Р Е Ш Е Н И Е   № 148   София, 22.02. 2010 година     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на петнадесети февруари, две хиляди и десета година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА           ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА   при участието на секретаря  Юлия Георгиева изслуша докладваното от съдията  Н. Зекова гражданско дело №  564/2009    година.       Производство за разглеждане на касационна жалба по чл. 290 ГПК. „О”, гр. П., представлявано от директора Г. Д. е подало касационна жалба против решение на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 1721/2008 год., с искане да бъде обезсилено, като недопустимо или отменено, като неправилно. Ответникът по жалбата, ищец по делото, С. Б. К. от гр. П., моли да бъде оставено в сила обжалваното решение като правилно. При касационната проверка се установи следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца К. сумата 1278.75 евро, неизплатен остатък от командировъчни пари, с лихвата от предявяване на иска от 19. 6. 2007 год. до изплащане на сумата и 465.16 евро, обезщетение за забавено плащане на същата сума за периода 30. 8. 2004 г. до 19. 6. 2007 год., като законосъобразно. Посочено е, че „О” дължи сумата съгласно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина и конкретният паричен размер е правилно определен въз основа на заключение на вещо лице. Искането на жалбоподателя за обезсилване на въззивното решение и прекратяване на делото, е несъстоятелно. Не са изложени конкретни и ясни доводи за процесуална недопустимост на предявения иск. Касационните оплаквания за неправилност на решението са необоснованост, нарушение на материалния закон, несъобразяване или неточна преценка на доказателствата по делото. Основното възражение на ответника по иска е, че исковата претенция не произтича от трудово правоотношение между страните, а от граждански договор, сключен между ищеца, като един от изпълнителите в състава на оперно-музикална трупа и импресарска агенция в чужбина. На това основание жалбоподателят счита, че не следва да отговаря и не дължи парична сума на основание чл. 215 КТ. Доводите на жалбоподателя са неоснователни. Безспорно е по делото, че между страните съществува трудово правоотношение, което следва и от представеното в първоинстанционното производство допълнително споразумение от 30. 8. 2004 г. към трудов договор от 11. 9. 1076 год.. Признанието на жалбоподателя за трудово правоотношение се съдържа и в заповед № 200/26. 6. 2004 г. за командироването в чужбина на ищеца К. като един от служителите на дружеството. Представеният по делото, договор от 16. 6. 2004 г., е сключен между О дружество П. и О. от гр. Г., А. и по този договор, ищецът К не е страна. Безспорно е, че договорът от 16. 6. 2004 год. е основанието за издаване на заповедта от 26. 6. 2004 г. за командироването на ищеца и че този договор съдържа клаузи, уговорени от О. дружество П. и обещани от О. в гр. Г. за изплащане на конкретно посочени суми в евро, при съответни условия, от обещателя – О. в гр. Г., на ищеца К. , като един от артистите в трупата. Този договор същевременно е доказателство, че О. дружество фактически е обещало на ищеца, посочен в заповедта за командироване, че фирмата от чужбина ще му заплати съответни суми за дневни пари, т. е. между страните по делото е възникнало обигационно правоотношение по чл. 23 ЗЗД. Такава уговорка е допустима, тъй-като в НСКСЧ, чл.5, ал. 3, изрично е предвидена възможността, приемащата организация да поема частично разходите за командировката, а чл. 8 от Наредбата предпоставя възможността за издаване на заповеди за командировка в чужбина от наличие на договореност с приемащата организация. Съгласно чл. 15, ал. 1 НСКСЧ, на лицето, командировано в чужбина се изплащат дневни пари и това плащане се дължи командироващият орган, в случая О. дружество - П. В исковата молба е заявено, че ищецът е получил само 375 евро като дневни за времето на командировката, а останалите суми не са му били изплатени. Тези обстоятелства не са оспорени от ответника, който дължи това плащане на основание чл. 215 КТ при условията и в размерите по Наредбата и приложенията към нея. Договорът от 16. 6. 2004 г. не освобождава О. дружество, като работодател на ищеца и командироващ орган, да му заплати пълния размер на дължимите суми за дневни пари, защото този договор не касае ищеца, който не е страна по него. Произтичащите от договора от 16. 6. 2004 г. правни последици и възможности се отнасят само за жалбоподателя, който в качеството на договоряща страна е могъл да предяви иск за изпълнение по чл. 79 ал. 1 ЗЗД срещу съконтрахента си – О. от гр. Г., а спрямо ищеца К. , жалбоподателят дължи пълният нормативен размер на дневните командировъчни разходи, съгласно чл. 4, ал. 2 от Наредбата и във връзка с чл. 23 ЗЗД. Този размер правилно е определен от съда на базата на заключение на счетоводна експертиза. Не са налице основания за отмяна на въззивното решение като неправилно, поради което Върховният касационен съд     Р Е Ш И:     ОСТАВЯ В СИЛА решението от 28. 11. 2008 г. по гр. д. № 1721/2008 г. на Пловдивския окръжен съд.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: