Р Е Ш Е Н И Е № 124 София, 17 юли 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секрeтаря Невена Пелова и прокурор при ВКП Мария Михайлова като изслуша докладваното от съдия Харалампиев наказателно дело № 538/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби от служебния защитник на подсъдимия адв. М. И. П. от АК-Шумен и от името на частния обвинител и граждански ищец М. М. Р. срещу решение № 51 от 22.03.2018 г., постановено по внохд № 498/2017 г. по описа на Апелативен съд – Варна. В жалбата на подсъдимия се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК като се твърди, че наложеното наказание е завишено по размер, защото при определянето му съдилищата не са съобразили правилното съотношение на наличните отегчаващи и смекчаващи обстоятелства и основно – на проявеното съжаление и разкаяние от подсъдимия за извършеното от него престъпление, направените самопризнания и добросъвестно процесуално поведение в хода на досъдебното производство, което в значителна степен е допринесло за разкриване на обективната истина по делото. Заявява се и допуснато нарушение на закона, тъй като съдилищата неоснователно са отхвърлили тезата на защитата, че престъпното поведение на подсъдимия е било в състояние на силно раздразнение, което е предизвикано от пострадалия чрез отправени срещу него и съпругата му тежки обидни думи. Прави се искане за намаляване размера на наказанието или за преквалифициране на деянието като престъпление по чл. 118 или по чл. 124 от НК със следващите се последици, свързани с определяне на наказанието по тези наказателни състави. В касационната жалба, изготвена от адв. И. Д. Й. от АК-Шумен-повереник на частния обвинител и граждански ищец се прави оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и на закона, което мотивира с виждането си как следва да се редуцира определеното наказание „доживотен затвор” по чл. 58а, ал. 2 от НК-като се замени с лишаване от свобода и се наложи в рамките от двадесет до тридесет години, а не, както съдът го е приел, че в този случай наказанието се определя в границите от петнадесет до тридесет години лишаване от свобода. Според повереника, функция от неправилното приложение на закона е и явната несправедливост, защото в определения размер наказанието е към законовия минимум предвиден за престъплението и с него няма да се постигнат целите на специалната и генералната превенции, поради което искането е касационната инстанция да измени обжалвания съдебен акт като наложи на подсъдимия наказание „доживотен затвор” или лишаване от свобода в размер на тридесет години, а предявеният граждански иск да бъде уважен в пълния му размер. Пред ВКС подсъдимият, редовно призован, се явява лично, както и със служебно назначения му защитник, който поддържа изцяло жалбата със съответно заявените основания и изложените при условията на алтернативност искания. Подсъдимият също поддържа жалбата и моли размерът на наложеното му наказание да се намали. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец лично депозира писмено становище по делото, с което иска отхвърляне на жалбата на подсъдимия и защитника му като неоснователна, а жалбата на повереника си поддържа по доводите изложени в нея. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбите и предлага да бъдат оставени без уважение, тъй като релевираните от касаторите основания не са налице, а обжалваният съдебен акт като правилен и законосъобразен да се остави в сила. Посочва се, че въззивният съд е изложил достатъчно мотивирана аргументация по всички релевантни обстоятелства, включително и относно справедливостта и правилността на наказанието наложено на подсъдимия след проведена процедура по гл. ХХVІІ от НПК. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 25 от 08.11.2017 г. по нохд № 299/2017 г. по описа на Окръжен съд – Шумен подсъдимият К. П. Д. е признат за виновен в това, че на 25.06.2017год. в [населено място] умишлено умъртвил С. А. Щ. по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 3 и 4 във вр. чл. 115 и чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК го е осъдил на двадесет и една години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Строг” режим. На основание чл. 59, ал. 2 и ал. 1 от НК е приспаднато от определеното наказание времето, през което подсъдимият е бил задържан по настоящото дело, считано от 25.06.2017 г. до влизане на присъдата в законна сила. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на М. М. Р.-майка на пострадалия С. Щ. сумата от 50000/петдесет хиляди/лв. представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди в резултат на деянието, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на настъпване на увреждането до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до пълния предявен размер искът е отхвърлен като недоказан. По делото са били конституирани като граждански ищци и други близки на пострадалия, като съдът се е произнесъл по предявените от тях искови претенции представляващи обезщетения за причинените им от деянието на подсъдимия неимуществени вреди. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият е осъден да изплати направените от гражданските ищци и частни обвинители разноски по делото, направените разноски на фазата на досъдебното и съдебното производство, а на държавата - съответната такса върху размера на уважените искове. С обжалваното решение първоинстанционната присъда е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите на чл. 347 НПК, намира жалбата на подсъдимия за частично основателна, а на частния обвинител и граждански ищец за неоснователна. По жалбата на подсъдимия Жалбата е частично основателна. Фактическата обстановка, възприета от инстанциите по фактите е основана на събраните по делото доказателства. Тя е установена, на първо място, от признанието направено от подсъдимия по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, и на следващо място – от показанията на свидетелите, разпитани в хода на досъдебното производство, които съдилищата по фактите са преценили като логични, последователни, взаимно допълващи се и в съответствие с останалия събран доказателствен материал, както и от заключенията по изготвените в хода на досъдебното производство експертизи, компетентно изготвени, с необходимите знания, отговарящи пълно и ясно на поставените задачи, неоспорени от страните, от писмените доказателства - прочетени на основание чл. 283 от НПК и приобщени към доказателствения материал по делото, както и от веществените доказателства и от събраните доказателства в хода на досъдебното производство, които подкрепят признанието, направено от подсъдимия. Производството пред първоинстанционния съд в разновидността на чл. 371, т. 2 от НПК предопределя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивната проверка. В т. 8.2 на ТР № 1/2009 г. е посочено, че въззивният състав проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство – налични предпоставки за прилагане на особената процедура /действително направено волеизявление по чл. 371, т. 2 от НПК и законосъобразност на доказателствената преценка/; спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие; постановяване на присъдата в съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК. В производството по Глава двадесет и седма от НПК въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. В този смисъл упрекът към въззивния съд за неизпълнение на принципите за обективност, всестранност и пълнота при изследване на релевантните обстоятелства е неоснователен, от което следва и извод за липса на допуснато съществено нарушение на процесуални правила. След извършената въззивна проверка, при спазване изискванията на чл. 313, чл. 314 и чл. 339, ал. 2 от НПК, Апелативният съд е дал отговор на изложените пред него доводи за незаконосъобразност на обжалваната пред него присъда и е дал отговор защо не ги приема за основателни, като е приел, че обвинението за извършеното от К. П. Д. престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115 от НК, за което той е признал вината си, е безспорно установено и напълно доказано от събраните и подложените на пълен анализ от първоинстанционния съд доказателства, събрани във фазата на досъдебното производство. Относно исканията за преквалифициране на престъплението по чл. 118 или чл. 124 от НК, въззивният съд е изложил подробни и убедителни съображения, че са неоснователи и тях настоящата съдебна инстанция споделя изцяло, като не счита за необходимо да ги преповтаря. Предвид процедурата, по която е протекло делото, съдът е бил обвързан от разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК, указваща прилагане на чл. 58а от НК при определяне на наказанието. В санкционната част на съответната норма от особената част на НК за престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК е предвидено при условията на алтернативно изброяване налагане на наказание „лишаване от свобода“ в размер от 15 до 20 години, „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“. При определяне на най-подходящото по вид и размер наказание, съобразно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от НК, първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният съд, са преценили наличните обстоятелства по чл. 54 от НК. Прието е, че личната обществена опасност на подсъдимия е особено завишена, което е демонстрирано от него при извършването на престъплението, тъй като посегателството е извършено след битова свада, породена от неправилните представи у Д., в резултат на пияното си състояние, че пострадалият се е възползвал от близостта му като приятел, за да го ограби. Всички изложени обстоятелства, а именно употребата на алкохол и оказаното му влияние върху организма на подсъдимия, многобройните и жестоки удари по различни части на тялото и главата на пострадалия, демонстрираната агресия, продължила и след идването на св. Й., въпреки, че в този момент подсъдимият вече е бил с ясен спомен, че е дал парите на дъщеря си, според съда, стоят от страната на отегчаващите обстоятелства и обуславят налагане на по-тежко наказание. От друга страна, в кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства, са отчетени чистото съдебно минало на подсъдимия, предвид настъпилата реабилитация по право, изразеното от него съжаление за стореното, самопризнанието и оказаното съдействие на досъдебното производство, което е спомогнало за бързото приключване на производството. Предвид изложеното, първата инстанция е направила преценка, че извършеното престъпление спрямо живота на С. Щ. е изключително тежко, което е предопределило налагане на наказанието „доживотен затвор“, измежду трите алтернативи предвидени в санкционната част на чл. 116, ал. 1 от НК. При проведено съкратено съдебно следствие, обаче, в случай, че избере да наложи това наказание, съдът е длъжен да го замени с наказание „лишаване от свобода“ от 20 до 30 години. След като е определил като най-подходящо за конкретно извършеното от подсъдимия престъпление по чл. 116, ал.1 от НК наказанието „доживотен затвор“, съдът е заменил същото с наказание „лишаване от свобода“. Границите, в които се определя размера на последното, са очертани в ал. 3 на чл. 58а от НК и в конкретния случай те са от 15 години /минимума по чл. 116 от НК/ до 30 години, без възможност за последваща редукция с една трета по ал. 1. Искането на защитата за налагане изначално на наказание „лишаване от свобода“ по най-леката алтернатива предвидена в чл. 116 от НК, е било преценено от съда като неоснователно, като са изложени съображения, че с него не биха могли успешно да се постигнат целите на наказанието, свързани с личната и генералната превенция. Не може да бъде споделен доводът на защитата, че подсъдимият е в напреднала възраст и размерът на определеното му наказание фактически го обрича да е изолиран от обществото почти до края на живота му, което обезсмисля изобщо целта на личната превенция, предвидена в чл. 36 от НК. Възрастта на подсъдимия - 53-годишен към момента на деянието, обективно може да бъде преценена като зряла, но не и като "напреднала", която сама по себе си да налага чувствително по-снизходително третиране. Съпоставяйки наличните отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, съдът по фактите е преценил, че наказанието за това престъпление следва да се определи при баланс на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства, малко под средния предвиден в закона размер, който в случая е 22 години и 6 месеца лишаване от свобода и е определил такова в размер на 21 години лишаване от свобода. В рамките на правилно индивидуализираните от съдилищата смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществената опасност на деянието и дееца, определеният размер на наказанието, обаче, не съответства на целите по чл. 36 от НК. Признанието на фактите, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, обуславя предвидената в чл. 58а, ал. 1 от НК благоприятна за наказателноправното положение на подсъдимия последица - редукцията на определеното му наказание. Допълнително намаляване на наказанието, извън посоченото от закона, може да се постигне само при реално и навременно съдействие при установяване на обективната истина, каквото в случая е налице - подсъдимият двукратно се е обадил на тел. 112, за да заяви станалото, останал е на мястото на престъплението и е разкрил още при пристигането на полицейските служители, че е автор на деянието. На следващо място, данните за личността на подсъдимия не сочат, че К. Д. е личност с трайно утвърдени престъпни навици и асоциално поведение, което да налага да бъде откъснат за по-дълъг период от време от нормалната му житейска среда, за да бъдат активирани процесите по поправяне и превъзпитание. Предвид изложеното следва да се приеме, че с несъобразяване на дадените от подсъдимия обяснения на досъдебното производство и оказаното съдействие за разкриване на обективната истина по делото, както и чистото му съдебно минало, оценяеми като смекчаващи обстоятелства, Апелативен съд-Варна е нарушил разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 НПК и потвърденото от него наложено наказание лишаване от свобода за срок от двадесет и една години се явява явно несправедливо. Затова върховната съдебна инстанция по наказателни дела намира, че следва да упражни правомощието си по намаляване на наказанието и измени обжалваното решение, като намали определеното наказание на осемнадесет години лишаване от свобода. В този размер, лишаването от свобода е достатъчно за осмисляне от страна на Д. на извършеното от него престъпление и превъзпитанието му към спазването на закона и с което ще се постигнат останалите цели на наказанието, посочени в чл. 36 от НК. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец Жалбата е неоснователна. Данни в подкрепа на касационните основания за нарушение на материалния и процесуалния закон се излагат основно във връзка със заявеното касационно основание за допусната явна несправедливост на наложеното наказание и на присъденото на ищцата обезщетение за причинени неимуществени вреди. Провеждането на наказателното производство по глава двадесет и седма от НПК предпоставя специфични правила в чл. 373, ал. 2 от НПК за определяне на наказанието при постановяване на осъдителна присъда. Правната уредба е регламентирана в чл. 58а от НК - правни норми, които съставляват материалноправен институт. По този законов текст се редуцират само предвидените по закон най – тежки наказания: лишаване от свобода, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна. Общите правила, важими за определяне на наказанието, изискват съдът първо да подбере най – подходящото по вид наказание измежду алтернативно предвидените за съответния състав на престъплението. Когато съдът определи като най – подходящо наказанието доживотен затвор, той го заменя с лишаване от свобода в размер между тридесет години и специалния минимум от петнадесет години за престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК /чл. 58а, ал. 3 от НК/. Определеният размер също не се намалява допълнително. В настоящия случай, след като съдът е избрал като адекватна за извършеното престъпление алтернативата доживотен затвор, то по реда на чл. 58а, ал. 3 от НК правилно е определил наказанието лишаване от свобода в границите между петнадесет и тридесет години, а не между двадесет и тридесет години, както намира частният обвинител и граждански ищец. По този начин, съдът изцяло е спазил задължителните указания в Тълкувателно решение № 2 от 19.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2015 г., ОСНК по приложението на чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК. Касационната инстанция приема, че уваженият граждански иск по размер е справедливо определен и не следва да бъде увеличен. Подробни съображения в тази насока са изложени на л.11-12 от мотивите на обжалваното решение и тях настоящият касационен състав споделя изцяло. С оглед на горепосоченото и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 4, във вр. чл. 348, ал. 5, т. 1, във вр. ал. 1, т. 3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА решение № 51 от 22.03.2018 г. по внохд № 498/2017 г. по описа на Апелативен съд – Варна като НАМАЛЯВА наложеното с присъда № 25/08.11.17 г., постановена от ОС - Шумен по нохд № 299/2017год. за извършено от подсъдимия К. П. Д. престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и 4, във вр. чл. 115 от НК наказание лишаване от свобода за срок от двадесет и една години на осемнадесет години. ОСТАВЯ В СИЛА обжалваното решение в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.