраните доказателства, като намира, че същите не са относими към предвидено в закона касационно основание и не трябва да бъдат обсъждани в това производство. Предвид изложеното касационният съд прецени, че в хода на воденото наказателно производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила и атакувания въззивен съдебен акт не трябва да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По оплакването за допуснато нарушение на материалния закон: Единственото оплакване, свързано с касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК е за това, че подсъдимият Д. не е осъществил състава на престъпленията, за които е признат за виновен от субективна страна. Няма спор, че престъпленията по чл.257 (отм.), във вр. с чл.256 (изм.) и чл.255 (изм.) НК могат да бъдат осъществени само и единствено при форма на вината пряк умисъл. Не е спорно и това, че инкриминираните счетоводни и финансови документи са подписвани от подсъдимия. Това, че той не е бил запознат с извършваната от неговото дружество дейност (дори да бъдат кредитирани обясненията му в тази им част) или, че е действал като подставено лице на свидетеля Г. (ако бъдат възприети обясненията му в тази им част) не е основание да се прецени, че подсъдимият не е осъществил от субективна страна състава на престъпленията- предмет на производството. Д. е пълнолетно и вменяемо лице, което е трябвало да съзнава, че с изготвянето и използването на тези документи удостоверява определени обстоятелства или ги представя във връзка с удостоверяването им, поради което и настоящата инстанция приема, че изводите на предходните съдилища за осъществяване на престъпленията от субективна страна са верни. В касационното производство не съществува служебно начало и доколкото в жалбата не са релевирани други оплаквания, относими към това касационно основание в настоящото производство не трябва да се сочат допълнителни аргументи за правилното приложение на материалния закон. Ето защо касационният съд прие, че материалния закон е приложен правилно и атакуваните съдебни актове са законосъобразни. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Касационният съд прецени, че правилно като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства са ценени младата му възраст, добрите му характеристични данни, сравнително ниската степен на обществена опасност на личността му и липсата на реално ощетяване на фиска при извършването и на двете престъпления. Ето защо законосъобразно наказанието на подсъдимия Д. е определено при изключителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и е наложено минималното, предвидено в разпоредбите на чл.255 НК (изм.) и чл.256 (изм.) НК, действали към момента на довършване на инкриминираните деяния. Правилно съдилищата са отчели липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства и не са наложили факултативно предвиденото наказание „глоба“. Настоящата инстанция прецени, че не може да сподели доводите, отразени в касационната жалба, че наказанието на Д. трябва да бъде определено при приложение на разпоредбата на чл.55 НК. По делото липсват доказателства за съществуването както на многобройни, така и изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, а и предвидените в посочените по-горе законови разпоредби наказания не са несъразмерно тежки. Вярно е, че е изминал сравнително дълъг период от време от довършване на престъпленията- предмет на делото, но това обстоятелство не може да обоснове извод за необходимост от намаляване на наказанието. Определеното по отношение на подсъдимия Д. наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, чието изпълнение е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от пет години е съразмерно на извършените престъпления и може да осигури постигането на специалната и генералната превенция. Евентуалното му намаляване би било незаконосъобразно и би застрашило постигането на целите на чл.36 НК. Ето защо атакувания въззивен акт не трябва да бъде изменен, а отмереното на подсъдимия Д. наказание не трябва да бъде намалявано. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №146 от 12.07.2013 г., постановено по ВНОХД №223/2013 г., по описа на Апелативен съд- гр.Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.