Р Е Ш Е Н И Е № 152 София 02.02.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЛЮБКА ИЛИЕВА ЧЛЕНОВЕ : РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА при участието на секретаря Наталия Такева, като изслуша докладваното от съдията К. т.д. № 51 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма],[населено място] срещу решение №235 от 7.08.2009г., постановено по в.гр.дело №4598/2009г. на С. градски съд, въззивна колегия, ІV д. отделение, с което е отменено решение №ІІ-І-55 от 6.02.2009г. по гр. дело №19094/2008г. на СРС, 52 състав, и е отхвърлен искът на З.[фирма] – София срещу [фирма] – София за сумата от 1362.87 лв. – изплатено обезщетение на застрахования по имуществена застраховка за вредите причинени му от наводнение от 7.08.2007г. на ап. №12, намиращ се в[населено място], бул. “В.” №190, ет.6, обезсилено е решението по иска на [фирма] срещу [фирма] – София и е оставен без разглеждане същият иск. С решението касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски от 127.25 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение относно приетото от съда, че чл.213 КЗ има предвид само отговорността на прекия причинител по чл.45 ЗЗД и че от субективните предели на регресната отговорност са изключени лицата, чиято отговорност е обективна - чл.49 и чл.50 ЗЗД. Искането е за постановяване на решение, с което да се уважи предявения срещу [фирма] иск за сумата от 1362.87 лв. Претендира за направените по делото разноски. Ответникът [фирма] и третото лице помагач [фирма] – София не са взели становище по основателността на касационната жалба. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса за субективните предели на отговорността по чл.213, ал.1 КЗ с определение от №410 от 25.05.2010г., въпрос решен в противоречие със съдебната практика. Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение след преценка на данните по делото и заявените от касатора основания в съответствие с правомощията по чл.293 ГПК , приема следното: С решението си от 6.02.2009г. СРС е уважил иска на З. “ДЗИ Общо застраховане” , сега [фирма], срещу [фирма] в претендирания размер, за изплатено обезщетение по имуществена застраховка на застрахованото лице Т. И. С. от[населено място] за причинени му вреди в жилището, следствие на наводнение от апартамента над неговия, собственост на ответника. Обратният иск на [фирма] срещу [фирма] е отхвърлен като неоснователен. СРС е приел, че съгласно чл.54 ЗЗД регресното вземане възниква с плащане на обезщетението от отговорния за чужди действия, каквито доказателства ищеца по обратния иск не е представил. Въззивният съд е отхвърлил главния иск и е оставил без разглеждане обратния. В съобразителната част на решението си СГС е приел, че съгласно чл.213 Кодекса за застраховането/КЗ/, с плащане на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне и тъй като чл.213 КЗ сочи за длъжници прекият причинител на вредата, то следва да се приеме, че от субективните предели на регреса са изключени лицата, чиято отговорност за вреди от деликт е обективна / чл.49 ЗЗД и чл.50 ЗЗД/. Решението е неправилно. Правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахования срещу третото лице, произтича от самия закон. Чл.213 КЗ е общия състав, който урежда встъпването на застрахователя в правата на удовлетвореното застраховано лице. Елементите на фактическия състав на суброгационното право на застрахователя са: имуществена застраховка; плащане на застрахователно обезщетение от застрахователя на застрахования за увредената или погинала вещ; причиняване на застрахователното събитие от трето лице, което отговаря пред застрахователя по правилата на деликтната или договорна отговорност. С действията си третото лице трябва да реализира фактическия състав, който поражда гражданската му отговорност – задължението да обезщети вредите, причинени на застрахованото лице. Затова застрахователят, суброгирал се в правата на застрахования, може да упражни регресния си иск както срещу прекия причинител на вредата / чл.45 ЗЗД/, така и срещу възложителя на работата по чл.49 от ЗЗД. Основен принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за себе си и своите деяния, като този принцип е без отклонение за наказателната отговорност. Що се касае за гражданската отговорност, в чл. 49 ЗЗД законът допуска отклонение от правилото, че всеки е длъжен да поправи вредите, които е причинил другиму /чл.45 ЗЗД/, като възлага отговорност на възложителя на работата на друго лице да отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнение на работата. Както е посочено в Постановление №7/1958г. на ВС, това е отговорност за чуждо и противоправно и виновно поведение, с което е причинена вреда на пострадалия и цели да обезпечи по - сигурното и по – бързо обезщетяване на пострадалия. В т.14 на Постановление №7/1977г. Пленума на ВС приема, че суброгацията на застрахователя включва възможността той да предяви искове за реализиране на отговорността по чл.47 - 49 ЗЗД, когато са налице основанията за това. Като се има предвид сходния начин на уредбата на правото на застрахователя да се суброгира в правата на застрахования / чл.344 ЗЗД, чл.402 ТЗ / няма основание да се отклони приложението на Постановление №7/1977 г. за суброгационното право на застрахователя по чл.213 КЗ. Следователно отговорът на поставения с определението за допускане на касационно обжалване правен въпрос за субективните предели на отговорността по чл.213, ал.1 КЗ е: застрахователят може да се суброгира в правата на застрахования както срещу прекия причинител на вредата по чл.45 ЗЗД, така и срещу възложителя по чл.49 ЗЗД. По иска на [фирма] срещу ответника [фирма] – София за сумата от 1362.87 лв.: Решението е неправилно. Основателно е оплакването на касатора, че въззивното решение противоречи на чл.213, ал.1 КЗ. Същото е постановено в противоречие с приетото в Постановление 7/1977 г., според което застрахователят може да се суброгира в правата на застрахования срещу възложителя на работата в случая [фирма]. Установено е по делото, че ищецът е изплатил застрахователно обезщетение на Т. И. С. от[населено място] в размер на 1362.87 лв. с платежно нареждане от 14.01.2008г. за причинени вреди в апартамента му в[населено място] с основание договор за имуществена застраховка. От показанията на св.С., св.В. и св. Д. е установено, че през лятото на 2007г. апартаментът на С. е бил наводнен от апартамента над него, който риск е бил застрахован при ищеца. Наводнението е било предизвикано от оставен отворен водопроводен кран от работници на дружеството – трето лице помагач [фирма] извършващо ремонта на апартамент №14, собственост на ответното дружество, по договор за изработка с отв. [фирма]. Тъй като по делото са установени всички предпоставки на суброгационното право на застрахователя искът по чл.213, ал.1 КЗ ще следва да бъде уважен в размер на 1362.87 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2008г. до окончателното й заплащане и разноски в размер на 557лв. по представен от ищеца списък. По обратния иск на [фирма] – София срещу [фирма] – София : Искът е основателен. От показанията на св. Д. се установява, че през лятото на 2007г. дружеството [фирма] е извършило ремонт на ап. №14, собственост на [фирма] и поради забравен водопроводен кран от работници на дружеството – изпълнител е станало наводнението на ап. на С.. Към делото е приложен договор от 16.07.2007г., сключен между [фирма] като възложител и [фирма] като изпълнител за ремонтни работи в ап. 14, със срок на изпълнение на договора 30.09.2007г. От приложения констативен протокол на застрахователя, който не е оспорен от страните, а този факт се признава и от ответника, застрахователното събитие е настъпило на 7.08.2007г. От събраните по делото доказателства, ВКС в настоящия си състав намира, че е доказана отговорността на [фирма] – щетите в ап. на застрахованото лице са настъпили следствие на действията на работници на дружеството по повод на извършваната от тях работа в ап.№14 в изпълнение на договора за изработка. Дружеството – изпълнител носи отговорност за действията на своите работници по време и по повод изпълнението на възложената им работа/ чл.49 ЗЗД/. Отговорността му е обективна и с факта на установяване на щетите то отговаря за причинените на пострадалия вреди. Уважаването на иска на ищеца срещу възложителя [фирма] е основание за уважаване на обратния иск срещу [фирма] за сумата от 1362.87 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на обратния иск 22.08.2008г. до окончателното заплащане на сумата и разноски в размер на 182.50 лв. Тъй като регресното притезание зависи от удовлетворяването на правото, предмет на първоначалния иск / чл.54 ЗЗД/ третото лице помагач – ответник по обратния иск ще плати, след като ищецът по обратния иск изпълни постановеното срещу него осъдително решение. С оглед на изложеното и тъй като не се налага извършването на допълнителни или нови съдопроизводствени действия въззивното решение ще следва да бъде отменено изцяло и постановено ново решение, затова и на основание чл.293, ал.2 ГПК Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 235 от 7.08.2009г. постановено по гр.дело №4598/2009г. на С. градски съд, въззивна колегия, ІV –Д състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма] , със седалище и адрес на управление в[населено място] да заплати на З.[фирма] –[населено място] сумата от 1362.87 лв., изплатено застрахователно обезщетение за вреди причинени от наводнение на 7.08.2007г. в ап. 12, намиращ се в[населено място], бул.”В.” №190, ет.6, ведно със законната лихва, считано от 14.01.2008г. до окончателното й заплащане и разноски 557 лв. ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление в[населено място] да заплати на [фирма] – София сумата от 1362.87 лв., ведно със законната лихва, считано от 22.08.2008г. до окончателното заплащане на сумата и разноски в размер на 182.50 лв., при условие, че [фирма] изплати задължението си към ” ДЗИ [фирма] – София. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: