Ключови фрази
материалноправна легитимация на ищеца * договор за финансов лизинг * риск от случайно погиване или повреждане на лизингова вещ * Обективна отговорност за деликт при или по повод извършване на работа

Р Е Ш Е Н И Е

№ 170
София, 23.07. 2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на 25.10.2011 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА


при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 806 /2010 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Г. Д., действаща лично за себе си и като майка и законен представител на малолетното си дете М. М. Д., подадена чрез пълномощника и - адв. Ан.С., срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 352 от 15.03.2010 год., по т.д.№ 1216/2009 год., с което при условията на чл.271, ал.1 ГПК е отменено решение № 39 от 28.07.2009 год., по т.д.№ 586/2009 год. на Старозагорския окръжен съд и са отхвърлени предявените от настоящите касатори, в качеството им на ищци по правоприемство от общия наследодател, починал в хода на първоинстанционното производство – б.ж. на [населено място] - ЕТ М. З. Д., обективно и субективно активно съединени искове по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД срещу [община] за сумата 48 716.84 лв. – представляваща обезщетение за причинените им имуществени вреди от непозволено увреждане на л.а. „К.” с ДК [рег.номер на МПС] , обект на финансов лизингов договор, настъпили в резултат на ПТП на 06. 08. 2007 год. в [населено място] и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1974.49 лв., мораторна лихва за периода 06.08.2007 год.- 19.11.2007 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение и алтернативно за неговата неправилност, касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Поддържаното касационно основание по т. 2 на чл.281 ГПК е аргументирано със съществуващото различие в основанията на исковите претенции, по които първата и въззивната инстанции са се произнесели – по иск, основан на чл.50 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД и съответно по иск по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, с оглед задължителните указания на Пловдивския апелативен съд, дадени с отменително решение № 518 от 28.10.2008 год., по т.д.№ 833/2008 год. на Старозагорския окръжен съд при първото разглеждане на делото.
Въведеното с касационната жалба оплакване за неправилност е аргументирано с незаконосъобразност на извода на решаващия съд, че в хипотезата на финансов лизинг, активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за имуществените вреди, настъпили от увреждане на л.а. при деликт е само и единствено лизингодателят, който порок,според изложеното в обстоятелствената част на касационната жалба, се дължи на неправилно тълкуване на чл. 343 ТЗ, поставящ риска от случайното погиване или повреждане на вещта в тежест на лизингополучателят, но без да лишава същия от правото на деликтно обезщетение срещу делинквента, както в несъответствие с материалния закон е приел Пловдивският апелативен съд.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и, излагайки подробни съображения за отсъствие на имуществени вреди за ищците от сочения деликт, предвид качеството на лизингополучател по договор за финансов лизинг на общия им наследодател, изключващо правото му на деликтно обезщетение за увредената вещ – чужда собственост.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.292, ал.2 ГПК, намира:
С определение № 398 от 20.06.2011 год., по горепосоченото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на формулирания от касаторите въпрос на материалното право за материално- правната легитимация на ищеца по иск с правно основание чл.49, във вр. с чл.45 ЗЗД, респ. чл.50, във вр. с чл.45 ЗЗД, когато са причинени имуществени вреди по отношение на вещ, ползвана при условията на финансов лизинг.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното решение по предявените като евентуални обективно и субективно активно съединени искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД срещу [община] въззивният съд е приел за доказано наличието на осъществен деликт, при който в резултат на недобро поддържане на пътната настилка на [улица]в [населено място]-дупки и необезопасена шахта е увреден ползвания от наследодателя на ищците, в качеството му на лизингополучател по договор за финансов лизинг от 25. 04. 2007 год. с лизингодателя [фирма], клон Стара З., л.а. „К.” с ДК № РВ 96-62 ВМ, но е счел, че доколкото по силата на законовото правило на чл. 343 ТЗ, възпроизведено и в клаузите на т.13.2 от сключения договор за финансов лизинг, рискът от случайното погиване или повреждане на вещта е за лизингополучателя,то последният, съответно неговите наследници, не са активно материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за обезвреда по реда на чл.49, във вр. с чл.45 ЗЗД, независимо от извършеното от праводателя им възстановяване на лизингуваната вещ в състоянието преди нейното увреждане при предаването и на лизингодателя.
Следователно при отсъствието на предявен от праводателя на ищците, правоприемство от когото за тях е настъпило в хода на делото, сурогационен иск по чл.134 ЗЗД за сумите: 48 300.84 лв., представляваща платена по банков път стойност на новозакупен двигателен комплект по данъчна фактура № 704291/ 15.09.2007 год., вложен в процесния л.а. след неговото увреждане и 416 лв., транспортни разходи по фактура № 28/ 29.10.2007 год., същите се явяват неоснователно претендирано вземане и не следва да бъдат присъдени.
Решението е валидно, допустимо, но неправилно и следва да бъде отменено.
І.По оплакването за недопустимост на обжалваното решение:
Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че променяйки дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения деликтен иск, въззивният съд е излязъл извън предмета на спора.
По въпроса за последиците на разгледан при дадена неправилна правна квалификация иск и отсъствието на тъждественост между същите с правните последици в хипотезата на разгледан непредявен иск е налице задължителна съдебна практика, обективирана в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 673 от 29.09.2009 год., по гр.д.№ 2868/2008 год. на ІІІ г.о. и № 7/27.02.2012 год., по т.д.№ 1113/2009 год. на І-во т.о., разрешението по които се споделя напълно от настоящия съдебен състав.
Според същите, определянето на друга правна квалификация на иска не може да обоснове като последица прогласяване недопустимостта на постановеното съдебно решение, нито да отнеме правото на въззивния съд да се произнесе като инстанция по същество. Затова и разгледаният при неправилна правна квалификация иск не би могъл да се отъждестви с разглеждането на непредявен иск.
Възприетото разбиране е в пълно съгласие и с мотивите на ТР на ОСГТК на ВКС № 2/29.02.2012 год., по т.д.№ 2/2011 год., в които е застъпено становището, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното се нарушават принципите на диспозитивното начало в гражданския процес и се стига до произнасяне извън обхвата на търсената от ищеца защита и определения от страните спорен предмет.
В същия смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в т.8 на ППВС № 1/85 год. и т.10 на ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, която създадена при действието на ГПК / отм./, като относима към диспозитивното начало в гражданския процес и последиците от нарушаването му е правно важима и при новата процесуална уредба на производството по граждански дела, в сила от 01.03.2008 год..
Следователно, когато липсва такова нарушение променената от въззивния съд правна квалификация на исковата претенция, с която първоинстанционния съд е бил сезиран, несъмнено касае правилността на постановения съдебен акт и постановеното във въззивното производство решение не е недопустимо, както е и в разглеждания случай.
Затова, макар да е определил правната квалификация на исковата претенция, с която е бил сезиран, като черпеща своето основание в нормата на чл. 50 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД, съобразявайки дадените му с отменително решение на Пловдивския апелативен съд № 518/28. 10. 2008год., по т.д.№ 833/2008 год. задължителни указания по приложението на закона, като е разгледал и обсъдил поведението на длъжностните лица на Общината и проявеното от тях бездействие по изпълнение на възложените им от последната, като собственик на улицата „С. В.” в [населено място], дейности по поддържане на пътната настилка в добро състояние, Старозагорският окръжен съд всъщност се е произнесъл по иск с правно основание чл.49 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД, поради което извършената от въззивния съд промяна на първоначално дадената правна квалификация на иска, не води до подмяна предмета на спора и обусловена от нея недопустимост на обжалваното въззивно решение.
ІІ. По оплакването за неправилност на обжалваното решение:
Оплакването е основателно.
От легалната дефиниция на финансовия лизинг, съдържаща се в чл.342, ал.2 ТЗ следва, че същият представлява специфична финансова инвестиционна операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя, което го отличава от договора за оперативен лизинг.
Затова във фактическия му състав по необходимост се включват както мандатен елемент- поръчката на лизингополучателя, така и финансово –кредитен - придобиване на вещта от лизингодателя от трето лице с негови средства и предоставянето и впоследствие в държане на лизингополучателя, който под формата конкретни лизингови вноски изплаща възнаграждение за ползването и.
Следователно при финансовия лизинг собствеността върху вещта - обект на лизинговия договор остава за лизингодателя, който може да я запази през целия срок на действие на договора, а лизингополучателят придобива само фактическата власт върху същата, в качеството си на неин ползувател, като едновременно с това, по силата на изричната законова повеля на чл.343 ТЗ, с която общото правило res perit domino/ вещта погива за собственика/е променено, поема и риска от случайното погиване или повреждане на лизингуваната вещ.
Наистина по силата на диспозитивното правило на чл.342, ал.3 ТЗ, когато не е изрично отречено от съконтрахентите, лизингополучателят може да придобие в собственост вещта, обект на финансовия лизинг, упражнявайки потестативното си право на изкупуване по остатъчната и стойност, било по време на действие на договора или след изтичане на срока, за който е сключен, но доколкото това не променя нито правната му характеристика на финансов лизинг, нито му придава присъщия за отчуждителните сделки транслативен ефект, то подобна уговорка е правно ирелевантна за произтичащите от същия правни последици.
Или, щом лизингополучателят е този, който носи риска от случайното погиване или повреждане на вещта и по действащото ни право законодателят не е въвел процесуална пречка, ограничаваща последния, при имуществени вреди, пряка и непосредствена последица от непозволено увреждане на същата, да предяви иск за репарирането им, то липсва основание да се отрече правото му на деликтно обезщетение срещу всяко трето за лизинговия договор лице, отговорността на което може да бъде ангажирана за непозволено увреждане.
С оглед гореизложеното на поставения материалноправен въпрос, по отношение на който е допуснато касационното обжалване следва да се отговори, че лизингополучателят по договор за финансов лизинг, който по силата на чл. 343 ТЗ носи риска от случайното погиване или повреждане на вещта, обект на същия, е носител на деликтното право, поради което той, а не лизингодателят е материалноправно легитимиран и може успешно да го упражни директно срещу делинквента – трето лице, при настъпило увреждане от деликт, независимо от наличието или не на включена клауза за изкупуване.
В подобен смисъл е и произнасянето в постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 294 от 20.04.2010 год., по гр.д.№ 670/ 2009 год. на ІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че при трансформиране на лизинговия договор от оперативен във финансов, лизингополучателят, носител на риска от повреждане на вещта, при погиването и в резултат на непозволено увреждане, при уговорена клауза за изкупуване, е носител на правото да търси диркетна отговорност от делинквента, а не лизингодателят, неин собственик към този момент.
От така възприетото разрешение на значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с активната материалноправна легитимация на ищците, съответстващо и на цитираната задължителна съдебна практика, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, се налага правен извод, че обжалваното решение, като неправилно следва да бъде отменено и при отсъствието на необходимост от извършване на нови съдопроизводствени действия или повтаряне на вече извършените, спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция, като се уважат изцяло предявените искове.
При напълно изяснена, въз основа на обстоен анализ на доказателствения материал по делото, фактическа обстановка въззивният съд, прилагайки неправилно материалния закон –чл. 343 ТЗ, във вр. с чл.49 ЗЗД е отрекъл правото на ищците на деликтно обезщетение, единствено по съображения за отсъствие на изискуемата се активна материалноправна легитимация на последните, като правоприемници на починалия в хода на делото лизингополучател б.ж. на [населено място] - ЕТ М. З. Д., упражнявал търговска дейност под фирма „ Д. АВТО-М. Д.”, което по арг. от чл.271, ал.1, изр.2 ГПК, изключва необходимостта от обсъждане на доказателствения материал по делото, свързан с пасивната материалноправна легитимация на ответника и размера на дължимото за възмездяване на ищците обезщетение.
Само за прецизност на изложеното е необходимо да се посочи, че с разпоредбата на чл.31 от Закона за пътищата / ЗП/ законодателят е вменил на Общината задължението да изгражда, поддържа и ремонтира пътищата, публична общинска собственост по см. на чл.8 от Закона за пътищата, както и принадлежащите и по силата на § 7, т.7 от ПЗР на ЗМСМА мрежи и съоръжения на В и К системата на нейната територия, към която спадат канализационните шахти от вида на процесната. Затова и неизпълнението на вмените от закона задължения на Общината- правно регламентирана дейност, осъществима от нейни или наети от нея работници и служители, която по необходимост включва и предприемане на мерки за премахване на произтичащи от ползване на същите опасности - поставяне на заграждения или предупредителни знаци за наличие на препятствие, е основание за ангажиране на гаранционно - обезпечителната и отговорност по реда на чл.49 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД, когато в резултат на проявеното в нарушение на закона бездействие е настъпило непозволено увреждане, както е в разглеждания случай, предвид данните от неоспореното заключение на изслушаната авто-техническа експертиза за механизма на настъпилото на 06.08.2007 год., ПТП.
Що се касае до размера на претендираното обезщетение, то липсата на доказателства за основателността на въведеното от ответника възражение за неизвършени от праводателя на ищците разходи в размер на претендираната сума, поради неремонтиран, респ. незаплатен нов комплект двигател за процесния л.а., което твърдение е опровергано от отразената в КАТ промяна при последваща пререгистрация на същото мпс, с оглед сключване на последващия договор за финансов лизинг, изключва, при така представените по делото платежни нареждания и удостоверение за извършено към датата на настъпилото ПТП плащане в размер на исковата сума по сметка на [фирма], [населено място], в качеството му на генерален представител на л.а. марка „К.” за България, да е налице основание за приемане на различна от заявената стойност на причинената на лизингополучателя имуществена вреда, подлежаща на репариране.
Водим от изложените съображения и на осн. чл.293, ал.1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ въззивно решение № 352 от 15. 03.2010 год., постановено по т. д. № 1216/ 2009 год. на Пловдивския апелативен съд и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ОБЩИНА К. да заплати на Г. Г. Д. с ЕГН: [ЕГН], лично и като майка и законен представител на малолетното дете М. М. Д. с [ЕГН], двете от [населено място] общо сумите: 48 716. 84 лв./ четиридесет и осем хиляди седемстотин и шестнадесет лева/, обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане на лек автомобил „К.” с ДК№ РВ 96 62, при настъпило на 06.08.2007 год. в [населено място] ПТП и 1974.49 лв./ хиляда деветстотин седемдесет и четири лева и четиридесет и девет ст./, представляваща дължима лихва за периода 06.08.2007 год. - 19.11.2007 год., ведно със законната лихва върху тези суми, начиная от датата на исковата молба - 19.11.2007 год. до окончателното и изплащане, както и сумата 6 363.48 лв., деловодни разноски за всички инстанции.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: