Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 330

гр. София, 11 април 2019 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ

като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4636 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца С. В. С. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 142/12.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 275/2018 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 287/06.03.2017 г. по гр. дело № 1048/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, ответникът е осъден да заплати на ищеца, по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.01.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение за репариране на неимуществени вреди, претърпени във връзка с повдигнатите му обвинения в извършване на престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1 от НК, производството по които е прекратено на основание чл. 369, ал. 4 и ал. 5 от НПК по н.о.х.д. № 171/2016 г. на Специализирания наказателен съд; като искът е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 100 000 лв.
Ищецът обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответникът – в осъдителната. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводсвените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца. В подадения от последния отговор, се излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответника, както и за неоснователност на тази жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните правни въпроси: 1) какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост“; 2) какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост“; 3) какви „стъпки“ включва процеса на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост“; 4) активно легитимирана ли е ПРБ самостоятелно да отговаря за всички вреди от незаконно наказателно обвинение по чл. 2 от ЗОДОВ, включително и тези, произтичащи от преустановено задържане под стража, като се отчете обстоятелството, че негативните преживявания от хигиенно-битовите условия в ареста не биха могли обективно да бъдат отделени от негативните преживявания от самия факт на престой в ареста; и 5) възниква ли солидарна отговорност между ПРБ и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията “ (ГДИН) за вредите от хигиенно-битовите условия в ареста. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, и конкретно: т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3, т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 267/26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 344/24.11.2014 г. по гр. дело № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 302/04.10.2011 г. по гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 483/09.06.2010 г. по гр. дело № 1091/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Останалите посочени в изложението на ищеца съдебни актове – определение на ВКС по чл. 288 от ГПК и решения на Софийския градски съд, Върховния административен съд и Европейския съд по правата на човека не попадат в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. При условията на евентуалност ищецът навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, че формулираните от него правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Също при условията на евентуалност, ищецът сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че „описаните пороци“ водели до очевидна неправилност на въззивното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните (уточнени от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроси: 1) относно дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, само при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и вредите; и 2) относно определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, и конкретно: т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., решение № 449/17.06.2009 г. по гр. дело № 3696/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 5/13.03.2013 г. по гр. дело № 638/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 25/11.02.2014 г. по гр. дело № 5302/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/05.04.2012 г. по гр. дело № 593/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 186/20.06.2013 г. по гр. дело № 30/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Ответникът също сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивното решение било очевидно неправилно относно размера на присъденото обезщетение, по съображения, че от мотивите или диспозитива на решението не можело да се установи по какъв начин съдът е достигнал до присъдения размер и как го е определил за всяка една от вредите, както и дали е преценил обективните икономически условия в страната.
За да уважи предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ за сумата 20 000 лв. и за да го отхвърли за разликата до 100 000 лв., въззивният съд е приел следното:
Образуваното срещу ищеца на 24.04.2012 г. и водено срещу него наказателно производство по обвиненията за престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1 от НК, е приключило окончателно на 29.01.2016 г., като е продължило общо 3 години, 9 месеца и 5 дни; ищецът е бил задържан в ареста общо в продължение на 2 месеца, като е търпял и мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 7 000 лв.
Въззивният съд е приел, че наличието на отрицателни стресови преживявания и на напрежение по време на воденето на наказателното производство е обичайно, настъпва несъмнено винаги при лица с нормална психика и не се нуждае от специално доказване. С оглед на това е прието, че в случая несъмнено на репариране подлежат всички причинени на ищеца обичайни неимуществени вреди от образуването и воденото против него на наказателното производство, като за установяването им и за причинната връзка с обвинението не е необходимо ищецът специално да ги доказва, но в случая същите са и доказани от показанията на разпитаните двама свидетели и заключението на вещото лице. Също в тази връзка е прието, че на репариране подлежат претърпените от ищеца морални страдания, изразяващи се в изпитваните по време на цялото наказателно производство, неудобства за това, че се е чувствал унизен, притеснен и несигурен; накърнените му морални и нравствени ценности, както и за ограниченията в социалното му общуване.
Въззивният съд е приел за установени и е взел предвид следните конкретни обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 от ЗЗД за процесните неимуществени вреди:
Като обстоятелства, повишаващи степента на увреда на ищеца, са посочени: обвинението срещу него е в извършването на тежко престъпление; прерастването на наказателното производство и в съдебна фаза с внасяне на обвинителен акт в съда; множеството извършени с участие на ищеца процесуално-следствени действия, включително претърсвания в дома и колата му, извършените изменения на обвинението, извършените на два пъти частични прекратявания на наказателното производство, неколкократното връщане на делото на органите на досъдебното производство за отстраняване на констатирани съществени нарушения на процесуалните правила, които несъмнено са предизвикали допълнително несигурност и постоянен страх за ищеца; задържането на ищеца от органите на полицията и прокуратурата и налагането на най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ общо за 2 месеца, търпяната след това мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 7 000лв.; чистото съдебно минало на ищеца, високият образователен ценз и безупречната му репутация и професионална реализация до момента на образуване на наказателното производство. ПАС е приел за установено и че в случая неудобствата и негативните изживявания на ищеца от задържането му под стража са били с по-голям интензитет от обичайните, предвид специфичното му здравословно състояние, като лице с ампутиран крак, което е повишаващо степента на увреда специфично релевантно обстоятелство по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
Взети са предвид и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към релевантния период 2012-2016 г., съгласно официалните статистически данни на НСИ за постоянно нарастване на минималната работна заплата и средните разходи на лице и домакинство.
Като обуславящи присъждане на обезщетение в по-нисък размер за процесните неимуществени вреди, са посочени: неголямата продължителност на наказателното производство от 3 години, 9 месеца и 5 дни, като е съобразено и това, че то е било с фактическа и правна сложност, водено е срещу повече лица, както и че срещу ищеца не е постановявана осъдителна присъда.
На следващо място въззивният съд е приел, че ответната ПРБ не е пасивно легитимирана да представлява държавата за отговорността ѝ за вреди от лошите материални условия при и по повод мярката за неотклонение „задържане под стража“, като е намерил, че се касае за административна, а не за правозащитна дейност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ, и в тази връзка се е позовал на т. 8 от ТП № 2/19.05.2015 г. на ОС на ГК на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС. С оглед на това съдът е приел и че твърдените от ищеца вреди за изключително интензивни страдания от невъзможността да полага адекватни грижи за хигиената и лечението на раната от ампутирания крак по време на изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“, унижение от практическата неспособност да се обслужва сам и да използва санитарните помещения, както и от споделянето на килия с многократно осъждани лица за тежки умишлени престъпления, не следва да се обсъждат, и не ги е взел предвид при определяне на дължимото обезщетение.
Позовавайки се на т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ следва да бъде определено от съда по справедливост глобално – както за репариране на вредите на ищеца от образуваното и водено наказателно производство, което е прекратено, така и за репариране на вредите от търпените от него мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „парична гаранция“, от използваните спрямо него специални разузнавателни средства и от медийното огласяване на случая, независимо от това дали ответната ПРБ е била източник на публикациите или не. Във връзка с широката медийна разгласа въззивният съд е приел за установено и че ищецът е претърпял вреди и от злепоставяне на доброто му име и на търговската му репутация; публикациите са били свързани с търговската му дейност, в която той е намирал основна и успешна професионална реализация в периода 2009-2012 г., ползвайки се с безупречен авторитет и при дадени най-добри референции, като дружеството му „С. енерджи“ ЕООД, макар и да е продължило съществуването си в правния мир, рязко е намалило печалбата си за 2012 г. и се е наложило ищецът да пренасочи професионалната си реализация в друга сфера, несвързана с придобитото от него образование и професионален опит в годините; прието е и че това са специфични обстоятелства, които обуславят завишаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди. От друга страна е прието, че по делото не е установено това дружество на ищеца да е прекратило изцяло дейността си и да е освободило всичките си работници, но в резултат на медийните публикации са били прекратени договорите на дружеството с банки и нови договори не са били сключени. Прието е за установено и че ищецът е имал значителни затруднения при намирането на работа в сферата, в която е придобил специфични знания и опит; намерил е работа след 2 години, но тя не е отговаряла на неговата квалификация, като и мястото на работа е в [населено място] – значително отдалечено от София, където ищецът е живеел със съпругата си; в тази връзка също е отчетено, че се касае за специфични обстоятелства, обуславящи завишаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Въззивният съд е приел, че психологичният статус на ищеца е бил засегнат от наказателното преследване в рамките на обичайното; по делото са установени единствено обичайните за подобни случаи тревожност, притеснения, безпокойство, както и незначителни промени в психо-емоционален план и в нагласите за социално общуване, изразяващи се в неудовлетвореност, известна резервираност, недоверие в институциите, снижение на самочувствието и леки задръжки от социални контакти в по-широк кръг, но без особени трудности в цялостното функциониране и при пълно запазване, без болестни промени, в капацитета на личността и във всички психични сфери. Макар ищецът да е бил злепоставен, той е запазил подкрепата и доверието на лицата от семейния си кръг, като не е установено да е претърпял по-големи от обичайните притеснения за преживяванията на баща си и за психичното здраве на съпругата си.
ПАС е приел и че ищецът не е доказал по делото влошаване на здравословното си състояние. В тази връзка отново е посочено, че ответната ПРБ не носи отговорност за вреди от лошите условия по време на задържането под стража, предвид което е прието, че за определяне на дължимото обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ са неотносими твърденията на ищеца за претърпени вреди от невъзможността за поддържане на лична хигиена; прието е и че търпените от ищеца фантомни болки са установени със свидетелските показания, че са се появили след катастрофата, при която е загубил крака си, но не е доказана причинна връзка между появата или обострянето на фантомните болки в резултат от воденото наказателно производство и изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“.
Въззивният съд е приел за установено и че задържането на ищеца е било зрелищно, показно, извършено рано сутринта от 4-5 лица, входната врата е била разбита, ищецът е бил проснат на земята, срещу него са били насочени заредени оръжия, след което е изправен да седне на стол, закопчан е с белезници, извършени са претърсвания на апартамента и колата му, ищецът е стоял около един час с белезници пред входа на блока. Прието е и че и тези обстоятелства обуславят завишаване на процесното обезщетение. От друга страна е прието, че при тези процесално-следствени действия е присъствала и съпругата на ищеца, която е имала леко психично разстройство, проявяващо се при голям стрес, но не е установено тя да е изпаднала в силен стрес при задържането му и в резултат от воденото срещу него наказателно производство. Прието е за установено и че ищецът е разделен със съпругата си, но не е установено раздялата им да се дължи изключително на воденото срещу него наказателно производство и свързаната с това необходимост да търси трудова реализация извън София, където двамата са живеели.
В заключение, предвид така посочените и установени, конкретни правно-релевантни обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и предвид основно репариращото действие на осъждането на ответната ПРБ за заплащане на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди, което е достатъчно, и същевременно не води до неоснователно обогатяване, е в размер на 20 000 лв.
Обобщена, трайно установената задължителна практика на ВКС, намерила израз в посочените и от двамата касатори, ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях богата практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и решенията на ВКС, посочени от двамата жалбоподатели, приема следното: Вредата и причинно-следствената връзка между нея и неправомерното поведение са елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, като обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително – от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Конкретно при исковете за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение при тези деликти, не е необходимо ищецът да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, което е незаконно обвинено в извършването на престъпление, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство, страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК, негативни изживявания и чувство за онеправданост от наложените мерки за неотклонение (особено при задържане) и от евентуално постановена (макар и след това отменена) невлязла в сила осъдителна присъда, накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността. Това е така, защото тези вреди и причинната връзка между тях и незаконното наказателно преследване са очевидни и те са налице във всички случаи, при които по делото е доказано, че ищецът е оправдан с влязла в сила присъда или наказателното производство срещу него е прекратено като незаконно провеждано. При условията на пълно главно доказване следва да се установят всички останали вреди (които – в противовес на посочените обичайни и типични такива, практиката често определя като „специфични“) и причинната връзка между тях и незаконното наказателно преследване. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Съдът трябва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство срещу него е прекратено по всички обвинения, или по част от тях, а по други той е осъден. Продължителността и начина на развитие на наказателното производство срещу ищеца, включително дали в рамките на същото срещу него е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, както и дали продължителността на незаконното наказателно преследване надхвърля или не разумните срокове за провеждането му, като тази преценка се обуславя от фактическата и правната сложност на наказателното производство в досъдебната и съдебната му фаза, която от своя страна се определя от броя, вида и характера на престъпленията, за които е повдигнато обвинението, поведението и броя на обвиняемите и на останалите участници в производството, обема на доказателствения материал и пр. Вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. Дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения; ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. Всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него незаконно наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, огласяване в медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от тези деликти, установени при всеки конкретен случай. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии – обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Настоящият съдебен състав намира, предвид установеното по-горе от мотивите към обжалваното въззивно решение, че като е присъдил процесното обезщетение само за неимуществени вреди на ищеца, за които е установил, че са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и наказателно преследване срещу него, и като е определил размера на това обезщетение, вземайки предвид и подробно обсъждайки всички конкретно установени, релевантни за това обстоятелства по делото, съставляващи критерии за справедливост при определянето на този размер по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, посочвайки и тяхното значение в тази насока, е разрешил в пълно съответствие с така посочената практика (включително задължителна) на ВС и ВКС, както двата правни въпроса, формулирани в изложението на ответника, така и първите три правни въпроса и първата част от четвъртия правен въпрос (легитимирана ли е ПРБ да отговаря за всички вреди от незаконно наказателно обвинение по чл. 2 от ЗОДОВ, включително и тези, произтичащи от задържането под стража), формулирани в изложението на ищеца. Поради това, не са налице, сочените от двамата касатори, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези въпроси. Доколкото страните не сочат нещо различно във връзка с твърдяната от тях „очевидна“ неправилност на обжалваното въззивно решение, касационното обжалване не следва да се допуска и на това наведено от тях основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Тъй като с горното се изчерпват основанията за допускане на касационното обжалване, наведени от страна на ответната ПРБ, същото не следва да се допуска по нейната жалба, подадена срещу осъдителната част на въззивното решение.
Последният (пети) правен въпрос, формулиран в изложението на ищеца (възниква ли солидарна отговорност между ПРБ и ГДИН за вредите от хигиенно-битовите условия в ареста), излиза извън предмета и страните по настоящото дело, поради което този въпрос е без никакво значение за изхода на материалноправния спор по делото, въззивният съд не му е давал разрешение и той не е обуславящ правните му изводи в обжалваното решение, поради което и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Касационното обжалване на атакуваната от ищеца отхвърлителна част от въззивното решение, обаче следва да се допусне по втората част от четвъртия формулиран в изложението на този жалбоподател правен въпрос, която, уточнена и конкретизирана от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) – като самостоятелен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, се свежда до следното: при определянето съгласно чл. 52 от ЗЗД на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от ПРБ при незаконно обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, съдът следва ли да взема предвид, наред с останалите релевантни за този размер обстоятелства, и конкретните условията в ареста, при които ищецът е търпял мярката за неотклонение „задържане под стража“, в рамките на цялостното незаконно наказателно преследване срещу него. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е дал вътрешно противоречиво разрешение на този въпрос. От една страна е приел, че в случая неудобствата и негативните изживявания на ищеца от задържането му под стража са били с по-голям интензитет от обичайните, предвид специфичното му здравословно състояние, като лице с ампутиран крак, което е повишаващо степента на увреда специфично релевантно обстоятелство по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. От друга страна е приел, че тъй като ответната ПРБ не носи отговорност за вреди от лошите условия в ареста по време на задържането на ищеца под стража, то твърдените от ищеца вреди за изключително интензивни страдания от невъзможността да полага адекватни грижи за хигиената и лечението на раната от ампутирания крак по време на изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“, унижение от практическата неспособност да се обслужва сам и да използва санитарните помещения, както и от споделянето на килия с многократно осъждани лица за тежки умишлени престъпления, не следва да се обсъждат, и не ги взема предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение. Настоящият съдебен състав намира, че както т. 8 от ТП № 2/19.05.2015 г. на ОС на ГК на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС, на която се е позовал въззивният съд в мотивите към обжалваното решение, така и т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3, т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, на които се позовават страните в изложенията си, макар да са от значение за резрешаването му, не дават пряко разрешение на този правен въпрос; разрешение на същия не е дадено и в никое от решенията на ВКС по чл. 290 от ГПК, на които са се позовали страните. Поради това, касационното обжалване по този правен въпрос следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като създаването на практика по реда на чл. 290 от ГПК по него би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата за производството по чл. 290 от ГПК, държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 142/12.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 275/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, – в частта, с която, предявеният от С. В. С. срещу Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 100 000 лв.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 142/12.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 275/2018 г. на Пловдивския апелативен съд, – в останалата част.
УКАЗВА на жалбоподателя-ищец С. В. С., в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: