Р Е Ш Е Н И Е № 366 гр. София, 10.02.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора П. Маринова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 921 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. Л. Т. против въззивно решение № 50/18.02.2015 г. на Софийски апелативен съд, НК, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1017/2014 г., в частта относно потвърждаване на присъда № 37/18.09.2014 г. на Видинския окръжен съд по НОХД № 302/2013 г. , с която е бил осъден за престъпления по чл. 252, ал. 1 от НК и по чл. 339, ал. 1 от НК. С първоинстанционната присъда подсъдимият С. Л. Т. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК за това, че от м. февруари 2003 г. до 29.04.2010 г., в гр.В., без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение (предоставил кредити срещу лихва на 5 различни лица, подробно посочени), поради което във вр. с чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК му е било наложено наказание 1 година лишаване от свобода, чието изтърпяване е било отложено по реда на чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години, както и конфискация на сумата от 5992. 25 лв. Подсъдимият е бил признат за виновен и за това, че на 29.04.2010 г. държал в дома си в [населено място] боеприпаси – 4 броя патрони, кал. 9 мм, без да има за това надлежно разрешение, поради което във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е било наложено наказание 1 година лишаване от свобода, отложено по чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК Видинският окръжен съд е определил на подсъдимия общо най –тежко наказание в размер на 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. С въззивното решение е отменено наложеното кумулативно наказание конфискация за престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК, а в останалата част същата е била потвърдена. В касационна жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи за наличие на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК, свързано с предоставянето на кредити срещу лихва на св. К. М. и П. А. е в нарушение на принципа reformation in pejus, тъй като с предходни присъди на Видинския окръжен съд (по НОХД № 160/2011 г. и НОХД № 13/2013 г.) той е бил оправдан, а последващата им отмяна от въззивния съд е била единствено по негова жалба без да е имало подаден протест. Сочи се още, че САС не е обсъдил възраженията за правомерно отстъпване на заем на св. С. К. и реализиране на доход от лихви въз основа на съдебно решение. Игнорирани били и данните за гражданскоправни отношения между подсъдимия и св. К. М.. По отношение на кредитите на св. П. Р. и П. А. се поддържа нарушение на чл. 279, ал. 4 от НПК, а на Е. П. – липса на критично обсъждане на депозирани свидетелски показания. Според защитата подсъдимият е предоставял в заем свои лични средства и това не е била дейност по влогонабиране и по занятие, поради което и деянието му не е съставомерно по чл. 252, ал. 1 от НК. На тази основа се претендира отмяна на въззивното решение и оправдаването му за това престъпление. По отношение на престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК от една страна се поддържа, че подсъдимият не е държал лично намерените и иззети 4 бр. патрони, а от друга, че тяхното количество обуславя прилагане на чл. 9, ал. 2 от НК. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. На първо място, напълно неоснователни са възраженията за нарушаване на принципа reformation in pejus при осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК, обвързано с фактическите данни за предоставени от него парични кредити срещу лихва на св. К. М. и П. А.. Горепосоченият принцип е инкорпориран в текста на чл. 335, ал. 4 от НПК (както и в чл. 355, ал. 3 от НПК), като в най-общ план визира невъзможност за влошаване положението на подсъдимия чрез осъждането му за престъпление, за което веднъж вече е бил оправдан и срещу тази присъда не е бил подаван протест, а същата е била отменена единствено по негова жалба. Прегледът на постановените по делото предходни присъди на ВОС (по НОХД № 160/2011 г. и НОХД № 13/2013 г.) и двукратната им отмяна с решения на САС (по ВНОХД № 600/2012 г. и ВНОХД № 786/2013 г.), действително само по жалба на подсъдимия, изобщо не предпоставя изводи за влошаване на положението му в горния смисъл. И по двете първоинстанционни присъди той съвсем не е бил оправдаван, а обратно – бил е осъден за извършването на банкови сделки по занятие и без нужното разрешение, като по първата присъда дейността му е била квалифицирана по чл. 252, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1 от НК, а по втората – по чл. 252, ал. 1 от НК (като съответно е бил оправдан по по-тежката квалификация по ал. 2). И в двете присъди дейността му е била свързвана с предоставени парични заеми срещу лихва на св. К. М. и П. А., уточнени по място, време и размер. В този аспект липсват каквито и да са данни за утежняване положението на подсъдимия Л., като по този въпрос е налице изрично произнасяне както във въззивното решение на САС по ВНОХД № 786/2013 г., така и в понастоящем атакуваното по ВНОХД № 1017/2014 г. Неоснователни са и оплакванията за неправилна оценка на данните, касаещи сделките по предоставяне на кредити на св. С. К. и К. М., които според защитата са били с гражданскоправен характер. В съгласие с правомощията си като въззивна инстанция апелативният съд е обсъдил доказателствената съвкупност, като подробно и ясно е посочил поради какви съображения споделя възприетите от първата инстанция фактически положения, респ. отхвърля направените при въззивното разглеждане възражения на защитата. Фактът, че св. К. е подписал запис на заповед, въз основа на която подсъдимият впоследствие се е снабдил с издаден изпълнителен лист, а св. К. М. е подписал предварителен договор за продажба на свой имот и пълномощно в полза на подсъдимия за прехвърлянето му, не са оборвали, а обратно – подкрепяли са обвинителната теза за престъпление по чл. 252, ал. 1 от НК, за извършването на което е достатъчно да се докаже реализирането на банкови сделки по занятие, за каквито правилно са отчетени предоставените парични кредити срещу лихва на посочените двама свидетели. Няма основание за споделяне и на възраженията за допуснато нарушение по чл. 281, ал. 8 от НПК (в жалбата погрешно е посочен чл. 279, ал. 4 от НПК) при изясняване на фактите, свързани с предоставянето на кредитите на св. П. Р. и П. А.. В мотивите си въззивният съд е изложил подробни съображения поради какви причини отчита дадените от тези свидетели показания на ДП за достоверни. Соченото от св. Р. на ДП е било потвърдено при първото съдебно разглеждане, а в случая със св. А. са установени и други доказателства, които подкрепят прочетените му показания, между които принтираният лист с отразена сума на заема и дължимата лихва, както и данните за прехвърляне на собствения му имот на сина на подсъдимия. По повод предоставения кредит срещу лихва на св. Е. П. критично са били обсъдени както неговите показания, така и на св. К. П., което е видно от изложените от първата инстанция мотиви, които въззивната не е намерила основание да не сподели. Въз основа на установените в съгласие с процесуалните правила фактически обстоятелства подсъдимият правилно е бил признат за виновен и осъден за престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК. Обект на защита от цитираната правна норма е нормалното функциониране на паричната и кредитната система, като инкриминираното деяние касае неправомерно упражняване на банкова дейност от физически лица без те да имат съответното разрешение, ако това се извършва по занятие. Предоставянето на кредити срещу лихва, като една от множеството банкови сделки, е поставено под разрешителен режим съгласно сега действащия Закон за кредитните институции и отменения Закон за банките. В пет отделни случая подсъдимият е предоставил конкретни суми на отделни лица срещу задължението за връщането им с лихва (по естеството си банкови сделки, за което не е имал разрешение, а и не би могъл да получи такова като физическо лице), като тази му дейност, разгледана в цялостност правилно е оценена като такава по занятие – реализирани са повече от три еднородни деяния, които взети заедно очертават системност на поведението му, ориентирано към получаване на доходи. За съставомерността на деянието е без значение дали паричните средства, които той е предоставял в заем срещу лихва са произхождали от предварително влогонабиране, присъщо за банките, нито е необходимо получаваните доходи да са били основен източник на средства за издръжката на него и семейството му Вж. по всички тези въпроси Решение № 16/02.04.2015 г. по н. д. № 1751/2014, ІІІ н.о. на ВКС, ведно с препратките към предходни решения на ВКС.. Размерът на реализираните доходи е съотносим към правната квалификация по чл. 252, ал. 2 от НК, по която подсъдимият е бил оправдан, поради което и ВКС намира за ненужно да обсъжда довода за неяснота кои от заетите суми се обхващат от посочената обща сума 5 992, 25 лв. По отношение на престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК не се твърдят, а и ВКС не констатира процесуални нарушения, свързани с доказателствената подкрепа за неговото авторство. Възраженията за недоказаност касаят обосноваността на присъдата в тази й част, което не е касационно основание, а и същите са били подробно обсъдени в мотивите на въззивната инстанция. Съобразно установените факти правилна е преценката за неприложимост на някоя от хипотезите по чл. 9, ал. 2 от НК- малозначителност на деянието поради липсата на обществена опасност или наличие на обществена опасност, която да е явно незначителна. Без съмнение броят на държаните от подсъдимия боеприпаси (4 бр. патрони кал. 9 мм.) в голяма степен снижава обществената опасност на деянието, но не я елиминира, нито я прави явно незначителна при направената съпоставка с данните за личността на подсъдимия и спецификата на извършваната от него дейност - липса на разрешително за държане на оръжие, иззето по наказателно дело, осъществявани от подсъдимия заплахи с такова оръжие по повод връщане на дадени кредити и държане на боеприпасите в ежедневна стая. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 50/18.02.2015 г. на Софийски апелативен съд, НК, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1017/2014 г., Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.