2 Р Е Ш Е Н И Е № 397 гр. София, 03.10. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1604 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. М. и И. И. М. срещу решение № 1372/25.07.2011 г., постановено по гр. дело № 538/2010 г. на Софийския апелативен съд. С него, при постановена частична отмяна на решение № 1194/15.03.2010 г. по гр. дело № 483/2007 г. на Софийския градски съд, е уважен предявеният от В. С. М. срещу жалбоподателите и [фирма], иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, като е признато за установено, че договорът за покупко-продажба на обект, находящ се на първия жилищен етаж в сграда, находяща се в [населено място], [улица], представляващ офис № 2, заедно с мазе № 7 и със съответните идеални части от общите части на сградата (подробно описани), сключен и обективиран в нотариален акт № 17/11.02.1997 г., том ХІІ, нот. дело № 2162/1997 г. на нотариус при СРС Е. Е., е нищожен поради липса на предмет, като в тежест на жалбоподателите са възложени и разноските по делото. С определение № 647/31.05.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, с оглед проверка неговата процесуална допустимост, а именно – по процесуалноправните въпроси относно процесуалната допустимост на иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, респ. за процесуалната допустимост на постановеното по такъв иск съдебно решение в случаите, когато ищецът не е страна по договора и не е собственик на целия, а само на идеална част от прехвърляния с договора имот, предвид това – налице ли е правен интерес от предявяването на такъв иск за нищожност на целия договор, и чии права брани ищецът с предявяването на такъв иск. В касационната жалба се поддържат оплаквания единствено за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като се излагат и съображения в тази насока. В съдебното заседание и в писмени бележки от страна на касаторите се излагат и съображения за недопустимост на предявения по делото иск. Жалбоподателите претендират присъждане на разноските по делото. Ответницата по касационната жалба – ищцата В. С. М. в отговора на жалбата поддържа становище и съображения за неоснователност на жалбата, които се поддържат и доразвиват в съдебното заседание и в писмена защита, където се излагат и доводи за допустимост на предявения иск и на постановените по него решения на първата и въззивната съдебни инстанции. Ищцата претендира присъждане на разноските по делото. Ответното [фирма] не е заявява становище в касационното производство по делото. По поставените процесуалноправни въпроси с оглед проверката относно процесуалната допустимост на въззивното решение, съставът на ІV-то гр. отд. на ВКС намира следното: Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това; а съгласно чл. 26, ал. 2 от ГПК, освен в изрично предвидените от закона случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда. Несъмнено ищецът, предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, има правен интерес и е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия процесен имот, макар и да не е страна по договора. В този случай ищецът брани правото си на собственост, тъй като с предявения иск за нищожност се домогва до постановяването на положително за него съдебно решение, с което със силата на пресъдено нещо да бъдат отречени правните последици на атакувания договор – неговото облигационно действие между страните по договора, и най-вече – вещно-прехвърлителният ефект на договора, имащ за предмет имота, собственост на ищеца. Когато обаче самият ищец твърди и представя доказателства, че не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния имот, предмет на договора, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси по съдебен ред, т.е. той може (процесуално допустимо е) да предяви иска за прогласяване нищожността на договора само досежно идеалната част от процесния имот, която е негова собственост. Процесуално легитимирани да предявят иск за нищожност на останалата част от договора, и признат от закона правен интерес от това имат (чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 2 от ГПК) единствено останалите съсобственици на имота. Поради това, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск, като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която нищожността се претендира досежно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари в процеса на съсобственика си - ищец. Образуваното исково производство и постановените съдебни решения по така предявен, частично недопустим иск за нищожност, съответно са също частично недопустими – в частта, с която искът е разгледан по същество и е уважен или отхвърлен от съда досежно идеалните части на съсобствениците на ищеца, които не са предявили иск. Предвид така дадения отговор на изведените с определението по чл. 288 от ГПК процесуалноправни въпроси, следва изводът, че ищцата по настоящото дело, която изрично поддържа в процеса и представя доказателства по делото, че е собственик само на 1/2 идеална част от процесния имот, е предявила частично недопустим иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, а именно – в частта му, с която се претендира нищожност на процесния договор за покупко-продажба досежно останалата ½ идеална част от процесния имот, която не е собственост на ищцата. Като постановени по такъв частично недопустим иск, недопустими съответно – в същата им част, са и постановените по него първоинстанционно и въззивно решения по делото. С оглед на това и на основание чл. 270, ал. 3, изреч. 1 от ГПК, в тази му процесуално недопустима част, въззивното решение (което е предмет на касационен контрол) следва да бъде обезсилено, а производството по делото следва да бъде прекратено в същата част. Горните изводи не се променят от изтъкваната в писмените бележки на ищцата връзка на преюдициалност между иска й за нищожност и иска й за ревандикация на целия процесен имот (производството по който е разделено за разглеждане по друго дело от родово компетентния съд, който го е спрял до приключване на настоящото производство). Доводите и съображенията на ищцата в тази насока са неоснователни, тъй като изтъкваната от нейна страна връзка на преюдициалност между двете дела по никакъв начин не може да обоснове извод за процесуална допустимост изцяло на иска й за нищожност, след като посочената по-горе част от него е предявена в нарушение на изричната императивна процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и при липса на признат от закона правен интерес. Също от отговора на изведените по делото процесуалноправни въпроси, следва и че в останалата му част предявеният по делото иск е процесуално допустим; съответно – процесуално допустими са и постановените по тази част на иска, първоинстанционно и въззивно съдебни решения. В тази, допустима негова част, въззивното решение е и правилно. При точно приложение на материалния закон, по основния спорен правен въпрос по делото апелативният съд е приел, че за да е налице годен обект на собственост, който да бъде предмет на разпоредителна сделка, в „груб строеж” следва да бъде завършена сградата като цяло, като е без значение дали сделката е била извършена при действието на З. или това на ЗУТ, където този въпрос е изрично регламентиран. Това становище относно тълкуването на понятието „груб строеж”, – както при действието на ЗУТ, така и при действието на З., е в пълно съответствие не само с цитираното от въззивния съд решение № 98/16.02.2010 г. по гр. дело № 291/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, а и с т. 1 от приетото междувременно тълкувателно решение (ТР) № 1/04.05.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, с което противоречивата съдебна практика (включително на ВКС) по този въпрос е уеднаквена, като то е задължително за всички съдилища в страната, съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ. С оглед така възприетото от него становище, и тъй като по делото няма спор, че към момента на сключването на процесната сделка процесната сграда не е била довършена в „груб строеж”, правилно е прието в процесуално допустимата част от въззивното решение (предвид изложеното по-горе), че процесната сделка е нищожна – досежно ½ идеална част от процесния имот, собственост на ищцата. Също с оглед възприетото от него становище, въззивният съд правилно е приел и че не следва да обсъжда по повод основателността на иска за нищожност, събраните по делото доказателства (включително обявените за неистински с диспозитива на първоинстанцинното решение, както и от въззивния съд, копие и нотариално заверен препис от протокол за определяне на строителна линия и нива на строеж № 44/24.08.1995 г, представени от жалбоподателите) и доводите на ответниците относно това дали процесните офис и мазе са били довършени в „груб строеж” (т.е. дали са били изпълнени техните ограждащи стени, под и таван) към момента на тяхното прехвърляне с процесната сделка, тъй като това е без значение за спора, след като е безспорно установено по делото, че сградата като цяло не е била довършена в „груб строеж” към същия момент. От горното следва, че тъй като апелативният съд не е допуснал сочените в касационната жалба нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, то въззивното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила в процесуално допустимата му част. Предвид промяната в касационното производство на крайния изход на спора по делото, въззивното решение следва да бъде отменено в частта му за разноските, като последните бъдат присъдени съобразно този краен изход. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, тримата ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата, претендираните и направени от нея разноски в производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с уважената част от иска, а именно – сумата 1 576.50 лв. (половината от общо направените разноски в размер 3 153 лв.). На основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците-касатори, претендираните и направени от тях разноски в производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с прекратената част от него, а именно – сумата 2 791.72 лв. (половината от общо направените разноски в размер 5 583.43 лв.). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1372/25.07.2011 г., постановено по гр. дело № 538/2010 г. на Софийския апелативен съд, в частта му, с която предявеният от В. С. М. срещу В. Н. М., И. И. М. и [фирма] иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД е разгледан и уважен досежно ½ идеална част от процесния недвижим имот, предмет на процесния договор (подробно описани в решението), по отношение на която ищцата твърди да не е нейна собственост; като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в същата част; ОТМЕНЯ решение № 1372/25.07.2011 г., постановено по гр. дело № 538/2010 г. на Софийския апелативен съд, в частта му за разноските; ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1372/25.07.2011 г., постановено по гр. дело № 538/2010 г. на Софийския апелативен съд, в останалата му част; ОСЪЖДА В. Н. М., И. И. М. и [фирма] да заплатят на В. С. М. сумата 1576.50 лв. (хиляда петстотин седемдесет и шест лева и петдесет стотинки) – разноски по делото; ОСЪЖДА В. С. М. да заплати на В. Н. М. и И. И. М. сумата 2 791.72 лв. (две хиляди седемстотин деветдесет и един лева и седемдесет и две стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.